Той изтегли влекача си близо покрай нас, преминавайки бавно, без дори да се провикне за поздрав. Ударите на гребните колела, отекващи сред скалистите островчета като от разрушените стени на огромна арена, изпълваха мястото, където бяхме хвърлили котва, с безразборни, пляскащи звуци сякаш от мощни, спокойни аплодисменти. Изравнил се с кораба на Херман, Фалк спря машините; и дълбока тишина се спусна над скалите, брега и морето през времето, което му беше необходимо да вдигне високо шапката си пред нимфата в сивата щампована рокля. Бях сграбчил моя бинокъл и мога да гарантирам, че тя не се и помръдна, застанала до парапета, грациозна и изправена, с едната си ръка хванала едно въже на височината на главата й, докато движещият се по инерция влекач носеше бавно покрай нея продължителната и дълбока почит на мъжа. За мен тази картина имаше огромно значение, имах чувството, че съм свидетел на тържествено предложение. Жребият беше хвърлен. След такава открита проява той вече не можеше да се отметне. И като размислих, разбрах, че това вече не ме интересува. Със силна струя черен дим, избълвана внезапно от комина, и с бясно завъртване на гребните колела, предизвиквайки ненадейното избухване на странен и прибързан плясък, влекачът изхвръкна от безлюдната арена. Скалистите островчета лежаха върху водата като купчини гигантски развалини сред равнина; стоножките и скорпионите се спотайваха под камънаците; никъде не се виждаше нито едно стръкче трева, нито един гущер да се припича на слънце върху някой голям камък на брега. Когато погледнах отново към кораба на Херман, девойката беше изчезнала. Не можех да открия и най-дребната точица от птичка в безкрайния небосвод, а плоската повърхност на морето се сливаше с плоската равнина на сушата чак до голата линия на хоризонта.

Такава е картината, която сега е неразделно свързана с онова, което знаех за несполуката на Фалк. Моите дипломатични ходове ме бяха докарали на онова място и сега трябваше само да чакам да настъпи моментът, за да поема ролята на посланик. Моята практика се бе увенчала с успех; корабът ми беше в безопасност; старият Гамбрил щеше вероятно да оцелее; от „Диана“ се чуваха на пресекулки съвсем слабите удари на чук. През време на следобеда поглеждах понякога стария уютен кораб, вярна бавачка на Хермановото потомство, или се прозявах към далечния храм на Буда, стърчащ като самотен хълм сред равнината, в който бръснати свещеници лелеят мисълта за онова Унищожение, което е достойна награда за всички ни. Несполука! Той бил претърпял несполука веднъж. Е, това не беше чак толкова лошо, щом животът продължаваше да си тече. И какво, по дяволите, можеше да бъде естеството на тази несполука? Спомних си, че познавам по-отрано един човек, който бе заявил, че бил станал години преди това жертва на несполука, но онази негова несполука, чиито последици изглеждаха постоянни (той несъмнено бе в окаяно състояние), разгледана трезво, ми се струваше, че не може да бъде резултат от злоупотреба с доверие. Нима можеше да бъде нещо от подобно естество? Независимо обаче от абсолютната невероятност той да иска да разкаже за това дори на бъдещия си чичо, аз имах странното чувство, че физиката на Фалк го прави неспособен за подобен род простъпка. Както личността на Хермановата племенница излъчваше дълбокия физически чар на женствените й форми, така едрото тяло на нейния обожател олицетворяваше за моите сетива коравата, пряма мъжественост, за която се предполага, че би убила, но не би се унижила да лъже. Та това беше очевидно. Все едно да подозирам девойката, че има изкривяване на гръбначния стълб. Но ето че забелязах как слънцето се готви да залезе.

Димът от влекача на Фалк се появи някъде далеч при устието на реката. Време беше да влизам в ролята си на посланик и преговорите нямаше да бъдат трудни, само трябваше да се удържа да не се засмея. Всичко беше така необичайно глупаво и аз предположих, че ще бъде най-добре да възприема сериозно поведение. Упражнявах се в това, докато отивах с лодката си, но срамежливостта, която неусетно ме обзе в момента, в който стъпих на палубата на „Диана“, бе необяснима. Веднага щом разменихме поздрави, Херман нетърпеливо ме попита зная ли дали Фалк е намерил белия му чадър за слънце.

— Той сигурно ще ви го донесе лично — казах аз с голяма тържественост. — Междувременно натоварен съм да ви предам едно важно известие, към което той ви моли да се отнесете с благосклонно внимание. Влюбен е във вашата племенница…

— Ach so!16 — изсъска Херман с такава неприязън, че възприетото от мен сериозно държане се превърна в истинска тревога. Какво означаваше този тон? Побързах да продължа:

— Той желае, с ваше съгласие, разбира се, да й предложи да се омъжи за него веднага… преди да отплавате оттук. Щял да говори със своя консул.

Херман седна и запуши настървено. Пет минути минаха в това бясно размишление и след това, като извади дългата лула от устата си, той избухна в разпалени упреци срещу Фалк — срещу алчността, тъпотата (един човек, от когото едва можеш измъкна едно „да“ или „не“ по най-обикновения въпрос), жестокото отношение към корабите в пристанището (защото виждал, че били във властта му) и маниера му на движение, който според неговото (на Херман) мнение показвал едно просто нетърпимо високомерие. Нанесените на „Диана“ щети не бяха забравени, разбира се, и нямаше нищо от какъвто и да е характер, казано или извършено от Фалк (дори последното му предложение да пийнат нещо в хотела), което да не изглеждаше на Херман причина за обида. „Имал дързостта“ да го завлече в онази столова, сякаш едно почерпване от него би могло да компенсира четиридесет и седемте долара и петдесет цента (такава била стойността на дървения материал) само за поправяне на повредите, без да се брояли двата дни работа на дърводелеца. Разбира се, нямало да пречи на момичето. Отивал си у дома в Германия. Имало колкото щеш бедни момичета, които търсели работа в Германия.

— Той е много влюбен — това беше всичко, което можах да кажа.

— Да! — извика той. — И крайно време е, след като стана причина да приказват на сушата за него и за мен миналия път, когато бях тук, че и сега пак; да идва на кораба всяка вечер, да забърква ума на момичето и нищо да не казва. Що за поведение е това?

Седемте хиляди долара, за които онзи приятел винаги споменавал, не оправдавали по негово мнение такова поведение. Още повече, че никой не ги бил видял. Той (Херман) сериозно се съмнявал, че Фалк притежава седем хиляди цента дори, а влекачът несъмнено бил ипотекиран до върха на комина при фирмата на Зигерс. Но да не сме говорели за това. Той нямало да пречи на момичето. Главата й така се била завъртяла, че напоследък вече престанала да им бъде от полза. Неспособна била дори да сложи децата да спят без помощта на леля си. За децата това било лошо — станали непослушни, а вчера той дори се видял принуден да напердаши Густав.

И отговорността за това очевидно падала върху Фалк. Като гледах голямото, подпухнало и добродушно лице на моя Херман, знаех, че той не би си дал труда да пердаши, освен ако не е много разгневен (тогава би пердашил здравата, а после, какъвто си е тлъстичък, би се възмутил от необходимостта да го прави). По-трудно беше да се разбере как Фалк е успял да завърти ума на девойката. Предполагах, че Херман може би знае. Пък и нали преди това имаше онзи случай с госпожица Ванло! Не би могло да бъде нито сладкодумието му, нито изтънчената съблазнителност на маниерите му; от онова, което наричат „маниери“, той имаше толкова, колкото и едно животно, но, от друга страна, държането му не беше и не би могло никога да се нарече вулгарно. Следователно причината ще трябва да е била физическата му външност, която като брадата му създаваше преувеличена представа за мъжественост и напомняше за някаква постоянна жестокост. То си личеше от самия начин, по който се люлееше на стола си. Той нямаше намерение да обижда, но общуването му се характеризираше с онзи вид пренебрежение към чувствителността на другите, каквото един висок човек, който живее сред джуджета, би възприел естествено без ни най-малко да иска да бъде нелюбезен. Но сред хора с неговия или близък до неговия ръст това открито използване на тези предимства, при такива въпроси като безмилостните му сметки за изтегляне кораба на буксир например, предизвикваше безпомощно скърцане със зъби. Разгледано внимателно, това негово поведение ти се струваше понякога ужасно. Той беше странно животно. Но може би жените тъкмо това харесваха. Гледан в такава светлина, той беше достоен за укротяване, а предполагам, че в дъното на душата си всяка жена вижда себе си като укротителка на странни зверове. Но ето че Херман бързо стана да съобщи новината на жена си. Едва имах време, както се бе запътил към вратата на рубката, да го хвана за дъното на панталоните. Помолих го да почака, докато Фалк лично говори с него. Доколкото знаех, имало още някои дребни неща за уреждане.