И не показа никаква зла воля във връзка с всичко това. То беше очевидно. Това беше една криза, при която единствената му цел е била да печели време — така предполагам. И веднага спомена, че бил писал за някакво бижу, истински хубаво бижу — бил писал до Хонконг за него. Щяло да пристигне след един-два дни.

— Е, тогава — казах весело — всичко е наред. Ще трябва само да го поднесете на дамата заедно със сърцето си и след това да заживеете щастливо.

Общо взето, той като че ли бе съгласен с това становище, що се касае до девойката, но наведе очи. Все още имаше нещо, което да пречи. Херман го мразел толкова много. А по отношение на мен, напротив, сякаш не можел достатъчно да ме нахвали. И госпожа Херман, и тя. Не знаел защо така го мразели. А това правело всичко много трудно.

Слушах го спокоен, чувствувайки, че ставам все по-тактичен. Думите му не бяха прозрачно ясни. Той беше един от онези хора, които сякаш живеят, чувствуват, страдат в някаква психическа тъмнина. Що се отнася обаче до това, че беше очарован от девойката и завладян от желанието да се задоми с нея — то си беше ясно като бял ден. И понеже толкова много бе заложено на карта, той се страхуваше да го рискува с обяснението си. Освен това имало и още нещо. А като се има предвид, че Херман бил така настроен срещу него…

— Разбирам — казах замислено, а сърцето ми туптеше силно от възбуждението на дипломатическите ми ходове. — Нямам нищо против да попитам Херман. Всъщност, за да ви покажа колко сте грешили, готов съм да направя всичко за вас в това отношение.

Той не успя да удържи леката въздишка. Прокара ръце по лицето си и то се показа, скулесто, без да промени израза си, сякаш всичките му тъкани се бяха вкостенили. Всичката му страст беше в тези негови големи мургави ръце. Беше доволен. Освен това имаше още онова, другото нещо. Ако въобще имало някой на земята, който би могъл да склони Херман да възприеме едно благоразумно становище, това съм бил аз! Имал съм познания за света и богат опит. Херман сам признал това. После, бил съм също моряк. Фалк смяташе, че един моряк е способен да разбере някои неща най-добре…

Той говореше така, сякаш Херманови бяха живели от памтивека в някое затънтено селце и аз единствен с житейския си опит съм годен за по-широко и снизходително гледище по отношение на някои случки. Тази работа изведнъж започна да не ми харесва.

— Слушайте, Фалк — запитах доста грубо, — да не би вече да си имате съпруга, скрита някъде?

Болката и отвращението, с които отрече, бяха забележителни. Нима не съм можел да разбера, че той бил толкова благопристоен, колкото кой да е бял мъж наоколо; че си бил изкарвал хляба честно? Страдаше от моето подозрение и приглушеният му глас правеше възраженията му да звучат много патетично. За момент той ме засрами, но без оглед на дипломатическите ми ходове в мен сякаш бе започнало да се развива чувството, че действително е в моя власт да реша успеха на това брачно мероприятие. Когато желаем нещо достатъчно настойчиво, можем да стигнем дотам, че да повярваме във всичко — всичко, което е в наша изгода. А аз го бях искал много настойчиво, защото имах за цел тепърва да бъда изтеглен на буксир благополучно надолу по реката. Обаче от съвест или глупост не можах да се въздържа да не намекна за историята с Ванло.

— Там май сте постъпили лошо. Не е ли така? — Това всъщност, се осмелих да кажа, защото логиката на нашето поведение е винаги във властта на необясними и непредвидени подбуди.

Разширените му зеници се отвърнаха от лицето ми, поглеждайки към прозореца с някакво уплашено настървение. Чухме иззад жалузите продължителното и внезапно чукане на топките от слонова кост, весело бръмчене на много гласове и гърления, мъжествен смях на Шомберг.

— Значи оная проклета дъртуша на хотелиера няма никога, никога да го забрави! — възкликна Фалк. Да, вярно! Това се бе случило преди две години. Когато се стигнало до решителния момент, призна той, не могъл да се реши да се довери на Фред Ванло — оня не бил моряк, пък бил и малко глупавичък при това. Не можел да му се довери, но за да му попречи да вдигне голям шум, му бил заел достатъчно пари да си плати всичките дългове, преди да отпътува. Бях силно изненадан да чуя това. Значи Фалк не можеше да бъде такъв скъперник в края на краищата. Толкова по-добре за момичето. Известно време той седя, без да проговори; после взе една карта и докато я гледаше, рече:

— Не трябва да мислите нищо лошо. То бе едно премеждие. Нямах късмет.

— Тогава, за бога, не споменавайте нищо за това.

В момента, в който тези думи излязоха от устата ми, аз си въобразих, че съм казал нещо безнравствено. Той поклати глава отрицателно. Трябвало да се каже. Смяташе, че се полагало роднините на дамата да го знаят. Без съмнение — така си помислих, — ако госпожица Ванло не е била на тридесет години и съсипана от климата, той би намерил за възможно да се довери на Фред Ванло. А после фигурата на Хермановата племенница се появи мислено пред очите ми, с изобилието на разкошните й форми, с богатата й младост, с разточителната й сила. С тази могъща и непорочна жизненост моминските форми просто са крещели за живот пред този мъж, докато горката госпожица Ванло е могла само да пее сантиментални песнички при дрънкането на едно пиано.

— А оня Херман ме мрази, зная го! — извика той със своя приглушен глас, с неочаквано съживено безпокойство. — Аз трябва да им кажа. Полага се те да знаят. Вие сам бихте казали същото.

След това той измънка някакъв съвсем тайнствен намек за необходимостта от особени домашни приготовления. Макар че любопитството ми бе подразнено, не исках да слушам нищо от тайните му. Страхувах се, че би могъл да ми довери нещо, което би направило отвратителна възприетата от мен роля на сватовник — колкото и недействителна да беше тя. Съзнавах, че той би могъл да получи момичето веднага, без никакви усилия; и потискайки желанието да му се изсмея в лицето, изразих твърда увереност в способността си да пропъдя омразата на Херман към него.

— Сигурен съм, че ще мога добре да я свърша — отбелязах аз. Той изглеждаше много доволен.

И когато станахме, нито дума не бе казана за изтеглянето на кораба ми! Нито дума! Играта бе спечелена и честта ми бе запазена. О! Да бъде благословен белият памучен чадър! Стиснахме си ръцете и аз с мъка се удържах да не затанцувам от радост, когато внезапно той се върна, прекосявайки верандата по цялата й дължина, и изрече със съмнение:

— Слушайте, капитане, имам вашата честна дума, нали? Вие… вие… няма да се отметнете?

Господи! Как ме изплаши. Зад неговия изпълнен с недоверие глас имаше нещо отчаяно и заплашително. Влюбеният до уши глупак! Но и аз бях на висотата на положението.

— Драги ми Фалк — казах му аз, започвайки да лъжа с такава смелост и безочие, които ме удивиха дори тогава, — доверие за доверие. — Той не ми беше доверил нищо. — Ще ви кажа, че вече съм сгоден за едно много очарователно момиче в родината си, тъй че вие разбирате, нали…

Той хвана ръката ми и я стисна силно, просто до смачкване.

— Простете. Всеки ден чувствувам, че ми е все по-трудно да живея сам…

— На ориз и риба — прекъснах го остроумно, кикотейки се от нервното напрежение след избегнатата опасност.

Той пусна ръката ми, сякаш изведнъж се бе нагорещила до червено. Последва момент на дълбоко мълчание, като че ли се бе случило нещо необикновено.

— Обещавам ви да получа съгласието на Херман — профъфлих най-после нерешително аз, но ми се стори, че той не може да не е почувствувал истината зад това измамно обещание. — Ако има още нещо за преодоляване, ще се постарая да ви помогна — продължих да отстъпвам аз, чувствувайки се някак победен и надмогнат, — но вие сам трябва да направите всичко възможно.

— Аз претърпях несполука веднъж — смънка той без всякакво вълнение и като ми обърна гръб, си замина, тропайки бавно и тежко по дъсчения под, сякаш краката му бяха обути в желязо.

На следната сутрин обаче той беше жив и подвижен като човек-лодка, съчетание от плясък и викове, от силното възбуждение долу и спокойния, властен блясък на моряшкия му шлем горе. Той ни изтегли съвсем по никое време, но беше едва към единадесет часа сутринта, когато ме докара на един кабелт от Хермановия кораб. Пък и така лошо го направи, бързо-бързо, и едва не пропусна съвсем ивицата от здраво дъно, понеже, няма как, бе зърнал племенницата на Херман на задната палуба. Съзрях я и аз, може би веднага след като той я бе забелязал. Видях скромното, сияйно великолепие на мургавата глава и плътното, сиво очертание на моминската щампована рокля, която тя изпълваше така съвършено, така убедително, със съблазънта на безукорните си форми — същинска нимфа на Диана, богинята на лова. А „Диана“, корабът, лежеше солидно с високите си стени като сграда върху гладката водна повърхност, най-строгият и благоприличен плавателен съд по всички морета, полезен и грозен, отдаден всецяло на това да поддържа семейните добродетели подобно на коя да е бакалница на сушата. Ненадейно Фалк замина под пълна пара, защото имал да върши някаква работа. Щял да се върне вечерта.