Литмир - Электронная Библиотека

— Разбира се — казах с тон на взаимно разбиране, — играта на карти не е всъщност онова, което искам от вас.

Видях го да прокарва ръце по лицето си — неясното движение на този негов поривист и безсмислен жест, но той продължаваше да чака с мълчаливо търпение. Едва когато ни беше донесена светлина, Фалк отвори уста. Доколкото разбрах мънкането му, искаше да каже, че не знаел никаква игра на карти.

— По този начин Шомберг и всичките други глупаци ще се видят принудени да стоят настрана — обясних, разкъсвайки обвивката на колодата. — Чухте ли, че всички мислят за нас, че се караме заради една девойка? Знаете за кого става дума, разбира се. Наистина срамувам се да попитам, но възможно ли е да ми правите тази чест, като ме смятате за опасен?

Като изричах тези думи, долавях колко абсурдно е това, но се чувствувах и поласкан — защото наистина какво друго би могло да бъде? Неговият отговор, произнесен с обичайния му равнодушен полуглас, ми даде да разбера, че действително е така, но не точно толкова ласкателно, както предполагах. Той ме считал за опасен повече по отношение на Херман, отколкото на девойката; що се отнася до скарването ни, изведнъж видях колко неподходяща е тази дума. Между нас нямаше никакъв спор. Природните стихии не влизат в спор. Не можеш да се караш с вятъра, който ти създава неприятности и те унижава, когато духне шапката ти на изпълнената с хора улица. Кавга с мен той нямаше. Както не би имал и камъкът, попаднал върху главата ми. Той бе попаднал върху мен в съответствие със закона, според който се движеше — не закона за гравитацията, на който се подчинява откъсналият се камък, а закона за самосъхранение. Естествено това е по-скоро широкото тълкуване. Строго казано, той бе съществувал и би могъл да съществува, без да се ожени. И все пак ми заяви, че му се виждало все по-трудно и по-трудно да живее самотен. Да. Каза ми това с характерния си тих, небрежен глас — до такава степен на доверие бяхме стигнали след половин час само.

Почти толкова време ми беше необходимо, за да го убедя, че никога не съм и сънувал да се женя за племенницата на Херман. Нима можеше да има по-фантастична необходимост? А трудността да го убедя в това беше толкова по-голяма, защото той самият бе така увлечен, че не можеше да си представи който и да било друг мъж да е способен да остане безучастен. Изглежда, си мислеше, че всеки мъж, който има очи, задължително ще пожелае такова великолепие на телесните форми. Това дълбоко убеждение се изразяваше чрез маниера, с който той ме слушаше, седнал странишком към масата и играейки си разсеяно с няколкото карти, които му бях раздал най-произволно. И колкото по-дълбоко вниквах в душата му, толкова по-пълно разкривах неговата същност. Вятърът люлееше пламъка на свещите така, че обгорялото му от слънцето лице с коси до очите сякаш последователно блясваше в розово към мен и изчезваше. Видях необикновената широчина на високите му скули, удължените черти, масивното чело, отвесно като канара, оголено на върха и в голяма степен непокрито при слепоочията. Истината е, че никога преди това не го бях виждал без шапка; а сега, сякаш моят жар го бе разгорещил, той я беше свалил и поставил леко на пода. Нещо особено във формата и нагласата на жълтите му очи им придаваше предизвикателната тиха сила, характерна за погледа му. Но лицето му беше слабо, набръчкано, увехнало; открих това през кичура коса, както може да се види възлестата форма на стъблото на едно дърво през гъстата растителност около него. Тези обрасли бузи бяха хлътнали. Това беше костеливата глава на пустинник, гримирана с брадата на капуцински монах и прикрепена към херкулесово тяло. Не искам да кажа атлетическо. Херкулес според мен не е бил атлет. Той е бил силен мъж, податлив на женския чар, който не се страхувал от коварство. Така беше и с Фалк, един силен мъж. Той беше извънредно силен, както девойката (защото си ги представям и двамата заедно) беше великолепно привлекателна с властната сила на плътта и кръвта, изразена във форми, размери, стойка — чрез прякото въздействие върху сетивата. Същевременно неговият ум, погълнат предварително от стремежа към благопристойност, се бе свил от страх пред езика на Шомберг и изглеждаше абсолютно недостижим за моите възражения, а аз отидох толкова далеч, щото заявих тържествено, че по-скоро бих помислил да се оженя за преданата готвачка на майка ми (милата старица!), отколкото за племенницата на Херман. По-скоро това, заявявах аз в отчаянието си, наистина по-скоро това, но не изглеждаше той да вижда нещо възмутително в подобно предположение и в скептичната си неотстъпчивост сякаш таеше довода, че във всеки случай готвачката била много далеч, много далеч. Трябва да отбележа, че тъкмо преди това бях направил грешка, като за доказателство се бях позовал на поведението си при посещенията на „Диана“. Никога не съм се опитвал да се доближа до девойката: да я заговоря или само да я погледна по някакъв особен начин. Нищо не би могло да бъде по-ясно. Но тъй като неговата собствена представа за — да го наречем — ухажване, изглежда, се състоеше именно в това да седи безмълвно в продължение на часове близо до любимия обект, тази насока на моите доводи го изпълни с недоверие. Взирайки се в протегнатите си нозе, той изсумтя — сякаш искаше да каже: „Всичко това е чудесно, но мен не можеш заблуди.“

Най-сетне направих последно усилие и му рекох:

— Защо не уредите въпроса, като поговорите с Херман? — И добавих, намеквайки: — Или може би очаквате от мен да говоря заради вас?

На това той отговори с много висок за него глас:

— Бихте ли го сторили?

И за първи път вдигна глава, за да ме погледне с удивление и недоверчивост. Вдигна глава така рязко, че не можеше да има никаква грешка. Бях засегнал някаква пружина в него. Съзрях голямата възможност, която ми се откриваше, и почти не можех да повярвам.

— Ами че… защо да не поговоря… Да, разбира се — продължих аз много бавно, наблюдавайки го с голямо внимание, защото, честна дума, страхувах се да не би да е шега. — Може би не с младата дама лично. Вие знаете, аз не говоря немски. Но…

Прекъсна ме с разпаленото уверение, че Херман имал най-високо мнение за мен; и изведнъж почувствувах необходимостта да бъда крайно тактичен в този критичен момент. Започнах да се колебая, колкото да го подмамя. Фалк се облегна назад, но освен ясно забележимото увеличение на зениците, така че ирисите на очите му станаха мънички като две тесни жълти колелца, лицето му, бих казал, не бе способно да изрази някаква възбуда.

— О, да! Херман наистина има най-високо…

— Вземете си картите. Ето Шомберг пак наднича през жалузите! — казах аз.

Започнахме да правим движения, като че ли играем екарте. Непоносимият клюкар бързо се оттегли, вероятно за да осведоми хората в билярдната, че ние, двамата на верандата, играем като луди комар.

Не играехме комар, но и нашето беше игра; игра, в която чувствувах, че аз държа козовете. Залогът, грубо казано, беше успехът на пътешествието — за мен, а той, така поне смятах, нямаше какво да загуби. Близостта ни назряваше бързо и преди да си бяхме разменили много думи, разбрах, че чудесният Херман ме е използвал. Този простодушен и хитър тевтонец, както изглежда, ме бе представял пред Фалк в светлината на съперник. Бях достатъчно млад, за да бъда поразен от такова голямо двуличие.

— И той ви каза това с такива подробности? — запитах възмутен.

Не, не бил. Херман само бил намекнал; и, разбира се, не трябвало много, за да разтревожи Фалк; но вместо да потърси обяснение, Фалк взел мерки да освободи семейството от моето влияние. Той беше съвършено прям, като ми го каза — прям като керемида, която пада върху главата ти. В този човек нямаше никакво двуличие и когато го поздравих за съвършенството, с което бе изпипал всичко — чак до подкупването на нещастния Джонсън в моя вреда, — той енергично запротестира. Никога не си служел с подкуп. Знаел, че човекът не би работил, докато има няколко цента в джоба си, за да се напие, и естествено (той така каза — „естествено“) му дал един-два долара. Сам бил моряк и предвиждал какво становище щял неминуемо да вземе друг моряк като мен. Освен това бил сигурен, че щяло да ме сполети нещастие. Не се бил блъскал нагоре-надолу по тази река току-така цели седем години. За мен това нямало да бъде никакъв срам, но твърдеше убедено, че моят кораб щял много лошо да заседне на някакво място на две мили под голямата пагода…

58
{"b":"282184","o":1}