Литмир - Электронная Библиотека

Седях, без да се помръдна, а той, след като ме изгледа някак със съчувствие в очите, избухна в дрезгав шепот:

— Ама пък такова прекрасно парче е това момиче, такова прекрасно парче! — и измляска с дебелите си устни. — Най-прекрасното парче, което някога съм… — продължи той със сладостна охота, но поради някаква причина спря. Искаше ми се да запратя нещо по главата му. — Не ви упреквам, капитане. Да пукна, ако ви упреквам — каза той с покровителствен тон.

— Благодаря — изрекох аз безропотно. Нямаше смисъл да се бори човек срещу тази вероломна съдба. Не зная дори дали самият аз бях сигурен къде всъщност започва истината в цялата тази история. В резултат на многобройните удари, които чувството ми за сигурност бе понесло, в мен се беше набило убеждението, че всичко това ще завърши катастрофално. Започнах да приписвам необикновена мощ на фактори, сами по себе си безсилни. Сякаш Шомберговите неоснователни интриги притежаваха способността да доведат злината или абстрактната враждебност на Фалк да предизвика засядането на моя кораб.

Обясних вече колко фатално би било, ако това станеше. Младостта ми, неопитността ми, дълбоката ми загриженост за здравето на моя екипаж са извинението за следващите ми действия. А самите тези действия, когато ги предприех, бяха просто резултат на някакъв подтик. Те бяха предприети по твърде нетактичен начин, просто с появяването на Фалк на вратата на столовата.

По това време помещението бе пълно и бръмчеше от множество гласове. Всеки ме бе загледал с любопитство, но как да опиша усещането, предизвикано от появата на самия Фалк, застанал на вратата? Напрежението на очакването би могло да се измери с дълбочината на онази тишина, която настъпи веднага — чуваше се звукът от удрянето на билярдните топки. Колкото до Шомберг, той изглеждаше безкрайно уплашен; мразеше смъртно всякакъв вид свади (fracas15, както той ги наричаше) в заведението си. Такива fracas били лошо нещо за търговията му, твърдеше той; в действителност обаче този внушителен, на средна възраст екземпляр от мъжки пол беше човек с боязлив характер. Не зная (като се има предвид моето присъствие в помещението) какво се надяваха всички там да произлезе от това. Нещо като бой между самци навярно. Или може би предполагаха, че Фалк е влязъл само за да ме унищожи напълно. Всъщност Фалк бе дошъл, защото Херман го помолил да попита за скъпия му бял памучен чадър, който сред грижите и вълненията на предишния ден той забравил до масата, на която двамата водихме нашия кратък разговор.

Това бе за мен добра възможност. Не мисля, че бих отишъл да търся Фалк навън. Не. Не смятам, че бих го сторил. Има граници на всичко. Но ето че за мен се откриваше една възможност и аз я използвах — вече се опитах да обясня защо. Сега само ще кажа, че щом го прави, за да изведе болнавия си екипаж на чист морски въздух и да осигури бързото отправяне на своя кораб, един капитан би трябвало да бъде оправдан, ако отиде твърде далеч, стига да не извърши престъпление. Той би трябвало да потъпче гордостта си; може би да слуша интимни излияния; да обясни невинността си, сякаш е негов грях; да се възползва от недоразумения, желания и слабости; да прикрива ужаса и други силни чувства и ако е замесена съдбата на някое човешко същество, особено когато се касае за една великолепна девойка — той непременно би трябвало да има предвид тази съдба (каквато и да бъде тя), без ни най-малко да се смущава. Ето, аз извърших всички тези неща и обяснявах, и изслушвах, и се преструвах — дори си позволих свобода на действие и смятам, че сега никой, нито дори племенницата на Херман, няма повод да хвърля камъни по мен. Във всеки случай поне Шомберг няма, тъй като от началото до края, щастлив съм да го кажа, нямаше и следа от „fracas“.

Като преодолях нервното свиване в гърлото си, успях да извикам: „Капитан Фалк!“ Сепването му от изненада беше абсолютно естествено, но след това той нито се усмихна, нито се намръщи. Просто чакаше. После, когато казах: „Трябва да поговоря с вас“ — и посочих към един стол на моята маса, той се приближи, но не седна. Шомберг обаче с голяма чаша в ръка се бе благоразумно насочил към нас и тогава открих единствения признак на слабост у Фалк. Към Шомберг той изпитваше отвращение, подобно на онзи физически страх, който някои хора изпитват при вида на жаба. Може би за един човек, така всецяло и мълчаливо съсредоточен в себе си (макар че той можеше твърде добре да говори, както щях скоро да се уверя), безотговорната бъбривост на другия, която обхващаше всяко човешко същество, попаднало на езика му, изглеждаше неестествена, отблъскваща и чудовищна. Изведнъж той показа признаци на нервност — също като кон, който е готов да се изправи на задните си крака — и като измънка набързо, сякаш пронизан от силна болка: „Не. Не мога да понасям тая птица“, се приготви да побегне. Тази негова слабост ми даде предимство още от самото начало.

— Верандата? — предложих аз, сякаш да му направя услуга, и хващайки го за ръка, го поведох навън. Препънахме се в няколко стола. Имахме усещането, че сме на открито пространство, и почувствувах свежия дъх на реката — свеж, но пълен със зараза. Сред тази шир, потънала в мрак, осеяна нарядко с блещукащи искрици, каквато един източен град представлява нощем, китайските театри на отвъдната страна на реката образуваха лумнали в светлина средища на далечна и силна глъчка. Усетих го как ненадейно се остави пак да бъде воден като животно, като благонрав кон, когато отстранят предмета, който го е уплашил. Да. Чувствувах там в тъмнината колко послушен беше той, без ни най-малко убеждението ми в неговата неотстъпчивост — или по-скоро може би упоритост — да отслабне. Дори ръката му, отпуснала се в моята, както го бях хванал, бе твърда като мрамор — като излята от желязо. Чух обаче вътре възбудено тътрене на крака. Онези отвратителни идиоти се трупаха към прозорците, като се катереха по гърбовете един на друг, зад жалузите, щеките за билярд и какво ли не. Някой строши едно от стъклата на прозорците и при звука на падащите парчета стъкло, така ясно намекващи за бъркотия и опустошение, Шомберг се залюля навън след нас, а паниката, която го бе обзела, му попречи да се раздели с коняка и содата. Сигурно е треперел като лист от трепетлика. Парчето лед във високата чаша, която държеше в ръка, дрънчеше и оставяше впечатление за тракащи зъби.

— Аз ви моля, господа — заубеждава ни той с дрезгав глас. — Хайде! Трябва най-сериозно сега да настоя…

Как се гордея с моето присъствие на духа!

— Хей — извиках начаса с висок и наивен тон, — някой там троши прозорците ви, Шомберг. Бъдете любезен да кажете на едно от момчетата ви да донесе тук колода карти и малко светлинка. И две високи чаши с нещо за пийване. Ще кажете, нали?

Моята поръчка веднага го успокои. Това си беше търговия. „Разбира се“ — изрече той с огромно облекчение. Нощта беше дъждовна, с периодични пориви на вятъра. Докато чакахме свещите, Фалк каза, сякаш за да оправдае смущението си:

— Не се меся в работите на никого. Никога не давам повод да се приказва. Аз съм почтен човек. Но този приятел винаги си измисля нещо невярно и не може да се успокои, докато не накара някого да му повярва.

Това бе първото нещо, което узнах от Фалк. Този стремеж да бъде уважаван, да бъде като всеки друг, беше единственото зачитане, с което той благоволи да удостои организацията на човешкото общество. Иначе той би могъл да бъде член на някое стадо, по не и на общество. Самосъхранението бе единствената му грижа. Не самолюбие, а единствено самосъхранение. Самолюбието предполага съзнание, избор, присъствието на други хора, но неговият инстинкт действуваше така, сякаш той беше последният от цялото човечество, който пазеше този закон като единствено пламъче на някакъв свещен огън. Не искам да кажа, че би се задоволил да живее гол в някоя пещера. Той очевидно беше създание на условията, при които се беше родил. Несъмнено самосъхранение значеше също така и съхраняване на самите тези условия. Но по същество то означаваше нещо много по-просто, естествено и силно. Как да го изразя? То означаваше съхраняването на петте сетива на тялото — да кажем, — взето както в най-тесния, така и в най-широкия смисъл. Смятам, че скоро ще се съгласите със справедливата ми оценка. Но така или иначе, както седяхме заедно на мрачната веранда, аз не бях успял още нищо да преценя, пък и нямах желанието да преценявам, защото това е празна работа в края на краищата. Свещите все още се бавеха.

вернуться

15

Врява (фр.). Б.пр.

57
{"b":"282184","o":1}