Този човек, чието обичайно задължение очевидно се състоеше в това да седи на малка масичка в една от външните стаи на консулството, прояви доста енергия веднага щом му наредиха да ми помогне при търсенето на Джонсън, и показа удивителни познания за местните условия, така да се каже. Но той не прикри огромната си и скептична ненавист към цялата работа. През този следобед ние обиколихме безкрайно много кръчми с лоша слава, комарджийски вертепи и свърталища на пушачи на опиум. Минахме пеша по тесни пътеки, където нашата гари — мъничка кутийка на колела, прикрепена към едно нетърпеливо бирманско пони — не би могла да мине в никакъв случай. Полицаят, изглежда, беше в презрително интимни отношения с малтийци, евроазиатци, китайци и с метачите в един храм, с които той говори при портата. Разпитахме също така през решетката в измазана с кал стена в края на една задънена улица един необикновено снажен италианец, който, както бившият старшина небрежно отбеляза, бил „убил друг мъж миналата година“. След което го нарече „Антонио“ и „Стар лудетина“, макар че подпухналото тяло, което видимо изпълваше повече от половината от стаичката, подобна на килия, в която седеше този Антонио, напомняше по-скоро угоена свиня в кочина. Фамилиарно, но без да се отпуска, старшината погали — именно погали — под брадичката една страшно сбръчкана и съсухрена стара вещица, която се подпираше на тояга и която предложи да даде някакви сведения; и все със същия безучастен израз на лицето той поддържаше оживен разговор с групите забрадени мургави жени, които пушеха пури, седнали на праговете на дълга редица глинени къщурки. Слизахме от нашата гари и се качвахме в жилищата, проветриви като щайги, или се пъхахме в места, мрачни като изби. Отново се качвахме, продължавахме с нашата гари и пак слизахме, като че ли с единствената цел да надникнем зад някое купище смет. Слънцето залязваше; моят придружител беше рязък и язвителен в отговорите си, но, изглежда, не успявахме да улучим Джонсън никъде. Най-сетне нашето превозно средство още веднъж спря с друсане и кочияшът скочи долу и отвори вратичката.

Черна, разкаляна дупка преграждаше пътя ни. Купчината смет с мъртвото тяло на куче отгоре не ни възпря. Празна кутия от австралийска говежда консерва отскочи весело от тока на обувката ми. После се промъкнахме през един отвор в бодлива ограда…

Дворът беше много чист, а едрата туземка с боси, мургави нозе, дебели като крака на креват, която пълзеше подир един сребърен долар, дотърколил се отнякъде, беше самата мисис Джонсън.

— Вашият мъж си е вкъщи, нали? — рече бившият старшина и се дръпна настрана с абсолютно и подчертано равнодушие към онова, което можеше да последва.

Джонсън стоеше с гръб към къщата, построена от греди и със стени от рогозки. В лявата си ръка държеше банан. А с дясната подхвърли друг долар във въздуха. Жената този път го улови още докато той летеше, и в същия миг тупна на земята, за да ни огледа по-удобно.

„Моят човек“ беше с бледожълтеникаво лице, прошарена коса, небръснат, изкалян по лактите и гърба; там, където шевовете на сакото му от серж зееха, можеше да се види бялата голота на тялото му. Останки от книжна яка ограждаха шията му. Той ни измери с мрачен, предубеден поглед.

— Откъде идвате? — запита. Сърцето ми замря. Как можех да съм толкова глупав да прахосвам сили и време за това?

Но вече стигнал дотук, аз пристъпих малко по-близо и съобщих целта на моето посещение. Той трябваше да дойде веднага с мен, да прекара нощта на борда на моя кораб и утре още с първия отлив да ми окаже помощ да изведа кораба си в открито море без влекач. Шестстотинтонен барк, който гази девет фута отзад. Предложих да му дам осемнадесет долара за това, че щях да използвам познанията му за местните условия; и през всичкото време, докато говорех, той продължаваше внимателно да разглежда банана от различни страни, вдигайки го към очите си най-напред с единия му край нагоре, а после с другия.

— Вие забравихте да се извините — проговори той най-сетне с невероятна яснота. — Понеже сам не сте джентълмен, очевидно не можете и да почувствувате, когато безпокоите някой джентълмен. А аз съм именно такъв. Бих желал да разберете, че когато си имам парички, не работя, а сега…

Бих казал, че бе съвсем трезвен, ако не бе спрял да говори и не се бе помъчил с най-голяма загриженост да прокара ръка по една дупка на панталоните си — върху коляното.

— Имам си и пари, и приятели. Всеки джентълмен ги има. Може би бихте искали да знаете кой ми е приятел? Името му е Фалк. Бихте могли да вземете от него малко пари назаем. Помъчете се да запомните. Ф-А-Л-К. Фалк. — Тонът на гласа му рязко се промени. — Благородно сърце — рече той вече с пиян израз.

— Да не би Фалк да ви е давал някакви пари? — запитах, ужасен от изпипания до най-големи тънкости тъмен заговор.

— Заел, уважаеми господине, не дал — поправи ме той учтиво. — Срещна ме, когато бях излязъл да взема малко въздух снощи, готов както винаги да направи някому услуга… Защо по-добре не вървите по дяволите, не се махнете от моя двор?

Без повторно предупреждение той запокити банана, който не успя да улучи главата ми, но попадна точно под лявото око на полицая. Той се спусна върху нещастния Джонсън, пелтечейки от ярост. Двамата се строполиха… Но защо да се спирам на гнусотата, напрежението, падението, безсмислието, досадата, на подигравката и унижението и… на потта от усилията на онези моменти? Издърпах навън бившия хусар. Беше като див звяр. Изглежда, беше много ядосан, че си бе изгубил свободния следобед заради мен. Градината на неговото бунгало имала нужда от грижи, а лекият удар с банана го бе озверил неудържимо. Оставихме Джонсън да лежи по гръб все още почервенял от гняв, но започнал да се поуспокоява — краката му съвсем леко потрепваха. През всичкото това време едрата жена си бе седяла на земята, явно скована от безкраен ужас.

В продължение на половин час се друсахме в нашия сандък на колела един до друг, в пълно мълчание. Бившият старшина се опитваше да спре кръвта от една дълга драскотина на бузата си.

— Надявам се, че сте доволен — рече той ненадейно. — Това е резултатът от цялата тая идиотска история. Ако не бяхте се скарали с оня капитан на влекача заради някакво си там момиче, всичко това нямаше да се случи.

— Значи вие чухте тази история? — казах аз.

— Разбира се, че чух. И не бих се учудил, ако тя стигне до ушите на самия генерален консул. Как ще се явя пред него утре с това нещо на бузата! Вие трябваше да получите това!

После, когато нашата гари спря, той скочи от нея, без да се сбогува, като ругаеше упорито и ужасно; мънкаше такива страхотии, целенасочени войнишки псувни, че пред тях най-лошото, което един моряк би могъл да каже, би звучало като детски брътвеж. Що се отнася до мен, едва имах сили да се домъкна до столовата в хотела на Шомберг, където на малка масичка написах бележка на моя помощник, нареждайки му да подготви слизането ни по реката на следния ден. Не можех да се явя на кораба си. Да! Какъв умен капитан си имаше той, няма що — нещастно създание! Ужасна беда! Притисках глава с ръце. На моменти очевидната липса на всякаква вина от моя страна ме довеждаше до отчаяние. Какво бях сторил? Ако бях извършил нещо, за да доведа нещата до това положение, щях поне да извлека поука и да не го повтарям вече. Но аз се чувствувах невинен до степен на идиотизъм. Столовата все още беше празна; единствено Шомберг сновеше опулен около мен с някакво благоговейно, почтително любопитство. Няма съмнение, че той самият беше пуснал този слух, но имаше добро сърце и аз съм напълно убеден, че ми съчувствуваше заради моите неприятности. Той направи каквото можа за мен. Отмести тежката поставка за кибрит, оправи един от столовете, бутна леко с крак плювалника — дребни прояви на внимание към приятел в голямо нещастие, — въздъхна и най-после, неспособен да удържи езика си, се престраши:

— Е! Предупредих ви, капитане. Така става, когато човек се сблъска с господин Фалк. Тоя приятел не се спира пред нищо.