— Къде по дяволите отиде тоя човек?
— Да ухажва — креснах аз с такъв демоничен смях, че старият приятел повече не отвори уста.
Тръгнах за агенцията напълно спокоен. Спокоен, с преливащ гняв. Очевидно те вече бяха узнали всичко и ми разиграха такава сцена, сякаш бяха ужасени от това, което се бе случило. Управителят, пълен мъж, който стъпваше меко и се задъхваше, стана да ме посрещне, а навсякъде из помещението младите чиновници, наведени над писалищата си, хвърляха погледи към мен. Тлъстичкият мъж, без да дочака оплакването ми, като пъхтеше тежко и с тон, сякаш сам не можеше да го повярва, ми съобщи новината, че Фалк… капитан Фалк… бил отказал… бил абсолютно отказал… да вземе кораба ми на буксир… да има каквото и да било вземане-даване с моя кораб… нито него ден, нито който да е друг ден. Никога!
Положих усилия да запазя хладнокръвие, но въпреки това трябва да съм показал колко съм изненадан, като ударен от гръм. Разговаряхме в средата на стаята. Изведнъж зад гърба ми някое говедо се изсекна със силен шум, а в същото време друг от писарушките стана и излезе бързо навън на стълбищната площадка. Мина ми през ума, че изглеждам глупав и смешен в това положение. Поисках ядосано да видя шефа в частния му кабинет.
Кожата на главата на господин Зигерс се виждаше мъртвешки бяла между стоманеносивкавите ивици коса, залепнали върху черепа му като превръзка, зализани напряко от ухо до ухо. Тясното му хлътнало лице имаше постоянен кафеникавооранжев цвят като пръстен съд. Той беше болнав, слаб и нисък, с китки като на десетгодишно момче. Но от това немощно тяло излизаше един заплашителен глас, страшно силен, рязък и ехтящ, сякаш произвеждан от някакво мощно механическо приспособление от рода на сигнална сирена за мъгла. Не зная какво правеше с този свой глас в частния си живот у дома, но в широката област на деловите работи той му даваше преимуществото да се налага при спор без най-малко усилие на ума, само със силата на звука. Бяхме имали вече няколко сблъсквания. Използвах всичките си познания, за да опазя интересите на моите собственици (които, забележете добре, никога не бях виждал), докато Зигерс (който се бе запознал с тях няколко години преди това по време на една служебна обиколка из Австралия) претендираше, че познава най-съкровените им мисли, и като използваше изрази от рода на „нашите много добри приятели“, винаги го подчертаваше.
Той ме погледна с предубедени очи (ние не се обичахме особено много) и веднага заяви, че това било странно, извънредно странно. Английското му произношение беше така необичайно, че дори не бих се опитал да го възпроизведа. Например той каза „исфънредно щранно“. Съчетано с гърмящата интонация на гласа му, то правеше родния ти език да звучи непонятно ужасно, а дори и човек да го приемеше само като някакъв безсъдържателен шум, отначало те изпълваше с удивление. „Те се били познавали — продължи той — с капитан Фалк в продължение на много години и никога не са имали повод…“
— Затуй идвам при вас, разбира се — прекъснах го аз. — Имам правото да зная какъв е смисълът на тая дяволска щуротия. — В полуосветената стая, която изглеждаше зеленикава, защото върхарите на дърветата закриваха прозореца, го видях да гърчи кльощавите си рамене. Мина ми през ума, както несвързани мисли идват по всяко време в главата на човека, че най-вероятно тази е стаята, в която, ако историята беше вярна, Фалк е бил хокан от господин Зигерс, бащата. Съкрушителният глас на господин Зигерс, сина, излизащ на метални струи, сякаш се мъчеше да произнася отчетливо думи през рупор, изразяваше голямото му съжаление за едно поведение, което се характеризирало със силно подчертана липса на благоразумие… Честна дума, ето че сега и на мен ми държаха лекция! Беше трудно да следиш оглушителните му брътвежи, но ставаше дума за моето поведение — моето! — което той… По дяволите! Нямах намерение да търпя подобно нещо.
— Каква цел гоните в края на краищата? — запитах възбудено. Сложих си шапката на главата (Зигерс младши никога на никого не предлагаше да седне) и тъй като за момента той сякаш беше онемял от моето неуважение, обърнах му гръб и си излязох. Гласовата му уредба избоботи подире ми няколко заплахи, че щял да дойде на кораба за денгубите на лихтерите и за всички останали разходи, които биха произлезли от евентуалното забавяне вследствие моето лекомислие.
Когато се намерих вън на слънце, главата ми се въртеше. Не ставаше вече въпрос само за едно обикновено забавяне. Виждах се заплетен в безнадеждни и унизителни нелепости, които ме водеха към нещо много близко до катастрофа.
— Нека запазим спокойствие — смънках на себе си и навлязох в сянката на една стена, ограда на двор за прокажени. От тази къса странична уличка можех да виждам широката главна улица, разораваща много хора и весела, бягаща надалеч-надалеч, между опъналите се от двете й страни рушащи се зидове, бамбукови огради, аркади от тухли и хоросан, къщурки от летви и кал, високи порти на храмове с дърворезба, колиби от скапани рогозки — една много широка, оживена улица, изпълнена, додето стигаше погледът, с босокрако и мургаво множество от хора, които шляпаха до глезените в праха. За момент имах чувството, че още малко и ще полудея от тревоги и отчаяние.
Трябва да се имат предвид и чувствата, които изпитва един млад човек, за първи път на отговорна длъжност. Мислех за моя екипаж. Половината от хората ми бяха болни и аз действително започвах да мисля, че някои от тях ще свършат, умирайки на борда, ако не успея по-скоро да ги отведа в открито море. Очевидно щях да се видя принуден да поема с кораба си надолу по реката било с помощта на платната, било като дрейфувам при прилив с влачеща се по дъното котва — действия, които са нещо обикновено за мнозина съвременни мореплаватели, но които аз знаех само на теория. Почти се страхувах да ги предприема без помощници и нужните ми хора и без да познавам коритото на реката, така необходимо за увереното направляване на кораба. Нямаше лоцмани, никакви сигнални светлини или шамандури; затова пък имаше едно наистина дяволско течение, което всеки можеше да забележи, безбройно много плитчини и най-малко два явно много трудни завоя на канала между мен и морето. Но колко опасни бяха тези завои, това не знаех. Не знаех дори на какво е способен моят кораб! Никога през живота си не бях имал работа с него. Едно неразбирателство между човека и неговия кораб при една трудна река без достатъчно пространство, за да поправиш грешките, неминуемо би завършило с неприятности. От друга страна, трябва да се признае, че нямах много основание да разчитам на някаква моя щастлива звезда. Ами ако имам нещастието да кача кораба на някоя дяволска плитчина? Това би означавало окончателен провал на пътуването. Съвсем ясно беше, че щом Фалк е отказал да ме извлече навън, той ще откаже и да ме издърпа, ако заседна. А това означаваше — какво? Един загубен ден — в най-добрия случай; но по-вероятно цели две седмици да се пържиш на някоя отвратителна ивица кал в отчаяни усилия да разтовариш стоката; повече от вероятно то означаваше да вземеш назаем пари при изнудвачески висок процент лихва — и от бандата на Зигерс при това. Те бяха сила в това пристанище. Ами онзи мой възстаричък моряк от екипажа, Гамбрил, който имаше съвсем лош вид, когато отидох да му дам дозата хинин същата сутрин. Той сигурно щеше да умре — да не говорим за другите двама-трима, които изглеждаха почти толкова зле, и за останалите, които бяха просто готови да хванат някоя от върлуващите тропически болести. Ужас, разорение и вечни угризения на съвестта. И никаква помощ. Никаква. Бях попаднал сред куп враждебно настроени и умопобъркани хора!
Каквото и да е, ако трябва сам да изведа кораба си, мой дълг е да намеря по възможност някой местен човек, който познава реката. Това обаче не беше лесно. Единственото лице за тази работа, за което можех да се сетя, беше някой си Джонсън, бивш капитан на кораб от вътрешността, който се бил оженил за една тамошна жена и съвсем пропаднал. Бях само чувал за него най-смътни неща — че живеел някъде скрит сред гъмжилото от двеста хиляди туземци и че се появявал на дневна светлина само с единствената цел да си набави малко ракия. Мислех си, че ако успея да го хвана, ще го накарам да изтрезнее на кораба и да го използвам за лоцман. По-добре, отколкото нищо. Морякът си остава моряк завинаги, а той бе познавал реката години наред. Но в нашето консулство (където пристигнах облян в пот след бърз ход пеша) не можеха да ми кажат нищо. Отличните младежи от персонала, макар и да искаха да ми помогнат, принадлежаха към кръга на бялата колония, за които хора от рода на Джонсън не съществуват. Тяхното предложение беше сам да се помъча да открия търсения човек с помощта на полицая от консулството — бивш старшина от хусарски полк.
