— Например Лена!… Не, не би било възможно. Само мислите, които биха нахлували в главите им всеки път, когато седнат да се хранят. Ужасно! Ужасно!

— Много сте дребнав, Херман — рекох аз.

Той, изглежда, смяташе, че очевидно съвсем правилно било човек да бъде дребнав, ако тази дума означавала отвращение към поведението на Фалк; и като погледна сантиментално, ми обърна внимание върху ужасната съдба на жертвите — жертвите на онзи Фалк. Казах му, че не зная нищо за тях. Той изглеждаше учуден. Не било ли възможно човек да си го представи, без да знае? Той например чувствувал, че би желал да отмъсти за тях. „Ами — рекох — ако не е имало никакви жертви? Те може да са умрели така, естествено — от глад.“ Той потрепери. А това — да бъдат ядени след смъртта им! Да бъдат изядени! Той отново потрепери и внезапно запита:

— Смятате ли, че е истина?

Неговото възмущение, съчетано с личността му, би било достатъчно да провали истинността и на най-достоверния факт. Като го погледнах, аз се усъмних в тази история — обаче споменът за думите на Фалк, за неговите погледи, жестове не само я правеха да изглежда действителна, но й придаваха и пълната непосредственост на първичната страст.

— Истина е дотолкова, доколкото сте способни да я смятате за истина; и точно в онзи смисъл, в който бихте желали да бъде истина. Колкото се отнася до мен, когато ви слушам да вдигате врява за нея, не вярвам никак да е истина.

Оставих го да размишлява. Хората в моята лодка долу до страничната стълба на „Диана“ ми казаха, че капитанът на влекача отплавал с лодката си преди известно време.

Казах на момчетата да гребат бавно и спокойно; поради тежката роса ясното блещукане на звездите като че ли ме караше да се чувствувам студен и мокър. Имах някакво усещане, че в мислите ми се спотайва ужасна погнуса, размесена с ясни и странни образи. Гастрономическите бръщолевения на Шомберг бяха причина за това; и почти се надявах вече никога да не видя Фалк. Но първото нещо, което дежурният на котва на моя кораб ми каза, беше, че капитанът на влекача бил на борда. Бил отправил обратно лодката си и сега ме чакал в салона.

Фалк се беше изпънал в цялата си дължина на канапето откъм кърмата и заровил лице във възглавниците. Очаквах да видя лицето му разстроено, изкривено, отчайващо. Нищо подобно; беше си точно такова, каквото го бях виждал двадесетина пъти — спокойно и взиращо се с познатия проницателен поглед от мостика на влекача. Беше застинало невъзмутимо и жадуващо, както целия този мъж, под влиянието на целеустремеността на един-единствен инстинкт.

Той искаше да живее. Винаги беше искал да живее. Ние всички също така искаме да живеем, но в нас инстинктът е подчинен на едно комплексно схващане, докато у него този инстинкт съществуваше сам за себе си. Такова несложно развитие притежава гигантска сила и нещо като патоса на наивното и неудържимо желание на едно дете. Той желаеше тази девойка и пределното, което би могло да се каже за него, беше, че желаеше единствено и само нея.

Мисля, че тогава видях неясното начало, семето, което кълнеше в почвата на една неосъзната необходимост, първата издънка на онова дърво, което носи за узрялото човечество цвета и плода, безкрайното нюансиране в оттенъци и нотки на нашата проницателна любов. Той беше дете. И също като дете беше откровен. Беше гладен за момичето, ужасно гладен, както си беше ужасно гладен за храна.

Не се учудвайте, ако кажа, че по мое убеждение това беше същата нужда, същата болка, същото терзание. В неговия случай ни е позволено да разгледаме основата на всички чувства — онази единствена радост от усещането, че живееш, и онази единствена тъга, която е в дъното на неизброимите мъки. То беше ясно от начина, по който той говореше. Никога не бил страдал така. Разяждало го, изгаряло го, там вътре, ето така! И след като посочи под гръдната кост, направи силно въртеливо движение с ръце. Бързам да ви уверя, че както го видях със собствените си очи, не беше никак смешно. И пак, както скоро щеше да ми каже (правейки намек за някакъв по-раншен инцидент по време на онова пагубно пътуване, когато известно количество развалено месо било изхвърлено през борда), неусетно дошло времето, когато сърцето го боляло (това беше изразът, който той употреби) и той бил готов да си оскубе косите при мисълта за всичкото развалено говеждо месо, което били изхвърлили.

Чух всичко това; бях свидетел на физическите му терзания, виждайки как се мъчи и слушайки истинския глас на болката. Бях търпелив свидетел на всичко, защото веднага щом влязох в салона, той ме помоли да му помогна и аз, както изглежда, тактично му обещах да го сторя.

Възбуждението му бе внушително и тревожно в онази малка кабина — като мятането на голям кит, подгонен навътре в някое плитко заливче край брега. Той ставаше от мястото си, хвърляше се по очи, опитваше се да разкъса със зъби възглавницата и отново, като я притискаше бясно към лицето си, се хвърляше на канапето. Целият кораб като че ли чувствуваше труса от неговото отчаяние, а аз разглеждах с удивление високото му чело, благородното докосване на времето по откритите му слепоочия, непроменения жадуващ израз на лицето — така невероятно аскетично и така неспособно да изрази вълнение.

Какво трябваше да стори? Той живеел от това, че е близо до нея.

Седял… вечер… знаел съм, нали?… цял живот! Тя шиела. Главата й била наведена… така. Главата й… ето тъй… и ръцете й. Ах! Забелязал ли съм? Ето тъй.

Смъкна се на един стол, наведе мощния си врат, целия почервенял отзад, и размаха ръце във въздуха, смешен, възвишено глупав и понятен.

А сега не можел да я има? Не! Това било вече много. И като помислел, че… Какво бил сторил? Какво съм щял да го посъветвам? Да я вземе насила? Не? Не трябвало ли? Кой щял да го спре? За първи път видях да се раздвижва нещо на лицето му — едно войнствено, оголващо зъбите присвиване на устната… „Кой, Херман ли!“ И потъна в своя унес, сякаш се провали вдън земя.

Бих искал да отбележа, че мисълта за самоубийство очевидно нито за един-единствен миг не му беше идвала в главата. Мина ми през ума да го запитам:

— Къде се случи това корабокрушение с вас?

— Надолу, на юг — отговори той сепнато и неясно.

— Сега не сте там долу, на юг — казах аз. — Насилие няма да помогне. Ще ви я отнемат веднага. А как се казваше корабът?

— „Боргместер Дал“ — рече той. — Не беше корабокрушение.

Като че ли постепенно се събуждаше от този транс и се събуждаше успокоен.

— Не беше корабокрушение ли? Какво беше тогава?

— Авария — отговори той, идвайки на себе си с всеки миг. От това разбрах, че са били на параход. Дотогава бях смятал, че са били изправени пред гладна смърт в лодки или на някакъв сал, или може би на някоя гола скала.

— Значи корабът ви не потъна? — запитах изненадан. Той кимна.

— Съзряхме южните ледове — изрече Фалк унесено.

— И вие единствен оцеляхте? — Той седна.

— Да. За мен това беше ужасно нещастие. Всичко вървеше не както трябва. И хората, и те — не както трябва. Аз оцелях.

Като си спомних нещата, които човек чете, трудно беше да проумея истинския смисъл на отговорите му. Би трябвало веднага да разбера — но не можах; толкова трудно е за нашите умове, които помнят толкова много, които са така обучени, така осведомени, да проумеят истинската действителност досами нас. И с глава, пълна с предубеждения за това, как би трябвало да се третира един такъв случай на „канибализъм и нещастие в открито море“, казах:

— Тогава значи сте имали късмет при тегленето на жребия?

— Теглене на жребий? — рече той. — Какъв жребий? Да не би да смятате, че бих позволил животът ми да отиде заради теглене на жребий?

Не, явно не би позволил, стига да е имал възможност за това, без оглед чий друг живот би отишъл.

— Голямо нещастие беше. Ужасно. Отвратително — каза той. — Много глави сгрешиха, но най-добрите хора трябваше да оцелеят.

— Най-коравите, искате да кажете — рекох аз. Той се позамисли за думата. Може би беше чужда за него, въпреки че английският му беше толкова добър.