— Джеси? — Той застана пред прозореца на спалнята й. — Пусни ме!

— Ще извикам пак охраната, ако не си тръгнеш. Върви си! — Дръпна завесите и изгаси светлината.

Джъстис изруга, но не продължи да я уговаря. Младата жена чака дълго време, но той не се опита да привлече вниманието й. Тя се качи на леглото, измъкна бельото от джоба си и го захвърли на пода. Сълзи напълниха очите й и се стекоха по бузите. Беше влюбена в човек, който никога не би си позволил да отвърне на обичта й. Неговата работа и народът му бяха на първо място и винаги щеше да бъде така. Това наистина болеше.

Джъстис удари стената и изръмжа. Кокалчетата на юмрука му се разраниха от силата, с която фраснаха мазилката. Джеси бе наранена, отказваше да разговаря с него и той нямаше кого друг да вини, освен себе си. Беше говорил без да мисли, споменавайки първоначалните си планове и прецака връзката им, отговаряйки на въпросите й.

Отдръпна ръка, огледа кръвта и притисна дланта на другата върху нараненото място. Разкъсаната кожа пареше и болеше, и той се наслади на болката. Заслужаваше това, че дори и много повече.

Споменът за огорчението на неговата Джеси беше толкова ясен в съзнанието му, че не преставаше да го преследва. Копнежът да отиде при нея, да я държи в обятията си, се превърна във физическа потребност.

— По дяволите! — изхриптя той като се обърна и се облегна на повредената стена на домашния си офис.

Така е най-добре, заключи логическата страна на неговото същество. Другата възрази силно, когато тялото му се напрегна, обхвана го желанието да изреве и му се наложи да диша дълбоко през носа, докато го преодолее. Джеси беше упорита. Тя нямаше да иска да се срещне отново с него, освен ако той не направеше връзката им публично достояние и докато му крещеше, бе казала верни неща.

Бореше се с желанието си да изхвърчи от къщата, да прескочи оградата и да разбие стъклената врата, за да достигне до своята жена. Би го сторил, ако смяташе, че може да я подмами да му позволи да спи в леглото й, но на сутринта щеше да го мрази. Беше решила повече да не се вижда тайно с него.

— По дяволите! — изръмжа отново, затвори очи и облегна глава на стената.

Искаше я, трябваше да бъде с нея — бе му необходима като въздуха, който дишаше, но от това неговите хора щяха да пострадат. Тя щеше да страда. Беше се справял с враждебно настроените групи и пресата твърде дълго време, за да се отнесе наивно към начина, по който щяха да се развият нещата. Репортерите щяха да се заемат с историята и да стане световна новина, това че Джъстис Норт има връзка с човек. Щеше да му се наложи да мине през ада, за да заплати за това.

Лицето й щеше да бъде изтипосано във всеки вестник и новинарски канал. Щяха да се ровят в миналото й, нямаше да оставят необърнат камък, за да разчепкат живота й и да го предложат за публична консумация. След което тя щеше да се превърне в мишена за всеки, който счита, че е мерзко човешко същество, за да спи с някой от Новите видове. Щяха да й бъдат прикачени ужасни имена, а част от безумците да я искат мъртва. И тя щеше да го намрази за хаоса, в който бе превърнал живота й.

Сенаторът вероятно щеше да изгуби позициите си или по-лошо — да поиска да се обединят срещу НСО, ако се разстроеше от факта, че дъщеря му е предпочела мъж от Новите видове пред човешко същество. Подкрепата, която получаваха от Вашингтон, щеше да престане. Парите, постъпващи от делата срещу Мерикъл Индъстри, се бавеха много и може би щяха да минат години, преди да станат на сто процента финансово независими. Правителствените им поддръжници бяха възложили на човешка работна група задачата да им помогне да открият държаните все още в плен Нови видове, и им дадоха разрешение за проследяване на всички корпоративни финансови архиви на инвеститорите на фармацевтичната компания.

Ако загубеха екипите на работната група, Видовете щяха да умрат там, където бяха затворени, без никога да бъдат намерени. Служителите на Мерикъл, които бяха успели да избегнат ареста, никога нямаше да бъдат изправени пред съда, ако екипите престанеха да ги преследват. Това би било катастрофа, — щяха да бъдат загубени животи, а той се бе заклел да направи всичко по силите си за своя народ. Обичайки Джеси, рискуваше всичко това.

Коленете му се подкосиха и той се плъзна надолу по стената, докато седна на пода. Беше си мислил, че преживените години в съоръженията за тестване са най-болезнената душевна болка, която бе изпитвал. Не бе имал никаква надежда, никакво бъдеще, което да очаква с нетърпение, а сега беше имал нещо прекрасно.

Загубата на щастието остави горчив вкус в устата му. Просто не можеше да задържи Джеси. Това щеше да струва прекалено много, но не само той щеше да плаща цената. Беше готов да умре за нея, но не само неговият живот бе изложен на риск.

Нейният баща може би ще те приеме, прошепна вътрешният му глас. Може би няма да е толкова зле. Отвори очи и се втренчи в срещуположната стена на стаята. Това беше риск, и то огромен, а той не можеше да си позволи да рискува. Нито със своя народ и определено не с живота на Джеси.

Болка прониза сърцето му. Знаеше, че е най-добре, ако не предприемаше тази стъпка.

Предпочиташе да загуби Джеси, отколкото тя да го намрази, когато всичко около нея щеше да се докосне до ужаса на външния свят. Съгласен бе да я заболи малко, отколкото да я гледа как страда от загубата на всичко онова, което й е скъпо.

Приведе се над коленете си, постави ръце върху тях и склони чело отгоре. Отказа да позволи на сълзите, напълнили очите му, да закапят.

Бе открил любовта, но не можеше да я има. Би трябвало да е достатъчно, да я гледа отдалеч. Това бе единствената му утеха.

Джъстис удари с юмрук по бюрото и се втренчи в телефона, който току-що бе затворил.

Някаква нова църква, проповядваща омраза, бе обсебила ефира с гръмките фрази, че Новите видове са животни, а не човешки същества, и представяха НСО като нищо повече от един частен зоопарк. Това накара кръвта му да закипи.

Не Видовете бяха пожелали да бъдат генетично променени с животинско ДНК, не бяха им дали избор за това и тяхното единствено, така наречено престъпление, бе да оцеляват година след година на злоупотреби в ръцете на учени, лекари и изследователи, които използваха телата им да създават лекарства, за да помагат на хората. Не че бяха получили много благодарности за всички медицински постижения, коствали техните страдания.

Вратата се отвори и Тайгър предпазливо подаде глава.

— Чух те как ръмжиш още от съседната врата. — Пристъпи вътре и затвори след себе си. — Добре ли си?

— Имам лош ден.

— Това не е необичайно. Случило ли се е нещо, което да е изключително лошо?

— Просто още една група от хора, с която да се борим.

— Непрекъснато го правим. — Тайгър седна, скръсти ръце пред гърдите си и се намръщи. — Изглеждаш ужасно. Успя ли изобщо да поспиш нощес? — Погледът му се спусна надолу до наранената му плът. — Надявам се, че онова, което си ударил, изглежда по-зле от ръката ти.

— Изпуснах си нервите. — Джъстис сви широките си рамене.

— Това не е присъщо за теб. Необходима ти е почивка.

— Знам, но имам ли време?

— Как върви строителството на къщата ти в Резервата? Смятам да ти дойда на гости и да поседя на покритата веранда, която видях в чертежите. Изглеждаше добре, а гледката към езерото трябва да е страхотна. Можем да отидем за риба.

— Необходими са още около три седмици, докато бъде завършена. Получавам главоболие само при мисълта за това. Обитателите на Дивата зона не са щастливи на тяхна територия да се мотаят работни екипи. Слейд е готов да ме застреля, че го карам да се разправя с повече хора. — Вдигна ръка и освободи косата си от връвчицата, с която я бе вързал на конска опашка. Прокара пръсти през кичурите и се облегна назад в стола си. — Не че някога ще имам време да я ползвам.