— Не ми крещи — извика Тим. — Бяхме прочистили района, преди да разрешим на Джеси да изведе жената навън. Беше снайперист. Бяхме приковани долу, докато се справят с него. Обичам това момиче като моя дъщеря. Аз бях този, който я вдигна от другата жена и я държа в ръцете си, докато пристигне хеликоптерът ни. Нейната кръв е по целите ми дрехи и аз съм този, който ще трябва да уведоми баща й, когато ми кажат, че си е отишла.

Джъстис рухна тежко върху бюрото, седна зашеметен и със затворени очи. Дори в началото не можеше да диша, поразен от новината, че жизнената жена, която бе споделяла леглото му, е била простреляна. Костваше му много, за да си поеме болезнено дъх.

— Дали ще умре?

— Простреляна е в задната част на главата. Как мислиш? Ако не се събуди, ще стане лошо.

Болка прониза гърдите на Джъстис. Джеси си бе отишла от него завинаги. Спомни си лицето й, как лежи гола под него, с ръце увити около врата му, и усмихвайки се го гледа с красивите си сини очи. Червената й коса, разстлана върху леглото му. Още по-силна болка прониза гърдите му.

— Къде си? Тръгвам веднага.

Тим се поколеба.

— Разбира се. Политика — смънка той. — Това ще ти даде хубава възможност за снимки, нали? Може да застанеш пред болницата и да разкажеш на репортерите колко е смела и как е дала живота си при изпълнение на дълга си, докато е спасявала ваша жена. Ти не я познаваш.

Джъстис се вбеси.

— Познавам Джеси. Никога не ме обвинявай за нещо, което не знаеш. Изобщо не ме интересува дали някой ще ме снима, или какво мислят хората точно в този момент. Искам да знам къде е тя, защото идвам там да я видя.

Тим въздъхна.

— Извинявай, Джъстис. Не исках да кажа това. Знам колко добър мъж си, но просто не искам да прецакваме тотално нещата точно сега. Това ме разкъсва. Разбираш ли? Тя ми е като дъщеря. Заплашвах да я метна на коляното си и да й нашляпам задника за онова, което направи тази нощ, а десет минути по-късно я държах в ръцете си и гледах как кърви. Никога не съм се чувствал така безполезен в живота си, по дяволите, и сега съм толкова ядосан на случилото се, че ако мога ще разкъсам някого.

Мъка. Това чувстваше Тим и Джъстис много добре го разбираше, тъй като тази емоция изпълваше и собственото му тяло.

— Всичко е наред Тим. Къде е тя?

— Портланд, Орегон. Това беше най-близкият травматологичен център, до който можехме да я транспортираме. Инцидентът се случи в щата Вашингтон, в отдалечен район. — И той каза името на болницата.

— Идвам. Имаш номера на мобилния ми, нали? Ако не, то вече го имаш, тъй като ти се обаждам от него. Искам да се свържеш с мен на секундата, щом разбереш нещо за състоянието й.

— Ще го направя, Джъстис. Извинявам се още един път. Не исках да кажа всички онези глупости.

— Не го мисли повече. — Прекъсна линията и набра контролния център на Резервата. Уреди да заредят хеликоптера с гориво, пилотите да бъдат събудени и охраната да се срещне с него след пет минути. Спомни си, че Тайгър спи в стаята за гости и го събуди, след което се втурна в спалнята да се облича.

Когато седна на леглото да си обуе обувките, внезапно застина неподвижно. Образът на Джеси, трайно настанен в съзнанието му, го накара да изреве от болка. Никога повече нямаше да има шанса да я целуне отново или да види усмивката й. В най-добрия случай може би щеше да успее да стигне до нея, преди да умре и да държи малката й бяла ръка.

Джъстис знаеше, че животът не е справедлив, на него самия му бе поднасял само трудности. Нейната загуба също щеше да му остави емоционални белези. Бяха имали толкова малко моменти заедно, но те бяха такива, каквито никога нямаше да забрави. А това болеше.

Навъсен, Джъстис погледна към своя екип за сигурност и за стотен път оправи вратовръзката си. Откакто влязоха във фоайето на болницата, хората ги зяпаха, но това не беше нещо необичайно.

Шестима огромни мъже от Видовете, в черни униформи и един, облечен в хубав, елегантен костюм, би трябвало да привлекат вниманието на всеки. Когато застана пред стаята на сестрите, Джъстис нервно прокара длани по тъмносивото си сако. Жената, която седеше отсреща, вдигна глава и устата й увисна, почти конкурирайки се с широко отворените й очи.

Джъстис не искаше да я плаши, затова заговори с мек тон:

— Дошли сме да видим Джеси Дюпре. Докарана е тук с рана от куршум.

Дежурната рязко затвори уста и преглътна.

— Вие сте Нов вид, нали?

Джъстис се въздържа да не изръмжи и да покаже зъби. Нямаше желание да завързва разговор със сестрата. Не му се играеше на въпроси и отговори. Доколкото знаеше, Джеси все още бе жива и той искаше да стигне до нея, преди да е станало твърде късно. До него Тайгър се наежи, протегна ръка и я постави на плота.

— Работата е спешна — тихо изръмжа той. — Отговорете на господин Норт, моля, и не забравяйте да се държите като професионалист.

Обикновено Джъстис би се сепнал при подобни думи, но тази вечер нямаше нищо против един от хората му да е така безцеремонен. Нуждаеше се от съдействието на жената, независимо по какъв начин щеше да го получи.

— Да. Както вече казах, ние сме тук, за да видим Джеси Дюпре.

Сестрата погледна в компютъра, щракна нещо на клавиатурата, получи информация и ги упъти по коридора към чакалнята. Не бяха направили и няколко крачки от гишето, когато чуха как тя казва на някой по телефона, че в болницата има група от страшно изглеждащи Нови видове.

— Мислиш ли, че се обажда на местните новинарски станции? — простена Тайгър. — Мразя ги тези копелета!

Джъстис сви рамене.

— Ще ги избегнем на излизане. — Изобщо не го интересуваше пресата. Дали Джеси е все още жива? Ще успея ли да я видя, преди да умре? Това ме убива. Трябваше да я види. Искаше да вдиша аромата й, да я докосне за последен път. Болката в гърдите му беше огромна като знаеше, че няма надежда в бъдеще да прекара поне още една нощ с нея.

Заставайки пред своя лидер и прикривайки го с тялото си, пръв в чакалнята влезе Тайгър, за да се увери, че вътре не дебне някаква заплаха. Джъстис веднага забеляза сенатор Джейкъб Хилс. Човекът седеше приведен напред на един стол, покрил лицето си с шепи и тихо ридаеше. Джъстис се вледени от горчивия му плач.

Усети как емоциите му блокират от болка, когато узна, че Джеси е мъртва. Дланите му се свиха в юмруци, яростта му изведнъж избухна и той се закле да отмъсти. Щеше да открие снайпериста, който я бе застрелял, и ако беше все още жив, щеше да го умъртви с голи ръце. Заради убийството на Джеси щеше разкъса кучия син — да го накара да крещи и да страда дълго преди да умре. Дива ярост и болка се бореха в него, като се опитваше да се овладее достатъчно, за да може да говори.

В чакалнята присъстваха и Тим Оберто с четирима други мъже, все още облечени в униформите на работната група. Джъстис трябваше да продължи с дълбоките вдишвания, за да дойде на себе си и да възстанови изгубения самоконтрол. Животното вътре в него го тласкаше напред, то искаше да унищожи всичко в стаята и да беснее от факта, че Джеси вече я нямаше.

Сенатор Хилс вдигна глава, ръцете му паднаха като отсечени и пълният му със сълзи поглед срещна Джъстис. Възрастният мъж се изненада да види пред себе си Видовете и се изправи на нестабилните си крака.

— Джъстис, какво правиш тук?

Джъстис преглътна.

— Чух за Джеси и долетях веднага.

Сенаторът примигна, за да спре напиращите сълзи и се приближи. Избърса длан в панталоните си и я подаде.

— Благодаря ти. Никога не съм очаквал някой от вас да дойде тук, но това означава много за мен. — Стиснаха си ръцете. — Докторът беше тук. — Възрастният човек се усмихна. — Съжалявам за сълзливото шоу, но си мислех, че дъщеря ми умира. — Нови сълзи бликнаха в очите му. — Тя ще се оправи.

Джъстис моментално изпита огромно облекчение, последвано от необходимостта да види веднага Джеси.