— Къде е тя?

— Почистват я. — Сенаторът се засмя. — Винаги съм казвал, че има дебела глава. Куршумът е одраскал черепа, без да го пробие.

Джъстис затвори очи, за да скрие бушуващите в него емоции. Джеси щеше да живее. Драскотината означаваше, че не е била сериозно ранена, щом като нямаше мозъчна травма, причинена от удара. Отвори очи и направи няколко успокояващи вдишвания. Трябваше да запази контрол. Това, което всъщност искаше да направи, бе да преобърне болницата, докато намери Джеси. Искаше да зарови лице във врата й и да вдиша аромата й. Той не се помръдна, тъй като се боеше, че няма да спре дотук.

— Бясна е заради косата си. — Смеейки се, сенаторът избърса потеклите сълзи. — Представяш ли си? Тя можеше да умре, а се притеснява, че трябвало да обръснат главата й на тила.

— Обръснали са й главата? — изръмжа Джъстис. Пое си дълбоко въздух. Това беше само коса, която бе загубила вместо живота си. Щеше порасне отново.

Смаян, сенаторът се напрегна, докато го наблюдаваше.

— За нас е странно бръсненето на главата — заяви Тайгър, като пристъпи напред, за да се включи в разговора. Погледна притеснено Джъстис, но се насили да се усмихне. — Ние сме благодарни, че вашата дъщеря ще живее.

— Извинявам се — кимна Джъстис. — Много съм разстроен, че Джеси е ранена. — Насили се да влезе в режим „Джъстис Норт“ — мъжът, който представлява Новите видове. — Искахме да покажем нашата подкрепа.

— Знаех си, че си добър човек, Джъстис — каза сенаторът с усмивка. — Дъщеря ми ще се радва да се запознае с теб. Имаш ли нещо напротив да се навърташ наоколо за известно време? Прелетял си целия този път, за да я посетиш, и тя ще бъде във възторг да се срещне с мъжа, за когото съм й разказвал толкова много.

— Вече се запознах с нея — уведоми го Джъстис. — Сега, бих искал да я видя.

— Срещнал си се с Джеси? — Сенаторът остана изненадан.

— Да. Тя доведе група наши жени в Резервата и беше там до снощи.

— Дъщеря ви може да бъде доста упорита — изхихика Тайгър. — Мислех, че ще ме застреля, ако й кажа, че не може да придружи новоосвободените след нападението в Колорадо и да им помогне да се установят в новите им домове.

— Това е моето момиче — засмя се възрастният човек. — Възпитал съм я да не приема „не“ за отговор. Тя е един малък боец. Прилича на майка си. И това ме плаши, тъй като е толкова дребна, а пък с толкова силно изразена индивидуалност. Съдейки по държанието й, човек би си помислил, че е двуметров защитник. — Изпъчи се с бащинска гордост. — Може да бъде доста твърдоглава.

— Да — обади се усмихнат Тим. — Такава е. Нощес щях да я метна на коляното си и да й нашаря задника.

— Щеше какво? — ахна сенаторът.

— Тя ми напомня за моята дъщеря. — Тим стана сериозен. — Имахме опасна ситуация при освобождаването на жената-подарък. Двама от нашите хора бяха приковани долу, като в същото време трима от нападателите успяха да проникнат в задната част на къщата. На Джеси й бе наредено да стои далеч от мястото, но тя отказа да изпълни заповедта. Уби трима от копелетата, като ги задържа на разстояние от моите момчета. А когато не успяхме да намерим жената, дявол да го вземе, тя започна да я търси, докато не я откри. Щяхме да я пропуснем, ако Джеси не беше толкова упорита и сигурна, че там има Нов вид.

Един от членовете на екипа приближи.

— Аз съм Трей Робъртс, ръководител на екипа, в който участва Джеси. Тя спаси двама ни с Майк. — Той кимна към другия мъж, застанал до него. — Бяхме притиснати и онези тъпаци можеха да ни подпалят задниците, тъй като не можехме да се оттеглим. Бяхме под обстрел. Джеси ги застреля и тримата.

— На единия изигра номер, за да го накара да излезе от прикритието си. — Майк се засмя. — Престори се, че е простреляна и умира, за да накара кучия син да излезе и да я довърши. Свали го за нула време.

Устата на сенатора зееше отворена.

— Убила е трима мъже? Никой не ми е казал.

— Щях, но вие току-що пристигнахте. — Тим пребледня. — Аз й заповядах да си намери скривалище, сър. Би трябвало да остане скрита, докато не й кажем, че е чисто, но тя отказа да ме послуша. Ето защо исках да я метна на коляното си.

— Не би трябвало да бъде излагана на опасност. — Възрастният човек въздъхна тежко. — Не би трябвало да я пращате да осъществява контакт с Новия вид, докато не е безопасно за нея.

— Вие сте този, който й е дал пистолет — изсумтя Тим. — Тя си мисли, че е част от екипа, защото вие постоянно й го повтаряте. Знаете колко упорита може да бъде. Затова й казах как ще постъпя, ако не ме слуша. А тя послуша ли ме, остана ли да изчака отвън? Не, дяволите да го вземат! Не и вашата дъщеря. Настоя да отиде с мъжете, така че да бъде в помощ на жената веднага щом я открият. Вероятно би откраднала кола и би разбила портите сама, ако не бях я пуснал вътре с екипа.

Сенаторът си пое дълбоко дъх, за да се успокои, но въпреки това, продължаваше да изглежда ядосан.

— Прав си. Това е Джеси. — Устните му се присвиха. — Уволнена е. Никога не съм мислил, че ще бъде толкова опасно. Че ще се наложи да убие трима души или че ще я застрелят. Тя няма да се върне отново. Ще й намеря веднага заместник, но това повече няма да го бъде. — Погледна към Джъстис. — Бих искал да те помоля един от твоите хора да заеме мястото й временно, докато намерим човек, заслужаващ доверие. Не ме интересува дали е мъж или жена, но екипът се нуждае от някого, от когото жените ви няма да се боят. Кой би могъл да бъде най-добър за това, по принцип, ако не един от вашите собствени хора?

Джъстис не желаеше Джеси да се връща отново на работа, предвид това че членовете на екипа й бяха допуснали тя да бъде почти убита.

— Ще намерим заместник. — Той огледа колегите й в помещението, като най-накрая се взря в Трей Робъртс — ръководителя им. — Кой ще работи по-добре с екипа ви? Мъж или жена? — Направи пауза. — Имайте предвид, че жените ни стават сприхави, ако някой от вашите хора ги тормози или ги притеснява сексуално.

Трей примигна.

— Определено мъж. Ние обичаме да дразним Джеси през цялото време, но тя знае, че се шегуваме. Така се разтоварваме от стреса. Не съм сигурен, че жените ви ще разберат шегите и някое от моите момчета може да пострада.

— Готово! Ще попитам за доброволец и ще го свържа с вас в рамките на следващите няколко дена. — Джъстис насочи вниманието си към сенатора. — Трябва да се разберем къде ще живее и какво ще бъде най-безопасно за него. Няма да изложа някой от хората си на открито, за да стане прицел на враждебно настроените групировки. Той трябва да разполага с безопасни условия на живот.

— Разбрахме се.

Вратата на залата се отвори и оттам излезе една медицинска сестра. Тя зяпна Новите видове. Секундите се проточиха в минути. Сенаторът пристъпи напред, за да привлече вниманието й.

— Да?

Жената с усилие откъсна очи от мъжете и го погледна.

— Ами, вашата… ъ-ъ… дъщеря. Тя е готова да си тръгне. Всичките й тестове изглеждат добре, а тя отказва да остане за наблюдение. Те са…? — Сестрата обърна глава и зяпна в Тайгър.

— Те са какво? — тросна й се сенаторът.

Вниманието на жената се върна към него.

— Тя си тръгва от спешното. Ще я освободят веднага, щом се облече. — Обърна се и побягна.

— Трябва ли да нося наши снимки и просто да им ги раздавам? — Прихна да се смее Тайгър. — Така могат да се взират толкова дълго колкото си искат.

— Съмнявам се, че ще проработи. Те само ще ти искат автограф. — Джъстис се усмихна, за да смекчи думите си.

Тайгър трепна.

— Ще казвам, че не знам как да си напиша името, когато ме помолят да го направя. Хората ще разберат и ще повярват, че не можем да четем.

— Май ви се случва често, а? — засмя се Трей.

— Да — кимна Тайгър. — Преди две седмици бяхме поканени в Резиденцията на губернатора и по време на мероприятието трябваше да се справяме с много хора. Искаха от нас да подписваме разни неща, непрекъснато ни докосваха и ни молеха да позираме с тях за снимки. Жените ми пъхаха телефонните си номера, когато си стискахме ръцете.