— Човече, аз искам жените да ми дават техните номера — засмя се Майк. — Това не звучи никак зле.

— Нямаше да говорите така, ако го бяхте преживели — заяви тихо Джъстис. — Да гледат на вас не като на човек, а като на вещ. Предмет. Нещо без чувства.

— Да, но пък жените…! — намигна им Майк.

— … са прекалено нежни… — ухили му се Тайгър.

Майк открито огледа Тайгър от главата до петите, преди да погледне надолу към собственото си тяло.

— Ние с теб сме почти еднакви.

— Не. Не сме. Аз съм по-силен. — Тайгър се засмя широко и зъбите му блеснаха. — Имам остри зъби, а жените ви са твърде крехки.

— О! Вашите жени изпитват удоволствие от остри зъби? Леле! Това е готино! Разбирам, това с нашите не можете да го направите. Веднъж нахапах задника на една и тя ме заряза, твърдейки, че съм изрод. — Майк си показа зъбите. — Моите са прави и равни, и така трябва да бъде, платих за тях два бона на зъболекаря. Мадамата имаше страхотен задник все пак. Беше супер да забиеш зъбите си в него.

Джъстис въздъхна и отправи извинителен поглед към сенатора. Възрастният мъж му се усмихна в отговор. И двамата очевидно разбираха, че понякога мъжете водеха разговори, които не би трябвало да бъдат водени. Лидерът на Видовете престана да обръща внимание на диалога между Тайгър и човека от екипа. Искаше да отиде и да намери Джеси.

— Тайгър, остани и поговори с новия си приятел. Ще бъда отвън зад тази врата — заяви му той, отправяйки се натам.

— Не ме забравяй! — пошегува се Тайгър.

Джъстис огледа коридора, когато излезе с останалите мъже от охраната.

Сенаторът го последва. Умът на Джъстис заработи трескаво, щом разбра, че в този момент изобщо не е добре да се види с Джеси. Хората ги зяпаха, събираха се на групички по целия коридор и се взираха в него. Някои от тях вадеха мобилните си телефони, за да снимат, без да си правят труда да се крият.

Силен гняв се надигна в него, когато осъзна опасността, в която щеше да постави Джеси. Всяка снимка или видеоклип на неговата силна реакция към нея, щяха да бъдат продадени на местните новинарски станции. До полунощ новината щеше да присъства във всяка медия по света, да спекулират с клюката, че може би двамата се срещат и тя да се превърне в мишена за репортерите и за враговете на Новите видове.

Те не се срещаха — това предполагаше Джеси да поиска да го види отново — а той не бе сигурен, че е така. Надяваше се тя да го стори, но действителността можеше да бъде друга. Вероятно, би извършил някоя глупост, ако имаше шанса да я докосне, а той беше длъжен да избегне това. Не можеше да отрече желанието си да говори с Джеси. По един или друг начин искаше да получи достъп до нея — лице в лице — но при безопасни условия. Отказваше да я постави в опасност. Срещна погледа на сенатора и в този момент му просветна едно решение.

— Джеси се нуждае от работа, а аз имам безопасно място, което да й предложа. Това е най-малкото, което мога да направя, тъй като тя пострада при спасяването на наша жена. Така ще може да продължи да работи с тях, но при сигурни условия.

— Това ще бъде страхотно, Джъстис — усмихна се сенаторът. — Ако си говорим честно, тя адски ще се ядоса, когато разбере, че съм я уволнил. Дъщеря ми има характер. Ще ми спасиш задника. Що за работа е това?

Джъстис се поколеба. Щеше да рискува.

— Ще живее в Хоумленд. Там е сигурно и безопасно за нея. Имаме отделно общежитие, където са настанени нашите жени. Би било чудесно за тях да имат Джеси около себе си, а аз съм сигурен, че тя ще им бъде от огромна помощ.

— Звучи добре — кимна възрастният човек.

— Може да започне веднага, след като се почувства добре. — Джъстис трябваше да потисне усмивката си. Щеше да вижда Джеси често, ако тя живееше в Хоумленд. По дяволите, щеше да има повече достъп до нея, както и да я убеди да се върне в леглото му. Тази мисъл му помогна да потуши желанието си да я види веднага. — Ще сме щастливи да я имаме при нас.

Аз ще съм дяволски щастлив да я имам. Внезапно в съзнанието му проблесна образът й, когато лежеше под него предната вечер, но той бързо го изтика в най-потайното ъгълче, преди да се изкуши да щурмува коридорите, за да я намери и да я метне на рамо. Не го прави! Прекалено много хора има, по дяволите, и пресата най-вероятно вече е дошла; не можеш да подведеш хората си. Ти си лицето на Новите видове. Ще я видиш скоро. Много скоро.

— Като познавам дъщеря си, това навярно ще стане днес.

Днес. Джъстис не успя да потисне усмивката, която се разля по лицето му.

— Веднага ще се заема с всичко необходимо. — Мобилният му телефон иззвъня. — Извинявай. Трябва да се обадя.

— Разбирам — отвърна сенаторът.

Джъстис се отдръпна встрани, приемайки повикването. Ставаше въпрос за новата женска, която Джеси бе спасила. Той се заслуша.

— Дръжте я упоена. Искам незабавно да я преместите в Хоумленд. — Сетне се върна при възрастния мъж. — Трябва да тръгвам. Отнася се за жената, спасена от Джеси. Не е добре с главата. Когато се е събудила е отказала да се успокои и е опитала да избяга. Затова на медицинския екип им се е наложило да я упоят отново. Когато Джеси започне работа, ще трябва да ни помогне най-напред с нея. Обади ми се и ще организираме транспорта й до Хоумленд.

— Имам транспорт. Сам ще я доведа. Разполагам с частен самолет.

— Благодарен съм, че тя е добре. — Джъстис му подаде ръка.

— Благодаря ти, че дойдохте.

В следващата минута Джъстис и хората му напуснаха болницата. Новинарските микробуси чакаха отвън и Джъстис въздъхна с раздразнение, когато репортерите се втурнаха към тях, крещейки въпросите си, но въпреки това успя да чуе изръмжаното от Тайгър проклятие.

— Животът е гаден понякога.

Джъстис кимна в знак на съгласие. Бе постъпил правилно, като си тръгна, независимо от разяждащото го съжаление, което караше стомахът му да се свива, защото не успя да види с очите си, че Джеси наистина е добре. Колкото и да му се искаше да я прегърне, да се увери, че е жива, не би разрушил живота й по този начин.

Джеси с усилие се съпротивляваше на желанието си да плаче. Тя докосна превръзката на тила си и трепна. Беше я яд, че обръснаха част от косата й. Сестрата я изгледа съчувствено.

— Никой няма да разбере, ако я вържете на опашка или я пуснете свободно. Петното е отзад на главата ви и ще се вижда само при разделена коса или ако я сплетете на две плитки. Знам, че така е грозно подстригана, но с времето ще порасне. Когато израсте малко ще се смеси с останалата коса и ще бъде трудно да се забележи дупката. Трябва да пазите шевовете сухи.

— Знам. — Джеси позволи на жената да й помогне да слезе от болничното легло. Сви устни при вида на спортния комплект, който й бяха донесли. Баща й го бе купил от магазина за подаръци и приличаше на парцал, но нямаше нищо друго за обличане. Мразеше анцузите по принцип, но фактът, че екипът беше с отпечатано име и лого на болничното заведение, правеше нещата още по-лоши. — Имам листовки, в които пише как да се грижа за тях.

— Трябва да седнете в инвалидната количка и санитар да ви придружи до изхода. Такава е болничната политика.

— Страхотно — изсумтя Джеси и запази коментарите за себе си, тъй като сестрата беше мила.

Седна и покорно позволи на жената да я избута от залата, след като постави торбата с окървавените дрехи в скута си.

Когато излязоха в коридора, Джеси веднага забеляза баща си и Тим. Част от екипа също беше там. Майк, Трей, Джими и Боб, който се беше облегнал на стената, и я наблюдаваше усмихнат. Отсъстваше единствено Шейн.

Щом я забеляза, сенатор Джейкъб Хилс се засмя, прекъсна разговора си с Тим и се спусна по коридора към нея.

— Как е моето бебче?

— Да — рече ухилен Трей, като изпревари всички. — Как си, скъпа?

Ръката на Джеси я засърбя да му покаже среден пръст, но вместо това насила се усмихна.