— Добра работа.

— Двама се намират в хола, но не съм ги проверила, за да разбера дали все още дишат. — Избягваше да гледа към трупа, проснат пред вратата на пералното помещение. — Този определено е мъртъв. Застрелях го от упор.

Трей погледна надолу.

— Да, определено му трябва етикет на пръста. Ще проверя жизнените показатели на другите. — И той се отдалечи, за да го направи.

— Някой ще си изпати — извика наперено Майк от долния край на коридора, стиснал оръжието в прегръдките си. — Бяхме приклещени, а ти се справи добре, хлапе. Благодаря.

Джеси кимна.

Трей се върна от хола.

— Направила си така, че трима са за етикет на пръста. Единият е прострелян в гърлото, другия — в лицето и гърдите. Мисля, че учебната стрелба по мишена с пистолет си е заслужавала, Джеси. Лошата новина е, че тук няма никаква жена. Имението е изцяло прочистено от нашите екипи. Гаражът и квартирите на персонала също са проверени. Сигурно са я преместили, преди да пристигнем.

Джеси се намръщи.

— За да охраняват тази сграда има причина.

Тя се завъртя и беше готова да се спусне да претърсва долния етаж. Погледна към стълбите и се отправи натам, но Трей я хвана за ръката.

— Сградата е обезопасена, Джеси. Съжалявам. Може да е била тук, но вече не е. Знам, че е трудно да се приеме, но я изпуснахме.

— Открита ли е стаята, в която са я държали?

— Не. Никой не е съобщил за такава. Щяха да кажат.

— Те защитаваха нещо. Това е къща за гости, но е празна. Цялата тази организация за сигурност. Мъртвите момчета имат отличителни знаци. Защо четирима мъже бяха позиционирани на това място без основателна причина, а след това изпратиха тук още осем? — Джеси не се отказваше от надеждата си.

— Може би четиримата са живели тук — сви рамене Трей.

Младата жена дръпна ръката си от хватката му.

— Отивам да хвърля още един поглед. Не ми пука, ако трябва ще разрушим цялата сграда. Но те са били тук, за да защитават нещо, което ние още не сме намерили.

Трей се поколеба.

— Побързай! Тим е на път за насам, а той наистина ти е много ядосан.

Тя изтича нагоре по стълбите. Мъжете пазеха нещо. Инстинктите й крещяха, че нещо не е както трябва. Човекът, който притежаваше тази къща за гости бе свързан с Мерикъл Индъстрис. Очевидно бе богат мръсник и вероятно не много приятен тип, щом наемници му пазеха имуществото.

Джеси стигна до първата стая, в нея нямаше изобщо никакви мебели, затова претърси отворения дрешник. Използва фенерчето си, за да огледа всеки сантиметър от помещението, почука по всички стени и разбра, че са солидни. Подскача малко по пода на дрешника и стаята, но нищо не сочеше за разхлабени дъски.

В следващото помещение имаше маса с тесте карти и двама мъртъвци, проснати на пода. Масата и четири стола бяха единствената мебелировка в стаята. Джеси отиде най-напред до дрешника, не се радваше, че й се налага да мести труповете, за да пробва пода. Претърси го с фенерчето, но не видя нищо. Ритна едната стена и чу плътен звук. Изрита задната, но не й прозвуча както трябва. Намръщи се и ритна отново. Куха.

Джеси приклекна и с помощта на фенерчето проучи пода внимателно. Забеляза леки драскотини на няколко стъпки от цокъла. Прокара пръсти по него.

— По дяволите, Джеси! Мамка му, нали те предупредих — изкрещя Тим зад нея. — Сега ще те метна на коляното си.

— Млъкни! Открих нещо. — Не си направи труда да погледне към шефа си, твърде съсредоточена в стената пред себе си.

Зад гърба й настъпи тишина. Джеси прехапа устни и бутна стената, но тя не помръдна. Изправи се, опря се на повърхността й и я проучи от нов ъгъл. Погледна назад и видя своя екип. Тим чакаше на вратата, фиксирайки я свирепо. Трей и някои от другите момчета го бяха последвали.

Тя се обърна и ритна здраво стената. Кракът й проби леко мазилката. Гипсовата замазка бе дебела около два сантиметра. В отворилата се малка дупка имаше само тъмнина, вместо дървени греди или изолация, както би трябвало да бъде. Джеси се наведе и насочи фенерчето си в пролуката.

— Какво има там? — Трей се озова до нея.

— Махнете я — нареди тихо тя. — Това е фалшива стена. — Отдръпна се от пътя му.

Трей дръпна фенерчето от ръката й, наведе се и насочи светлината в малката дупка.

— Тя е права — каза той и се изправи. Набута фенерчето в дланите й, докато отстъпваше крачка назад. После ритна гипсовата преграда. — Направи ми повече място. — Джеси му осигури пространство, за да си свърши работата. Трей беше едър мъж, силен и носеше военни кубинки. След няколко минути бе разрушил достатъчно мазилката, за да се отвори дупка колкото да пропълзи голям човек през нея. Взе собственото си фенерче, което висеше закрепено на колана му, с другата ръка измъкна пистолета и коленичи. — Това е още една стая — заяви той и се запромъква навътре.

Сърцето на Джеси заби лудо, когато пълзейки Трей изчезна в дупката.

Секундите минаваха бавно, сякаш бяха минути. Внезапно той извика:

— Джеси, ела тук! Тя е жива.

Джъстис се прозя и погледна към часовника.

— Минава три.

— Готов съм вече да си лягам. — Тайгър се опъна на дивана. — Беше добър екшън.

— Благодаря ти, че остана с мен.

— Няма проблем. Винаги, когато пожелаеш. — Тайгър срещна погледа на своя приятел. — Жените носят само неприятности. Никога не го забравяй. По-добре сме си без тях.

— Не мога да се съглася с теб.

— Искаш ли да остана в стаята за гости?

— Сигурен ли си, че можеш да шофираш до дома си?

— Не съвсем. — Тайгър се прозя. — Не съм свикнал с тези късни будувания.

Джъстис изключи телевизора и DVD плейъра, изправи се на крака и остави дистанционното на масичката за кафе.

— Остани. Ще закусим заедно и ще обсъдим новите камери, които искате да инсталирате на портите. — Извади мобилния си телефон и го отвори.

— На кого ще се обаждаш по това време?

— В Хоумленд. Човешката група със специално предназначение излезе на мисия и искам да разбера дали са открили една от нашите жени.

— Щяха да се обадят. — Тъга изпълни очите на Тайгър. — Знаеш как стават тези неща. Щяхме да чуем, ако са я намерили. Имам сведение, че трябва да ударят целта в два часа. Може би информацията им е била грешна.

Това означаваше, че бяха призовали Джеси напразно. Поне се беше утешавал с мисълта, че е останал без нея, заради освобождаването на една от жените им.

— Точно така.

— Надявам се следващия път да открият някоя.

— Да се надяваме. Лека нощ.

Той се завъртя на пети и бързо се отправи надолу по коридора. Затвори вратата след себе си. Погледът му се спря върху завивките на новото легло, което бяха донесли в спалнята. Не бяха останали никакви следи от аромата на Джеси и за този факт можеше да обвинява само себе си. Беше напръскал помещението дяволски добре с освежителя за въздух.

Добрата новина бе, че Джеси е в безопасност. Започна да се съблича, прозя се. Надяваше се, където и да се намираше сега, тя да мисли за него. Ако беше в леглото му, щеше да намери утеха за провалената мисия. Той щеше да се погрижи за това.

При мисълта как ще отвлече вниманието й, членът му трепна и Джъстис изсъска едно проклятие.

Трябваше да забрави за сексапилната жена-човек. Така или иначе, Джеси Дюпре не беше някоя, с която можеше да си позволи да прекарва твърде много време. Знаеше, че нямат бъдеще заедно.

Застана пред огледалото на тоалетката, вгледа се в леко променените си черти и за първи път съжали, че е Нов вид. Той беше лицето на своя народ, техният символ пред очите на света и никога нямаше да има свободата, за която се бореше толкова усилено да получат хората му.

Изпълни го завист, когато помисли за Фюри, Слейд и Валиант. Те се бяха влюбили в човешки жени и ги бяха задържали при себе си. Мъжете бяха обичани и спяха със своите половинки. Те имаха анонимността, за да го направят. Когато Джъстис Норт си вземеше съпруга, това щеше да бъде световна новина, затова жената трябваше да е от Новите видове. Не само неговите хора очакваха да постъпи така, а и цялото човешко общество.