— По-силна и по-жестока съм, отколкото изглеждам. — Джеси се засмя.

Миднайт сякаш не бе убедена в това.

— Сега ще те закарам до къщата ти и след това до медицинския център. После ще кажа на жените, които си спасила, че си тук. Те може да ти опекат нещо. Учат се да готвят и са горди със своите умения. — Миднайт вдигна крак от спирачката и даде газ. — Не наранявай чувствата им. — Думите й прозвучаха заплашително.

Джеси се облегна назад в седалката.

— Дори не съм си го и помислила. Обичам сладкиши и бих искала да опитам техните.

Около две дузини наистина симпатични къщички бяха разположени от другата страна на езерото, боядисани в най-различни цветове. Джеси се надяваше да получи една от тях. Те бяха много по-големи, отколкото си бе представяла, когато чу да ги наричат вили. Постройките, които виждаше, бяха с площ около сто и четиридесет квадрата. В действителност не приличаха много на такива, младата жена вдигна рамене, но разстоянието до тях бе твърде голямо. Когато минаха покрай портата, водеща към тях, Миднайт не намали скоростта.

— Това не бяха ли виличките? — Джеси изви глава и се загледа след тях.

— Казаха ми да те закарам до другите къщи.

— Още ли има?

— Това тук е човешката зона — за хората, които работят или посещават Хоумленд. Ти си определена за зоната на Новите видове.

Джеси се обърна към Миднайт и я погледна намръщено.

— Зоната на Новите видове? Само Нови видове ли живеят там?

— Да. Не знам защо. Попитах, но ми наредиха да го направя. И аз го правя.

Стигнаха до друг комплекс с контролиран достъп. В една барака стоеше охрана — офицер от Видовете, облечен в черна униформа. Шофьорката наби спирачки.

— Това ли е човешката жена? — Мъжът се вгледа с любопитство в Джеси.

— Да — потвърди Миднайт. — Тя е.

— Добре дошла. — Пазачът се усмихна. — Вашият дом е приготвен, госпожице Дюпре. Казаха ми да ви съобщя, че ако имате нужда от нещо, само трябва да ме уведомите. Ако не съм тук, тогава на онзи, който е дежурен. Винаги има един от нас на портала. Просто натиснете бутона от вътрешната страна на входната врата на къщата ви, за да се свържете с нас. Той е ясно обозначен. Неговият сигнал ще ни извести, че имате нужда от помощ. — Погледът му се обърна към Миднайт. — Къщата й е на самия връх на хълма. — И той посочи нататък. — Онази розовата до тъмносинята.

— Благодаря. — Джеси се усмихна насила. Защо са ме настанили тук?

Офицерът натисна някакъв бутон и вратите се отвориха широко. Миднайт продължи към крайната цел. Джеси разглеждаше вилите, покрай които минаваха. Бяха подобни на онези, определени за живеене на човешките същества, които вече бе видяла. Тези също бяха много симпатични, по-ново строителство, и изглеждаха по-големи по площ, отколкото на хората. Комплексът бе построен на хълма с изглед към вътрешността на Хоумленд.

Миднайт подкара по улицата нагоре към върха, където далеч от всички други жилища, бе разположена изключително голяма тъмносиня къща. До нея се кипреше една по-малка розова. От двете страни на всяка от тях имаше обширни дворове, които ги отделяха от останалите домове на улицата.

— Ето я. — Посочи Миднайт. — Доста е голяма за сам човек.

— Да. — Джеси бе изумена. — Очаквах просто една стая.

Водачката паркира на алеята и изскочи от джипа. Джеси слезе от автомобила много по-бавно. Тя взе сака си от задната седалка и последва Миднайт до входа. Ключът беше оставен в ключалката. Придружителката й го извади и й го подаде.

— Твой е. — Миднайт бутна вратата и я разтвори широко.

Джеси влезе вътре. Холът беше огромен, напълно обзаведен, със сивокаменна камина. Помещението бе очарователно и тя веднага го хареса. Пусна чантата и се обърна към придружителката си.

— Да отидем в медицинския център.

— Няма ли да разгледаш?

— Не. Ще го направя по-късно. Умирам да разбера какво ще работя.

Миднайт премигна.

— Добре.

Джеси заключи, прибра ключа и я последва до джипа.

На портата, пазачът ги спря силно намръщен.

— Нещо не е наред ли?

— Тя каза, че ще разгледа по-късно. — Шофьорката сви рамене. — Сега иска да отиде на работа.

Мъжът посегна и набра някакъв код, за да отвори електронната врата.

— Приятен ден.

Медицинският център се намираше в близост до входната порта на Хоумленд. Представляваше едноетажна сграда със стъклена фасада. Наоколо изглеждаше пусто, когато Миднайт паркира до тротоара. Освен тях двете, на улицата нямаше никой друг. Джеси слезе от автомобила.

— Това е мястото, където трябва да те оставя. — Жената й кимна. — Приятна работа, каквато и да е тя.

— Благодаря ти. — Джеси се поколеба. — Как да се прибера по-късно?

— Не знам. — Жената Нов вид сви рамене. — Никой не ми каза да те взема обратно. — Махна с ръка за довиждане и потегли.

Джеси пъхна ръце в задните джобове на дънките си и проследи своята придружителка, докато изчезна с джипа зад ъгъла. След това въздъхна. Досега денят й бе един от най-странните. Обърна се, огледа медицинския център, и отвори стъклените му врати.

Вътре, срещу прозореца, бяха наредени столове и един дълъг плот, зад който имаше няколко маси за прегледи. Те стояха просто така на открито, за да се вижда от всеки — Джеси повдигна вежди. Огледа помещението, но не забеляза никого. От другата страна на дългия плот съгледа врати и няколко коридора.

— Алооо! — Тя не извика съвсем силно, но знаеше, че все някой ще я чуе.

— Идвам! — обади се мъж от коридора. Той приближи и се взря в нея. — Вие трябва да сте госпожица Дюпре. Аз съм Пол, санитарят. Доктор Тед Трейдмонд е там отзад, с Бюти. Много се радваме, че сте тук. Не ни харесва да я държим упоена, но тя беше прекалено травмирана от миналата нощ. Искаме като я събудим, най-напред да съзре вас. Смятаме, че когато ви види до себе си, това ще я успокои. Тази сутрин, след като премина въздействието на приспивателното и тя се събуди, не спря да крещи. Затова се наложи да я упоим отново.

— Ще направя каквото мога. — Джеси заобиколи плота.

— Благодаря ви. Бяхме облекчени, когато научихме, че ще дойдете. Триша, ъъъ, доктор Норбит е на почивка и няма възможност да се върне, за да помогне. Мислихме, че една жена ще свърши тази работа по-добре. Обмисляхме идеята да доведем други женски Нови видове, да седят до нея, но не искахме да я шокираме повече. Голяма част от тях са прекалено млади, за да имат някакви спомени от живота в лабораториите и когато видят себеподобни направо откачат. Някои дори не знаят, че изглеждат по-различно от нас. Досега са познавали само човешки същества, така че виждайки Видовете се плашат до смърт.

— Никога не съм се замисляла върху това. — Джеси премигна. — Досега не съм спасявала жена, която да е имала огледало, независимо в какъв затвор е била държана.

— Да. Това е процес на обучение. Ще се радвам, когато Триша се върне. Сега имат нужда от нея в Резервата, за няколко месеца.

Пол я поведе по коридора. Последното легло, в ъгъла, беше на Бюти. Джеси огледа по-възрастния белокос мъж с очила, който седеше на един стол с лаптоп в скута си. Той й се усмихна.

— Вие трябва да сте госпожица Дюпре. Благодаря ви, че дойдохте. Бях информиран за онова, което се е случило миналата нощ. — Усмивката му изчезна. — Замаяна ли сте? Чувствате ли гадене? Главоболие?

— Добре съм. — Вниманието на Джеси се насочи към Бюти.

Тя забеляза, че бяха изкъпали крехката жена. Косата й сега беше красива — кафява и лъскава — и се стелеше до раменете й. Бюти изглеждаше спокойна в съня си. Завивките този път бяха чисти, а самата тя бе облечена в нощница на цветя.

Джеси потръпна. Десенът сякаш крещеше: „Аз съм на осемдесет години, не е ли готино, че приличам на цветарски магазин“. Но последното нещо, за което Бюти трябваше да се притеснява, бе дали има усет за мода.

Джеси пристъпи напред.

— Мислех, че синините ще изглеждат много по-зле.