— А откъде мога да знам?

— Да, наистина — съгласява се той. — Името ми е Мортън, а ето и телефонът ми…

Той се присяга към бюрото, взема от там визитната си картичка и ми я подава:

— Запишете си го в главата. Няма смисъл да носите у себе си веществени документи.

— Записах го — избъбрям, като му връщам картичката.

Това е и краят на разговора. Впрочем, не съвсем. Защото едва съм хванал ръчката на вратата, когато наново чувам зад гърба си гласа на Мортън:

— Кой беше номерът на телефона ми, мистър Питър?

Казвам му го.

— Значи имате добра памет. Това е хубаво. В такъв случай вероятно ще си спомните и какво точно сте правили миналия петък вечерта…

— Петък вечерта?… — повтарям, като си придавам вид на човек, ровещ се в паметта си. — В петък вечерта бях точно там, дето одеве ме прибраха вашите хора.

— Сам или в компания? — продължава да любопитствува домакинът.

— В компанията на една дама.

— Е, щом е дама, нека не нарушаваме кавалерската дискретност. И вие прекарахте при тая дама цялата нощ?

— Съвсем не. Заведох я към десет часа до „Ева“.

— А после?

— После се прибрах в хотела.

— Така, направо?

— А как другояче?

— И никой не ви видя?

— Напротив: видя ме хотелиерката, мис Дорис.

— Всъщност, това са подробности без значение — признава Мортън и с дружески жест ми дава да разбера, че съм свободен.

Излизам най-сетне, като си казвам, че трябва веднага да поговоря с Дорис. Дано само някой друг не ме е изпреварил.

Филмът върви тегаво, сякаш сценаристът не е решил какво точно има да каже и изобщо има ли да казва нещо, а режисьорът е дал воля на оператора да разхожда камерата си накъдето му скимне. И едва към последния четвърт час забелязвам, че времето, също както и лентата, вече свършва, авторите побързват да струпат едно подир друго толкова събития и ненадейни обрати, че на зрителя му се замайва главата. Имам предвид себе си. За другите не мога да съдя.

Амбицията на филма е да регистрира всекидневието на някакъв криминален инспектор от Сан Франциско, който се опитва някакси да се справя с благородната си мисия. Опитва се, обаче не успява, защото е притиснат от една страна от престъпния свят, а от друга — от корумпираните си или мекушави шефове. Изобщо една история с много кръв и много смърт. Прочее, нищо чудно, че когато най-сетне прожекцията свършва и излизаме на улицата, Линда промърморва:

— Все тия зверства и това насилие…

И разтваря чадъра, понеже — както винаги напоследък — вали. Въздържам се да следвам примера й. Вероятно сте забелязали, че когато двама души с разтворени чадъри вървят един до друг, нещата не протичат съвсем гладко. Задоволявам се прочее да вдигна яката на шлифера и да позволя на дамата да ме хване под ръка. След което потегляме. Естествено — към Сохо.

— Навсякъде тия зверства и това насилие — повтаря отново мис Грей, по-скоро под формата на гласна размисъл, отколкото като тема, поднесена за дружно обсъждане.

— Какво искате: човечеството се цивилизова. А цивилизацията иска жертви. Тия, които се цивилизоват по-бързо, са принудени да наказват ония, които се цивилизоват по-бавно. А ония, дето се цивилизоват по-бавно, стрелят от завист срещу тия, дето се цивилизоват по-бързо.

— А вие сред кои сте, Питър?

— Нямам понятие. Вероятно — сред клиентите на Марк. Може би не съвсем начело на опашката, а малко по-назад, но това не изменя положението.

— Не разбирам как можете да се шегувате с такива неща — произнася тя, като в някаква неволна тръпка се притиска до мене.

— А с какво друго да се шегувам? Човек, ще не ще, се шегува с туй, дето го заобикаля, а както сама забелязахте, нас ни заобикаля най-вече зверството и насилието.

— Предполагам, че дори не си давате сметка колко сте прав — произнася тя с тон, който ме накарва да наостря уши.

— В смисъл?

Ала вместо да отговори, тя предлага:

— Да влезем някъде на топло. Бих изпила с удоволствие един горещ чай.

„Горещ чай“. Фразата съвсем естествено извика в съзнанието ми спомена за сладкарничката, дето навремето ме бе отвел мистър Хигинс, още повече и той, също като героя на филма, е жертва на две опасни сили: давлението на престъпния свят и давлението на личната си корупция.

Отбиваме се прочее в сладкарницата, която е тъкмо на пътя ни за „Ева“ и се настаняваме в едно от дискретните старомодни сепарета. Поръчвам чай за Линда, а кафе — за себе си и едва когато питиетата ни биват сервирани, разбирам грешката си, тъй като и чаят и кафето са почти еднакви по гъстота и дори по цвят.

— Нещо ми се виждате подтисната напоследък — подхвърлям, като отпивам стоически малко от настойката.

— Толкова ли личи?

— Боя се, че да.

— Защото съм в пълна безпътица, Питър — въздъхва дамата.

И за да не си блъскам главата, обяснява:

— Имах разговор с Дрейк. Един много дълъг и много неприятен разговор.

— На каква тема?

— Темите бяха две. Първата бе гарнирана от заплахи, втората — от обещания.

— Такъв е правилникът. Но все пак за какво точно се касаеше?

— Най-напред ме обвини, че съм нарушила нарежданията му. Станала съм не ваш надзирател, а ваша любовница. И дори не съм си дала труд да му поднеса една едничка интересна информация за вас.

— Предполагам, че това не е далеч от истината.

— Да, само че той го използува, за да ме заплаши с оня същия Марк, при когото и сам вие, както казвате, стоите на опашка. „Аз, вика, наказвам предателството само по един начин, миличка. Може да е по липса на въображение, но досега не съм успял да измисля друг начин. Няма да ви изтезавам, не бойте се. Просто ще ви премахна.“ А когато запитах: къде вижда предателство и не сте ли вие негов човек, той отвърна: „Доколкото Питър, вика, е мой човек и доколко — не, това вие трябваше да ми кажете. Във всеки случай, ако имам основание да се съмнявам, че Питър е мой човек, то за сметка на туй напълно ясно ми е, че вие сте човек на Питър.“

Тя замълчава, отпива машинално от чая и забелязва:

— Всъщност това беше само увертюрата…

— А кое беше главното? Че ви предложи да заемете мястото на Бренда?

Линда вдига глава и ме поглежда изпитателно:

— Откъде знаете?

— Че какво друго може да иска човек като Дрейк от една жена, след като тя не му влиза в работа като доносчик?

— Да, предложи ми да заема вакантното място на интимна приятелка. И не пропусна да подхвърли, че това е може би единственият начин да избегна наказанието.

— А вие, естествено, се опитахте да се отървете с признанието, че обичате мене…

— Ами… нещо от тоя род…

— На което Дрейк отговори: „Ами обичайте си го, кой ви пречи. Аз не искам от вас да ме обичате, а да спите в леглото ми.“

— Ако не използувахте по-различни думи, бих останала с впечатлението, че просто сте подслушали разговора — подхвърли Линда.

— Защо трябва да го подслушвам. Този човек тъй непрестанно ми се натрапва с реакциите и мислите си, че от сън да ме вдигнете и да запитате „какво би казал Дрейк, ако…“ едва ли ще объркам в отговора.

— Той всички ни е обсебил, Питър. Той ни обгръща и просмуква като тая гадна лондонска мъгла… само че мъглата, за разлика от него, се явява значително по-рядко…

Мис Грей посяга към пакетчето цигари.

— И как завърши беседата? — питам, след като щраквам запалката.

— Обясних му, че ако чака наистина сериозен отговор, трябва да ми позволи да си помисля. И той прояви великодушието да ами даде малка отсрочка.

— Тогава какво сте се омърлушили?

— Малка отсрочка, Питър. Малка!…

Бих могъл да й обясня, че при известни ситуации една отсрочка, макар и малка, може да се окаже напълно достатъчна, обаче се въздържам от подобно откровение. И понеже се въздържам, Линда прошепва:

— Страх ме е…

— Какво има толкова да ви е страх? В края на краищата не сте съвсем без избор: Марк или Дрейк… При подобни случаи човек винаги избира по-малката беда.