— Не знам дали може да стане толкова лесно, колкото лесно си го представяте.

— Аз говоря на базата на реалности, а не на фантазии. Ако искате с един трафик да реализирате милиони, това е единствената възможност. Да се пренасят обемисти товари е изключено. И ако се касае до хашиш, по-добре прехвърляйте го с коли, както в миналото, и нека ви го обират до 90 процента по границите.

Шефът известно време мълчи замислено. Сетне бърка в джобчето на смокинга си, изважда дълга пура и грижливо я освобождава от целофанената одежда. После прибягва до следващата фаза на операцията, с помощта на джобното ножче. А подир туй, то се знае, запалва.

— Добре де, този въпрос няма сега да го обсъждаме — решава Дрейк, като ми отправя гъста струя дим, за да ми покаже колко хубаво мирише пурата му. — Минавайте нататък.

— В случай че се приготви пратка от пет или дори десет кила хероин…

— Десет кила хероин? — вдига вежди шефът. — Давате ли си сметка какво прави това, изразено в парични знаци?

— Приблизително. Обаче когато каналът е сигурен, десет кила са винаги за предпочитане пред пет или пред две…

— Но само когато е абсолютно сигурен, Питър! — прекъсва ме червенокосият въглен.

Пътем казано въгленът му в тоя миг изглежда здравата нажежен, нещо трудно обяснимо, ако се вземе под внимание, че никъде около ръката му не виждам специфичната цилиндрична чаша.

— 98 на сто сигурен — уточнявам. — Не мога все пак да не оставя 2 на сто за непредвидимите случайности.

— Оставете сега процентите.

— Когато у нас искаме да кажем, че една работа върви добре, имаме обичай да казваме, че върви като по вода. Аз съм моряк, мистър, и можете да ми повярвате, че нещата наистина най-добре вървят по вода. По водата по-малко друса, мистър.

Млъквам за малко, колкото да запаля на свой ред цигара и да изостря още повече вниманието на шефа.

— От вашите хора се иска да опаковат както трябва хероина и да го лепнат по съответния начин върху подводната част на даден кораб, идващ от Босфора за някое българско пристанище — Бургас или Варна, по ваш избор. Толкова. Цялата останала част на операцията ще бъде осигурена от мене и моите хора. Вашата единствена грижа ще бъде да получите стоката във Виена. Това отърва ли ви?

— По-точно, ако може! — подканя ме Дрейк.

— Може и по-точно: моят човек откача стоката от кораба и я пренася до съответното дунавско пристанище, където по същия начин я залепва на някой шлеп. Вие пък я отлепвате в Австрия. Какво повече?

Дрейк отново мълчи известно време, като се задоволява да насища атмосферата с гъсти кълба дим.

— Планът като обща схема е изкусителен — установява най-сетне той между две никотинени изригвания. — Обаче реализацията му предполага уточняването на още редица подробности.

— Готов съм и с подробностите.

— Например — формите на връзка. Вие знаете, че въпросът за връзката е доста деликатен, Питър!

— Тя ще бъде възможно най-лесната и най-сигурна. След като знаем името на кораба и времето на пристигането му в България, аз ще изпратя няколко пощенски картички с невинен текст до моите хора там, в страната. А след като хероинът се прехвърли върху шлепа, други няколко поздравителни картички ще бъдат изпратени на ваш адрес в Австрия. Шлеповете пътуват достатъчно бавно, а картичките ще съдържат такъв невинен текст, че няма начин поне част от тях да не пристигнат до местоназначението си. Въпрос на уточняване е как ще бъде нанесено името на шлепа върху картичката или върху марката или ако щете — под марката. За това съществуват сто начина.

— А хората? — запитва шефът, като примижава от дима, който сам е произвел. — Въпросът за хората е още по-деликатен, Питър!

— Хората ги искайте от мене. Мога да ви предоставя една, две, три дузини сигурни хора, готови на всичко срещу скромна сума. Но аз лично предпочитам екип в минимален състав от четири-пет човека, един от които ще ръководи всичко и ще отговаря за всичко пред мене.

— Колкото по-малко помагачи, толкова по-добре — кима Дрейк. — Ще спестим разноските и ще увеличим шанса за успех. Обаче много или малко, тия хора трябва да се вербуват. А също — при случай — и да се контролират.

— Това е също моя задача — заявявам. — Изобщо от Варна до Виена всичко е моя задача. За вас остава само да прибирате парите.

— Не се хвалете, казах ви — промърморва шефът. — Всичко това тепърва подлежи на проверка. Грижлива проверка, Питър, додето се решим на операцията.

— За операцията е необходимо още едно условие — подсещам го.

— А как си го представяте това условие?

— Представям си го като десет процента.

— Вие сте луд! — отвръща Дрейк без патос, ала съвсем категорично. — Имате ли представа каква е цената на… да речем на десет кила хероин?

— В Америка това прави не по-малко от десет милиона.

— По цените в Америка работят само американците — бърза да поясни шефът. — Но дори по европейски цени това прави пет милиона. И вие имате наивността да вярвате, че ще ви предложа петстотин хиляди, та дори и всичко да върви по вода?

— Защо не? След като и за вас ще останат не по-малко от два милиона.

— Аз съм ви взел за секретар, Питър, а не за да водите счетоводството ми — уточнява червенокосият въглен. — Обаче след като сте се нагърбили и с това бреме, дължа да ви припомня, че не съм сам в операцията и че съществува друг участник, чиито претенции са по-алчни и от вашите.

— Другият участник ще спечели достатъчно от разликата между европейските цени и американските, щом те, според вас самия, са двойно по-високи. Другият участник ще печели сто на сто, мистър. А аз искам от вас някакви мизерни десет процента.

— Вие сте луд! — повтаря Дрейк.

Сетне навежда глава, сякаш наскърбен от тежката диагноза, която сам е формулирал. За да произнесе подир късо мълчание:

— Един процент! И то просто за да ви дам възможност да оцените великодушието ми.

— Допусках, че ще ми намалите един или два процента — въздъхвам. — Но не предполагах, че ще имате безочието да ми предложите един процент.

— Един процент и живота, Питър! А животът струва много повече от всякакви проценти. Особено когато човек е на ваша възраст.

Той замълчава, отново обладан от лека скръб, сетне произнася носталгично:

— Какво не бих дал, за да бъда на вашата възраст, приятелю!

Сред кабаретния здрач на „Ева“, ухаещ на скъпи пури и дамски парфюм, зелените лъчи на прожектора осветяват гланцирания кръг на дансинга. И там, сред тоя седефен кръг, под протяжните вопли на оркестъра, една жена се намира в смъртна схватка с огромна зелена змия.

Гледката, общо взето, е доста гадна, не заради змията, която е съвсем безобидна и направена от плюш, а затуй, че смъртната схватка всъщност се оказва сластна прегръдка, а размяната на любовни ласки между жената и влечугото може да бъде духовна храна само за един сексуален психопат.

Масата ни е до самия дансинг и аз се намирам тук по висше благоволение на шефа, решил да ознаменува помирението между себе си и своя верен секретар. Помирение, постигнато подир напрегнати и продължителни пазарлъци, в течение на които възнаграждението ми по хероиновата операция най-сетне бива повишено от един на два процента. Процентите, дори и някой ден да се превърнат в пари, са без всякакво значение за мене, обаче от огромно значение е Дрейк да се убеди, че съм жизнено заинтересуван от начинанието и че основната сила, която ме влече към това начинание, е паричната изгода. Затуй настоявам на своето с такова тъпо упорство, че рискувам да получа вместо добавъчни проценти няколко съвсем нежелателни куршума и отстъпвам едва когато долавям лекия знак на Бренда: „Мирясвай вече, прекаляваш“.

Мимическите съвети на мис Нелсън съвсем не създават у мене илюзии. Отлично разбирам, че симпатиите й са насочени не към мене, а към хероиновия трафик, който би могъл да донесе купища пари на Дрейк, а следователно и на нея. И като трезва жена тя се старае да контролира действията на тия двама мъжкари, за да не би сляпото им упорство да доведе дотам, че единият да премахне другия и хероиновата операция да си остане само неосъществен проект. Изобщо имам твърде високо мнение за Бренда, за да допускам у нея някакво друго човешко чувство освен алчността.