— Един скоч? — запитва шефът, като приближава до количката с напитките.

— Струва ми се, че още е малко рано…

— Рано ли? Кога ще престанете с тия ваши подмятания? Аз все още не съм чак такъв алкохолик, за какъвто ме смятате.

Наливам си два пръста „Балантайн“, за да не го обидя и се отпускам в креслото. Дрейк отпива малка глътка, сетне повтаря, за да съпостави вкуса на първата с вкуса на втората и оставя цилиндричната чаша на бюрото. После вади от джобчето традиционната пура и се заема с традиционните манипулации. И едва след като пурата почва да произвежда обилните си порции дим, стигаме до същественото:

— Тия дни ми стана ясно, че скитането е за вас любимо занимание. Не да се мъкнете по жени, не да играете покер, не даже да ядете бой, а скитането, това е вашето хоби. Затуй реших да ви дам възможност да го разгърнете на по-широк терен: отвъд Сити, отвъд Лондон, отвъд Острова, чак до оная там балканска страна.

— Значи, Ларкин е приключил проверките си? — запитвам, като оставям без внимание проявата на великодушие към моето хоби.

— Почти. Във всеки случай настъпва времето, когато вашият план, един наистина чудесен план, обаче на книга, трябва най-сетне да се превърне в реална операция.

— Не забравяйте, мистър, че оная балканска страна, за която споменахте, е моята родна страна и там доста хора ме познават.

— Нищо не съм забравил, Питър, нищо! — успокоява ме Дрейк и с наслада набира възможно повече дим в устата си, преди да го отпрати великодушно към мене. — Вие ще бъдете за целта съответно преобразен.

— Декизацията в наши дни, доколкото съм чувал, не върши много работа.

— Зависи каква, приятелю. Нямам предвид всички тия глупости с изкуствени бради и фалшиви носове. Но ако примерно ви се направи една солидна пластична операция…

— Операциите ме отвращават още от ранно детство, мистър. Още откакто ми изрязаха апандисита.

— Добре, добре, не настоявам. Аз съм мек човек, Питър, и просто се отвращавам от насилието. Така че ще минем към най-лесното и, ако питате мене, най-ефикасното: към естествените средства за преобразяване.

Той посяга към чашата си, допива я, а за да не отиде на вятъра все още неразтопеният лед, налива нови два пръста скоч.

— Нямате представа какъв чудесен ефект се получава само с няколко невинни елемента: пускате брада, променяте цвета на косите и брадата в смолисточерен, правите тена на лицето малко по-мургав и слагате очила. Не тия тъмните очила, дето още отдалеч предизвикват съмнение, а обикновени очила с безцветни стъкла.

— Да се надяваме… — произнасям с нотка на скептицизъм.

— Няма какво да се надявате. Бъдете уверен. Ще видите, че когато се погледнете в огледалото, и сам трудно ще се познаете.

Той наново се сеща за пурата си и наново дръпва два-три пъти, за да поддържа жаравата.

— Още повече, вие няма да имате и чак толкова възможности да се срещате със сънародници. Прегледът на летището. Сетне — настаняването в хотел за чужденци на крайбрежието. Сетне — плажът. А подир туй — обратният път. Къде толкова ги виждате рисковете за нежелани срещи?

— Вярно е, че ако нещата предварително се обмислят в подробности, опасността от подобни срещи може да бъде сведена до минимум — признавам.

— Ами че обмисляйте ги, нали това ви е работата! От мене ще имате всичко необходимо: британския паспорт, резервацията на местата в самолета и хотела, чековете, дори и…

Тук той прави къса пауза, за да извади дружелюбната си усмивка:

— … Дори и една очарователна млада спътница, Питър! Ще имате щастието да бъдете придружаван от мис Линда Грей.

— Не се охарчвайте толкова, мистър. Това щастие бихте могли да си го задържите.

— Щях да го направя, приятелю, ако беше в интерес на операцията. Можете да ми вярвате, че старият Дрейк няма лошия навик да хвърля парите през прозореца, както вие хвърляте пистолетите. Но разходите по пътуването на Линда са необходими. Тя ще допринесе за декизировката ви значително повече от очилата и изкуствената брада, взети заедно. Една млада брачна двойка, прекарваща медения си месец край морето, каква по-хубава легенда от тая?

Той замълчава, отпива от новата порция скоч и добавя:

— При положение, разбира се, че не се гледате като куче и котка. Вие наистина сте прекалено хладен към тая прекрасна жена, Питър. И какъв глас! Спомнете си само оная песен: лягаш с мечти за новия ден, а всъщност — погребение.

Поглеждам разсеяно върха на цигарата си, без да обръщам внимание на поетичните му реминисценции, понеже мисля за друго. Сетне вдигам ненадейно очи и запитвам:

— Ами ако избягам? Защото вие не си въобразявате, че вашата Линда е в състояние да ми попречи, нали, мистър?

— Не съм дотам наивен, Питър! Мис Линда наистина има доста солидна физика, сравнена примерно с нашата мършава Бренда, но все пак това е жена и тя далеч не би могла да замести примерно Боб или Ал, а още по-малко и двамата, взети заедно. Но, искрено казано, аз едва ли бих ви изпратил Боб и Ал, дори това да бе удобно. Наистина вие можете да избягате. Е, добре: и какво, ако избягате?

Той замълчава, за да ми даде време сам да си отговоря на въпроса. Сетне, решил да ми помогне, подхваща:

— Проблемът, като всеки проблем между двама души, има и две страни: вашата гледна точка и моята. Да почнем с моята: ако вие сте наклонен да се измъквате, по-добре е да се измъкнете още сега, преди да сте ме увлекли в по-големи рискове и разноски. Изобщо предпочитам случаят Питър да приключи, както приключи и случаят Майк, вместо да стигаме до още по-тежки и нежелателни усложнения, които винаги могат да възникнат при трафик от голям мащаб. Прав съм, нали?

Кимам машинално и отново отправям поглед към върха на цигарата си.

— А сега вашата гледна точка: какво ще спечелите с бягството си? Нищо, разбира се. Нито свобода, нито материална изгода, нито нищо. Ще изгубите възможността да получавате големи суми, които ще стават толкова по-големи, колкото по-дълго продължи трафикът и които ще ви позволят един ден да се оттеглите в някое тихо местенце. Ще се озовете в затвора и то, предполагам, за доста години, понеже самоволно сте се отлъчили от кораба и понеже не сте го потърсили, дори когато той повторно е бил тук. Защото, забравих да ви кажа, корабът ви мина и замина преди няколко дни, додето вие измервахте улиците на Сохо, приятелю. Но и това не е всичко. Старият Дрейк никога не забравя длъжниците си. Историята с убийството на Майк ще бъде извадена наяве и това ще бъде добра сензацийка за местния печат, особено когато й се придаде определен политически смисъл: български агент ликвидира български емигрант. Британското правителство ще изпрати нота, ще издаде присъда и изобщо ще се вдигне такъв шум, за който вие там на място ще трябва хубавичко да заплатите.

Дрейк замълчава, за да разкваси пресъхналите си уста. Сетне повтаря:

— Да, наистина: вие имате пълната възможност да избягате. И какво, ако избягате? Трябва да бъдете далеч по-глупав, отколкото ви мисля, Питър, за да избягате.

— Мислех, че проявявате най-после жест на доверие — промърморвам апатично. — А пък се оказва, че това е пак жест на сметка.

— Доверие? — вдига вежди червенокосият. — Тая дума твърде често се употребява, но не допускам някой да разбира смисъла й. Доверие, Питър, можете да имате само у един човек, когото добре сте стиснали за гърлото.

— А за кога сте предвидили пътуването?

— О, ще имате достатъчно време да обмислите подробно всичко. И да пуснете една малка хубава брада. Казват, че зад всяка брада се криел по един подлец, но това естествено не важи за хора като вас, Питър, и като покойния Георг Пети.

Лицето, което ме гледа от огледалото, наистина е доста различно от лицето на Емил Боев. Разбира се, то не е чак толкова изменено, както подир втория побой, нанесен ми от Боб и Ал. Добре все пак, че на Дрейк не бе му дошла на ум идеята да използува тия двамата като декизатори. Биха могли така да ми променят легитимацията, та дори генералът и Борислав да не ме познаят.