И все пак тоя човек с мургаво лице, черни коси, черна подстригана брадичка и очила в скъпи рогови рамки не съм аз. Това е британският търговец Доналд Стентън, готов да се отправи подир няколко минути на сватбено пътешествие с очарователната си съпруга Линда Стентън. Отдалечавам се прочее от огледалото, затварям капака на куфара, поемам го в ръка и се отправям.
Отправям се с леко злорадство. Линда не е познала: куфарът все пак е влязъл в работа.
— О, мистър Питър, вие вече тръгвате! — възклицава Дорис, която дежури долу.
Тя е напълно в течение на приготовленията ми, защото няма как да не е в течение и човек не може да пусне брада, без околните да го забележат. Обаче добрата жена избягва да задава въпроси. Тя отлично разбира, че както сама се изразява, тук, на тая улица, има неща, по които не се говори.
— Заминавам с тъга и надежда, мила Дорис — бързам да я уверя. — С тъга, че ви напускам, и с надежда, че когато се върна, най-сетне ще обърнете малко внимание на най-верния си поклонник.
— О, вие винаги се шегувате, мистър Питър. Най-първо гледайте да се върнете…
Тя не се доизказва, обаче недомлъвката и без туй е достатъчно изразителна. Вероятно от тоя хотел неведнаж са заминавали хора, които никога вече не са се връщали нито в хотела, нито в живота.
Навън ме очаква шофьорът на Дрейк пред едрокалибрения масленозелен джагуар, който, кой знае как, е успял да се напъха в тясната улица. До тоя момент не съм имал щастието да видя нито колата, нито шофьора, тъй като обичайният рейс на шефа из Сохо е тъй къс, че би било смешно да използува превозни средства.
Мъжът в тъмносиня фуражка кима мълчаливо за поздрав, поема куфара, смества го в багажника, отваря ми задната врата, сетне се настанява зад кормилото и потегля, като през целия път не отронва нито дума. Отиваме за мис Грей, разбира се. Пардон, за съпругата ми. Оказва се, че тя живее не твърде далеч оттук, към Ковън Гардън, отвъд Чаринг крос, в доста прилична на вид къща, вероятно от тия, с мебелирани квартири, предлагащи уют на достъпни цени.
Може би кавалерството го изисква да изляза и да посрещна дамата, но не го правя, за да й помогна да разбере още от самото начало, че няма да играем на излишно кавалерство. Така че оставям шофьорът да я настани до мене и се задоволявам само да промърморя нещо като поздрав. След което и тримата си глътваме езиците чак до летището.
— Доколкото си спомням препоръките на Дрейк, поведението ви на глухоням не е напълно в духа на легендата — подхвърля най-сетне Линда когато слизаме от колата и тръгваме подир шофьора, носещ куфарите.
— Може и да е тъй — отвръщам. — Но какво да правя, когато темите не напират в главата ми. Ако искате да разговаряме, задавайте въпроси. Питайте не смятам ли, че времето ще се развали, а аз ще ви отговарям: „Не, мила, съвсем не смятам“, и други от тоя род.
— Че сте невъзпитан, това ми стана ясно още от първия път — признава Линда. — Не подозирах обаче, че сте и тъп.
— Тъп съм, вярно е. Но това си има и добрите страни. Иначе не бих могъл да понасям присъствието ви.
С подобни съпружески нежности стигаме до паспортния контрол. Полицаят само бегло поглежда документа на Линда и тутакси удря щемпела, ала проявява известна мнителност към моя паспорт и внимателно изучава физиономията ми. Готов съм да помисля дори, че работата е спукана, когато униформеният все пак благоволява да сложи печата. Обичайна мнителност към субекта с брада. Изглежда максимата, че зад всяка брада се крие по един подлец, е добила популярност и сред граничния персонал.
Пътуването в самолета минава при пълно мълчание. Линда, противно на указанията ми, не смята за нужно да задава въпроси, а аз, противно на нейните указания, продължавам да се държа като глухоням. Не че го правя нарочно, обаче си имам достатъчно други грижи, за да се занимавам и с нея. Предоставил съм й мястото до прозореца и пълната възможност да се наслаждава на облачните равнини под нас — какво повече.
Що се отнася до личните ми грижи, те са от чисто професионално естество. При нашата работа въпросът за връзката с Центъра е от жизнена важност и такава връзка наистина ми е осигурена за в краен случай. Само че при ситуацията, в която от самото начало съм хлътнал на Дрейк-сприйт, използуването на връзката е съпроводено с риска за пълен провал. Аз съм все още под наблюдение и нямам право на свободни действия. Следователно нямам право да предупредя Центъра, че пристигам.
Налага се прочее да обмисля предварително как да дам сигнал за пристигането си, без да предизвикам съмненията на тая очарователна млада жена в сив костюм и бяла блуза, скучаеща до мене. Единствената ми задача за момента е сигналът. Всичко останало ще бъде обмислено, анализирано и решено заедно с хората на Центъра, тъй че излишно е още отсега да си блъскам главата над него.
Дрейк е, разбира се, прав, като твърди, че Линда няма никаква власт да ме спре, в случай че реша да бягам. Обаче в случай че нямам намерение да бягам, тя разполага с пълната възможност така да се залепи за мене, та да бъда застрахован и от най-малкия пристъп на самота. Затуй решавам да набележа няколко различни по форма начини за сигнал, така че връзката да бъде установена възможно по-бързо и безопасно. Време за разтакане няма. Дрейк е наредил веднага да пристъпя към действие, а действията не могат да се предприемат без знанието и одобрението на Центъра.
Размислите ми не са кой знае колко продължителни, но вероятно са доста напрегнати, защото подир леката закуска имам чувството, че потъвам в отморяваща мозъчните центрове дрямка и идвам на себе си едва при предупредителната декларация на стюардесата да се приготвим за приземяване.
— Ако вие и оттук нататък продължавате да се държите като дърво, имайте предвид, че ще го кажа на Дрейк — прошепва ми Линда, когато малко по-късно се отправяме по стълбата към твърдата земя.
С тая реплика тя поставя началото на една доста уморителна традиция, защото оттук нататък, винаги щом недоволството на един от двама ни нарасне до съответна степен, ние неизменно ще се заплашваме взаимно с това, че ще кажем на Дрейк. Заплаха, която действително не следва да се приема лекомислено.
Провървява ми. Още на гишето на паспортния контрол виждам зад гърба на човека, зает с контрола, фигурата на един по-млад колега от службата. Той изглежда отпърво наистина не ме познава, както съм се маскирал с тая брада и тия боядисани коси, но додето Линда е заета да прибира паспорта си, аз му хвърлям такъв настойчив и красноречив поглед, че няма как да не ме разбере.
Прибираме багажа от митническата проверка, вземаме такси и потегляме към хотела. Краят на юли. Разгарът на сезона. Шосето е доста претоварено и това ми дава пълната възможност да се наслаждавам на синята морска шир — когато е налице, разбира се — и да си мисля, колко отдавна не съм бил по тия слънчеви места, дори и само служебно. С две думи, движим се доста бавно, тъй че не съм много изненадан, когато, стигнали най-сетне до хотела и застанали на ресепсията, биваме посрещнати радушно не от друг, а от споменатия вече по-млад колега.
Нямам възможност естествено да разговарям с него на матерния ни език, а колкото до английския, той едва ли го владее, пък и да го владее, каква полза, когато очарователната дама в сивия костюм, застанала до мене, има достатъчно тънък слух. Тя, разбира се, има и зрение, обаче нито обръща особено внимание на онова, което мъжът зад гишето пише върху служебния фиш, нито може да го разчете. За разлика от мене.
„Съобщено. Чакайте“ — само две думи, нанесени под името ми, и то точно в графата семейно положение. Значи поне със семейното положение сме наред. Центърът има грижа за синовете си.
Настаняват ни в слънчева стая на втория етаж с балкон и изглед към морето. Нахранват ни в ресторанта без прекалено чакане. Подир което се качваме наново горе за обичайния лек следобеден сън. В стаята, освен двете долепени едно до друго легла, се намира и лазурносин диван, от тия, стандартните, дето са наистина малко по-дълги от половин човешки ръст, ала доста по-къси от цял.
