Настъпва мълчание. Едно тъй дълго мълчание, че си помислям не е ли крайно време да се подготвя за оттегляне. Сетне отново прозвучава гласът на Мортън:

— Струва ми се, че бедата не е в тоя стар глупак, а в самия вас, драги…

— Но аз…

— Благоволете да не ме прекъсвате, когато говоря. Вие не знаете да работите с хората, Ларкин. И друг път съм ви го казвал. Вие сте съвестен и акуратен, не го отричам, обаче сте свикнали да работите с готови дадености. И нямате дори грам способност да влезете под кожата на един човек, да го предразположите, да го измените, изобщо да го превърнете от една даденост в нещо друго и значително по-подходящо за вас.

— Признавам, че съм лишен от педагогически дарби, мистър — произнася Ларкин подир късо мълчание. — Но мисля, че и институтът, в който работя, не е педагогически институт.

— Аз пък мисля, че тонът ви почва да не ми харесва.

— Моля да бъда извинен, ако съм сбъркал в нещо, мистър. Исках само да кажа…

— Оставете това! — прозвучава с нотка на досада басът на Мортън. — Обяснете с две думи какво предлагате, а аз ще го докладвам. Заедно със собственото си мнение, естествено.

— Не бих искал моето мнение да се различава от вашето, мистър — произнася с ясно доловима сервилност Ларкин. — И ако се опитах да формулирам по-различно становище, то е само от страх, че прекаленият максимализъм би могъл изобщо да осуети плана ни. Един преждевременен провал на канала…

— Провалът, разбира се, не е изключен — съгласява се Мортън, чийто глас е поомекнал. — И тъкмо затуй необходимо е още следната партида да бъде от такъв размер, че да сложим точка.

— Какъв размер предлагате, мистър?

— Казах вече: десет кила. Или нещо приблизително. Изобщо — не дреболии.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, мистър.

— Това вече е отговор — прозвучава по-добродушно басът.

Следват още няколко несъществени реплики, предназначени единствено да възстановят тона на добрите отношения. И една последна важна подробност:

— Можете да дойдете да ми докладвате вдруги ден към девет вечерта — уточнява Мортън. — А ако междувременно се случи нещо, ще ми се обадите по телефона.

Нямам време да изчаквам репликата на Ларкин, ако има такава. Оказва се обаче, че нямам време и за оттегляне. Едва съм прибрал в джоба приемателя и съм поставил крак на стълбата, когато чувам над главата си изтракването на ключалката. Дърпам се бързо и заставам прилепен към стената под прикритието на сянката. Едно не лошо прикритие, в случай че някому не скимне да надзърне през оградата надолу към двора.

— Да ви откарам ли с колата или ще вземете такси? — долавям с неприятна яснота гласа на Мортън, вече без помощта на апаратчето.

— О, не се безпокойте, ще взема такси — отвръща вежливо Ларкин, сякаш действително му е предоставен някакъв избор.

— В такъв случай, лека нощ.

— Лека нощ, мистър.

Струва ми се, че минават дълги минути, преди да чуя затварянето на вратата. И още други дълги минути, преди да се реша да изляза от сянката и погледна предпазливо нагоре. Никой.

Изкачвам се по стълбичката, затварям подире си и заключвам. Добре че на Мортън не му скимна да натисне ръчката, просто тъй, за проверка. Затуй пък моята проверка е налице. Едновременно задоволителна и обезпокоителна.

Сега всичко зависи от оня стар глупак.

Не помня кой автор бе казал, че картата на Европа щяла да бъде съвсем друга, ако вечерта преди битката при Ватерло не бил валял дъжд. Може би дъждът и хлъзгавият терен действително са изиграли доста кален номер на Наполеон. В настоящата история обаче капризите на времето не играят чак такава съдбоносна роля, затуй се въздържам да ги описвам подробно. Още повече те са доста еднообразни: почти непрестанно вали.

Този път обаче дъждът е решил да се извали през нощта, за да не досажда на пешеходците през деня. Тъй че когато заранта потеглям към Дрейк-стрийт, това става без сложните атракции, предизвикани от необходимостта да промъкваш отворения си чадър сред отворените чадъри на околните.

Потеглям към Дрейк-стрийт, не само защото там е работното ми място, а защото и Ларкин тръгва нататък и не ми остава нищо друго, освен да го сподиря от съответно разстояние. Пристигнал на нашата тиха романтична уличка, американецът влиза естествено в Главната квартира, докато аз я подминавам и сядам в градинката на скуера. Сядам не на скамейката, а на облегалката, както правят малчуганите, тъй като седалката е още мокра от нощния дъжд. Загръщам се в шлифера и се заглеждам към алеята, дето няма нищо заслужаващо внимание, понеже споменатите малчугани отсъствуват. Може би са на училище, а може би майките им са отказали да ги пуснат в това хладно време.

Вцепенението ми бива нарушено от някаква дама в къс бежов шлифер, една дама, обилно гримирана, но с доста спорна хубост и доста съмнителна младост, която минава край скамейката и бегло ме поглежда, за да извърне тутакси някак виновно очи настрана. Тя, разбира се, ме познава, както и аз я познавам и ние неведнаж вече сме се срещали тук, около Дрейк-стрийт, обаче дамата винаги по същия начин извръща очи, вероятно поради спомена от първата ни среща.

Всъщност, ако става дума за тая първа среща, моят спомен, предполагам, е значително по-неприятен и болезнен от нейния, понеже това е същата Кети, в чиято стая бях изчерпателно пребит още в деня на своя дебют. Да, Кети винаги се извръща някак виновно и туй все пак говори донейде в нейна полза, само че в момента аз мисля за друго, а именно, че дебютът ми се бе състоял в началото на април, а сега е вече началото на октомври и е трябвало да минат цели шест месеца, за да прогледам поне отчасти в тая мътна история, чийто край все още не се вижда, а камо ли да се отгатне с пълна точност.

Седя прочее погълнат от подобни разсъждения, лишени от всякакво функционално значение, професионално погледнато и едва когато усещам, че съм се напоил с влага като баклава със сироп, слизам от скамейката и поемам обратно към Дрейк-стрийт. Намерението ми естествено е също съвсем незначително, професионално погледнато, а именно да опитам в това хладно време горещото кафе на мистър Оливър, ала съдбата е решила друго…

— А, мистър Холмс! — посреща ме радушно шефът. — Как върви анкетата? Подозирам, че сте ми приготвили някое дяволски интересно разкритие.

Той, разбира се, подозира тъкмо обратното и явно се готви да се погаври над неуспеха ми и както личи от доброто му настроение, е твърде доволен от току-що завършилия разговор с американеца.

— Боя се, че сте наистина прав, мистър — отвръщам с подходящия за случая израз на угриженост. — Разкритието е действително интересно и за жалост доста неприятно.

Полуусмивката бавно залязва от лицето на Дрейк и предусетил, че ще се наложи да подкрепи с нещо душевната си бодрост, той се измъква иззад бюрото и прави няколко мудни крачки към подвижния бар.

— Какво чакате? Да получа разрив на сърцето ли? — запитва рижият без особено вълнение, като се улавя за бутилката „Балантайн“. — Говорете!

— Предпочитам да ги оставя те да говорят — промърморвам, като изваждам дребното апаратче от джоба си.

И пускам в действие магнитофончето.

Звукът не е образцов, нито твърде висок, ала това не пречи на Дрейк да оцени по достойнство смисъла на репликите, разменяни между Ларкин и Мортън. И тоя смисъл дотам поглъща вниманието му, че дори забравя да си налее обичайната доза скоч. Уникален случай.

— Този мръсен янки… избъбря полугласно шефът, когато записът свършва. — Той ще ми плати за всичко…

— На излизане Мортън наново ви нарече „стар глупак“ — уточнявам, за да налея още малко масло в огъня. — А Ларкин възрази, като каза, че сте по-скоро хитър мошеник и подлец…

— Оставете тия живописни детайли, Питър! — прекъсва ме Дрейк. — Мога да ви уверя, че съм готов за действие и без подобен допинг.

Той най-сетне си сервира четири пръста уиски и преди да вдигне чашата, прави по мой адрес нехаен жест в смисъл: „Сипи си, ако искаш.“ Сетне отпива две едри глътки и произнася: