— Какво пак млъкнахте? Когато не искам да ви слушам, бъбрите като грамофон, а когато трябва да говорите, мълчите като дърво. Чакам да чуя коментара ви.

— Мисля, че работата е ясна и без коментар — отвръщам, като ставам, и на свой ред се запътвам към бара.

И хванал тъмнокафявата бутилка, добавям лаконично:

— ЦРУ.

— „ЦРУ“? А защо не Интерпол? — възразява шефът.

— Дали е едното или другото, това не променя ситуацията — забелязвам, като си наливам два пръста скоч. — Но ако беше Интерпол, той щеше да си свърши работата още при миналата пратка и да ни постави зад решетките.

— А какво цели според вас ЦРУ?

— Големият скандал. Политическата сензация. А за да бъдат сензацията и скандалът от калибър, необходимо е и партидата да е от калибър. Нали чухте претенциите на оня господин: не по-малко от десет килограма опиат. Устройват капана на съответно място, залавят пратката, вдигат шум в печата, обвиняват комунистите, че тровят свободния свят, а разноските по цялата операция остават, естествено, за ваша сметка.

Дрейк мълчи известно време, като преживя мислено хипотезата ми. Записът обаче е достатъчно красноречив по смисъл, за да има място за бог знае колко различни хипотези.

— Така е, изглежда — кима шефът. — Или нещо от тоя род. Във всеки случай капанът е очевиден. И тъкмо преди няколко минути тоя мръсен янки ме убеждаваше именно да минем към едрите партиди, като поемаше ангажимента да ги пласира незабавно зад океана.

Дрейк с решителен жест изпраща остатъка от скоча в гърлото си, сетне се отпуска уморено в креслото срещу мене, навежда глава и потъва в размисъл.

Допивам уискито си и изпушвам половин цигара, когато най-сетне рижият става мудно и излиза от стаята, като противно на обичая, ме оставя сам в кабинета. Отсъствието му всъщност трае не повече от две минути. А когато се връща, чувам го да произнася с меланхолия:

— Ще трябва да се простим с Ларкин, приятелю. Вие знаете, че съм хуманен човек, но няма как: ще трябва да се простим с Ларкин.

— Може би е вече късно — подхвърлям. — Може би той вече е съобщил необходимото на Мортън…

— Какво е съобщил?

— Ами, примерно датата на следващата пратка…

— Значи, вие също ме смятате за стар глупак, Питър — произнася с тъжен укор червенокосият. — Вие смятате, че старият Дрейк съвсем е изкуфял…

— Не съм допускал подобно нещо — бързам да го уверя.

— Допуснахте го, приятелю, допуснахте го! — заканва ми се с пръст шефът. — Но нищо, аз не съм злопаметен.

После отново се връща на предишната си мисъл:

— Е, какво? Ще намерите ли сили да понесете това, Питър?

— Какво имате предвид?

— Раздялата с Ларкин — какво друго!

— Не забравяйте, че Ларкин е човек на ЦРУ.

— Как ще го забравя! Нали именно затуй ще му устроим нашето малко траурно чествуване.

— Ръката на ЦРУ е дълга, мистър.

— Но не дотам, че да може да бърника и из Дрейк-стрийт. Тук в Сохо ЦРУ не се котира, приятелю. Тук ние се оправяме и без ЦРУ.

Той отново приближава към количката с бутилките, за да си сервира следващата доза.

— Така че въоръжете се с нужното самообладание, Питър, и обуздайте скръбта си. Знаете, че аз също съм чувствителен човек, обаче емоциите не бива да пречат на дълга и на справедливостта. Иначе цялата барака ще хвръкне по дявола.

Рижият отпива от уискито, без да си дава труда да го гарнира с лед, после отново сяда в насрещното кресло и се заема с любимото си занимание: подготовката на традиционната пура за употреба. А после потъва в размисъл и в облаци дим.

— А, Ларкин! — провиква се радушно Дрейк, когато четвърт час по-късно американецът влиза в стаята. — Извинявам се, че за втори път ви обезпокоих, но едва преди малко възникнаха някои нови подробности, които се налага да уточним. Обаче защо стоите така, седнете, седнете!

Ларкин сяда на дивана, дето до неотдавна е имала обичай да се разполага грациозната Бренда, без да си дава сметка, че не е особено препоръчително да заемаш мястото на една вероятна покойница. Сяда и зачаква, в привичната си поза на препариран и с привичното неподвижно изражение на слабото си мургаво лице. Не се налага да чака дълго, тъй като шефът посяга към бюрото, взема магнитофончето и пуска записа.

Човекът без друго е обигран професионалист. По време на цялата емисия физиономията му си остава все тъй невъзмутима и само в напрегнатия му поглед може да се долови дълбоката размисъл, насочена към главното: евентуалното и възможно по-убедително обяснение на тия фрази, насищащи затвореното и добре задимено пространство на кабинета.

— Е, намислихте ли версията си? — запитва добродушно рижият, когато мекото свистене на лентата отбелязва края на предаването.

— Защо трябва да намислям нещо, Дрейк? — вдига тежкия си поглед Ларкин.

— Защото материалът, който току-що чухте, го изисква — отвръща все тъй добродушно шефът. — Или може би вие отричате автентичността на тоя материал?

— Не, не я отричам, представете си — произнася сухо американецът. Изобщо нямам никаква нужда от лъжи, понеже истината е изцяло в моя полза.

— Не се и съмнявам — кимна рижият. — Вие знаете безпределното ми доверие спрямо вас. И все пак не бих отказал да чуя обяснението ви, макар и само тъй, за чиста формалност.

— Бях притиснат от Мортън — казва спокойно Ларкин. — И ако съм се въздържал да ви споменавам за това, то е било само за да не ви безпокоя излишно.

— А кой е всъщност тоя Мортън? — пита в интерес на чистата формалност Дрейк.

— Смятам, че е достатъчно ясно кой е: служител на Интерпол. Познава ме още от Ню Йорк. И по силата на едно нелепо съвпадение ме е надушил тук, в Лондон. И е тръгнал по дирите ми. И чрез свои източници и информация, които засега още не мога да уточня — (тук Ларкин не пропуска да ми отправи подозрителен поглед) — успява да разбере с какво се занимавам в момента. Така че бях притиснат.

Изложението е непривично дълго за тоя мълчалив човек, ала американецът не е дотам глупав, за да не разбира, че сега или никога се налага да говори.

— И какво иска всъщност Мортън от вас? — любопитствува все тъй формално шефът.

— Ами нали го чухте: иска да залови една възможно по-едра пратка, за да блесне. Знаете какви са амбициите на тия господа. Те не работят като нас на парче. Те работят за високия пост и за голямата пенсия.

— Да, разбира се, всеки с грижите си — признава Дрейк.

Сетне се обръща към мене и подхвърля:

— Виждате ли, Питър! Аз ви казвах, че не бива да се подвеждаме по привидностите. Ларкин съвсем не е водил двойна игра, както вие бяхте склонен да допуснете одеве.

— Всъщност аз съм водил двойна игра — възразява спокойно американецът. — Само че не по отношение на вас, а по отношение на Мортън. Залъгвах го и го дезинформирах, за да печеля време. Чаках да направим с вас поне два-три едри удара, а сетне, в случай че Интерпол започнеше да проявява нетърпение, щях естествено да ви кажа как стоят нещата, за да свием навреме знамената.

Ларкин замълчава, после отново ми отправя подозрителния си поглед и забелязва:

— Съществува обаче и някой друг, който е водил двойна игра, Дрейк. Не искам да бъда по-мнителен от необходимото, но информацията, с която разполага Мортън, го доказва. И тоя друг е водил двойната игра не спрямо Интерпол, а спрямо нас. И той без съмнение е тук, между нас.

— Логично — признава рижият.

Сетне вдига замислен поглед към тавана, отправя към кристалния полилей плътна струя дим и запитва:

— А защо мислите, че в случая се е намесил Интерпол, а не примерно ЦРУ?

— Какво ще търси ЦРУ в една афера с наркотици?

— И аз това се питам: какво ще търси?

Ларкин вероятно решава, че въпросът не се отнася до него, защото не благоволява да отговори, а вместо туй напомня:

— Струва ми се, че по-важното в момента е да установим кой предава сведенията на Мортън…

— Да, наистина! — сепва се Дрейк и сваля поглед от тавана. — А какво е личното ви мнение по въпроса?