— Туй вече звучи по-убедително — кима рижият. — И вие решихте да промените резултата в своя полза?

— Той ме измести при Линда — настоява люляковото дърво, сякаш това обяснява всичко.

— Е, щом се касае до ревност… — забелязва отстъпчиво Дрейк.

И като разтваря ръце, сякаш на свой ред е сметнал, че това обяснява всичко, подхвърля:

— Свободен сте!

А когато Райт напуска кабинета, шефът ме поглежда и пояснява:

— Какво да правим, Питър! Става дума за ревност… Не смятате ли, че ревността може да извини много неща?

— Не съм размислял по въпроса — признавам. — Но ако ми го поставяте за проучване…

— Този въпрос, приятелю, само една жена може да ви го постави за проучване. Макар че не ви го пожелавам.

И шефът с мрачно лице отново улавя гърлото на бутилката „Балантайн“.

Августовското слънце още от заранта е скрито зад затегналите от влага облаци, откъм Темза духа хладен вятър и, разбира се, едва съм излязъл, когато завалява. Дъждът се спуска в обилни полегати струи, барабани буйно по чадъра ми, като че иска да го пробие, и сякаш с пълни кофи залива нозете ми. Така че въпреки реномираната марка на чадъра, пристигам у Линда вир вода.

Тя също е била вир вода, поне допреди минутка, защото ми отваря, загърната в розовата си хавлия и току-що излязла изпод душа.

— А, и вие сте взели един малък душ, Питър! — установява дамата, като ме въвежда в антрето. — Можете да си оставите тук чадъра и да проснете там шлифера.

Изпълнявам нареждането, изтривам акуратно обувките си и едва тогава влизам в студиото, което съвсем не е пригодено за неприлично мокри хора като мене. Върху пастелносиния мокет са пръснати няколко снежнобели кожи, изкуствени естествено, по които би било грехота да тъпчете с кални нозе. Добирам се прочее с прескачания и лавирания до едно кресло и се отпускам на него, сиреч пак върху някаква кожа, тъй като в това студио те са пръснати дори върху креслата и дивана.

— Като ги гледам, по-малко зъзна — бе обяснила Линда при първото ми посещение. — В тоя град и в тая усойна квартира дори и през лятото ми се струва, че е хладно.

Вън от това изобилие на бяла найлонова козина обстановката в студиото е доста безлична, ако изключим сложната стереограмофонно-магнитофонна уредба, поставена върху ниския скрин, и купищата плочи, макар че днес кой няма такава уредба и кой няма плочи и изобщо кой е човекът, дето може да устои на изкушението да се включи в производството на тоя тъй модерен и съвсем безплатен продукт — шума?

Домакинята, изчезнала за малко по посока на кухнята, в този миг се появява с огромен поднос в ръце:

— Не се излежавайте, Питър! Елате да ми помогнете.

Отзовавам се на призива и поемам подноса, отрупан със студени закуски, сирена, риби и меса, докато Линда се връща назад за чая и кафето.

— Ще закусваме ли или ще обядваме? — питам просто за информация, когато се настаняваме от двете страни на ниската масичка.

— Аз лично мисля да слея тия две задачи — обявява мис Грей, като маже с масло филийката препечен хляб.

Сливането на двете задачи е аномалия, която, що се отнася до мис Грей, отдавна се е превърнала в неизбежно всекидневие. Ранният следобеден час на появяването ми е за нея синоним на ранна заран и денят започва едва оттук натам, с домакинските занимания и обиколката на магазините, за да завърши едва призори, когато порядъчните хора сънуват последната порция на сънищата си, която като всеки десерт е и най-сладката, преди проклетия звън на будилника.

— Нещо мрачен ми се виждате днес, Питър — забелязва жената към края на закуската. — Какво ви тормози? Мрачното време или някое снощно препиване?

— Достатъчно съм свикнал с подобни дреболии, за да се безпокоя. Измъчват ме по-скоро някои философски мисли и най-вече тая за смъртта.

Линда ме поглежда изпитателно — тия синьо-зелени очи, в които само с едно надзъртане можете да се удавите. Тя като че се опитва да разбере дали репликата е предназначена наистина за нея или за скрития наблизо микрофон.

— И откъде такива философски размисли у вас?

— Нямам понятие. Може би причината е просто в това, че снощи едва се разминах с тая обща на всички ни леля — смъртта.

Подир което разказвам с няколко думи за случилото се между мене и Райт. И заключавам:

— Изглежда, че дружбата с вас се заплаща на доста висока цена, Линда. Това, разбира се, е естествено. Жена от вашия ранг…

— Не говорете глупости, Питър! — прекъсва ме дамата. — Между мене и тоя Райт никога нищо не е имало. Разбирате ли: абсолютно нищо!

— Това си е ваша работа — свивам рамене. — И нямам никакви основания да не ви вярвам. Но човек може да обича от разстояние. А следователно и да ревнува от разстояние.

— Да ревнува? Мене? — извиква Линда. — Вие изглежда съвсем не сте в течение на нещата, скъпи! И вероятно сте единственият в оня квартал, дето не сте в течение. На цял свят е известно, че Райт е влюбен до уши в Бренда.

— Освен вероятно на Дрейк.

— Сигурна съм, че и Дрейк го знае. Просто затваря очи.

— Макар и не съвсем — подхвърлям. — Ако съдим по доста грубите му намеци оная вечер…

Жената отново се е заела със закуската и по-точно с нейния завършек, материализиран в резена шоколадена торта.

— Намеците на Дрейк са част от обичайните му шеги — забелязва тя, като отрязва парченце от увенчания с обилен крем сладкиш.

— А представете си, че шефът подозира за изневерите на приятелката си, но не е в течение, че между тях фигурира и връзката й с Райт…

— О, престанете, Питър! — промърморва жената. — В края на краищата Бренда не е принцесата на Монако, та да се занимаваме толкова с нея.

Разговорът не е твърде по вкуса на Линда и причината за това не е трудно да се отгатне. Дамата очевидно помни, че всички тия разговори се документират и стигат до Дрейк и вероятно не желае да го дразни, като се рови прекалено в интимните му работи. Аз обаче не бих имал нищо против да го подразня, та дори и просто за да му покажа, че дори не се сещам за скритата в студиото апаратура.

— Какво искате да ви пусна, додето се облека? — пита мис Грей, когато закуската е приключена. — Вероятно нещо весело, за да ви откъсне от мислите за любимата ви леля?

— Съвсем не. От веселите мелодии ми става най-тъжно. За жалост от тъжните също не ми става весело. Изобщо, ако питате мене, тишината е все пак за предпочитане.

— Вие нямате никакъв музикален усет — промърморва дамата, като се отправя към втората част на студиото, играеща ролята на спалня.

— Това е вярно, че нямам особен вкус към песните. За сметка на туй пък певиците и най-вече една от тях…

— Мълчете там, лъжец такъв!… — смъмря ме Линда, като смъква хавлията, за да се заеме с това тежко всекидневно женско бреме — обличането.

Когато малко по-късно излизаме, дъждът вече е престанал. Увлечени от вятъра, над главите ни бързат ниски мокри облаци, за да отидат да повалят другаде. Пресичаме Чаринг крос и се отправяме към Пикадили.

— Кажете, Питър, щом ревността на Райт е само една лъжа, тогава за какво е искал да ви премахне? — запитва дамата.

— Ревността на Райт съвсем не е лъжа — отвръщам. — Само че това е ревност от служебен характер.

— Вие се каните да го изместите?

— Нямам подобни амбиции. Но какво да правя, когато в момента аз съм по-нужен на Дрейк от Райт и той предпочита да обсъжда нещата не с Райт, а с мене.

Тя не казва нищо и ние известно време крачим мълчаливо по мокрия асфалт на Шефтсбъри авеню. Додето мис Грей отново взима думата:

— Досега никога не съм ви питала и, разбира се, ако искате можете да не ми отговаряте, обаче вие наистина ли мислите да се свържете за цял живот с тоя ужасен човек, Питър?

— О, „за цял живот“! Оставете тия големи думи, Линда. Какво значи това „за цял живот“? И изобщо защо да се занимаваме с утрешния ден, когато вие сама знаете, че утрето е съвсем несигурна работа.