При тия думи люляковото дърво на свой ред допива чашата си и поръчва още два скоча на Дейви.

Що се отнася специално до моя скоч, ако ме не лъже паметта, не успявам изобщо да го допия. Сънливостта все повече ме обзема и колкото да се боря с нея, най-сетне се налага да призная, че отивам да спя.

Лесно е да се каже „отивам“. Едва се изправям, за да установя не без известна изненада, че краката едва ме държат. Налага се прочее Райт да ме хване под ръка и да ми помогне да стигна до родната „Аризона“.

— О, мистър Питър! О, мистър Райт! — възклицава добрата Дорис, когато ни вижда да влизаме с кандилкане в хотела. — Какво ви е прихванало… Посред бял ден… и то в делник…

— Случва се и в най-знатните семейства, скъпа Дорис — опитвам се с мъка да изломотя.

— Оставете го спокойно да спи до заранта и ще му мине — съветва я Райт, който вероятно от чистия въздух на Дрейк-стрийт внезапно е поизтрезнял.

— Може би трябва да му помогнем с нещо… — мърмори угрижено жената.

— Ще му помогне сънят, нищо друго — заявява категорично Джо. — Оставете го да спи, и толкова.

— Добре, добре, вие по-добре знаете — бърза да се съгласи Дорис, която познава въздействието на уискито само по скромните дози, поднасяни й в моята стая.

Качваме се прочее криво-ляво горе, ала аз вече съм като парцал и се налага Райт майчински, макар и без излишна нежност, да ме изпружи на леглото. Оборва ме тутакси дълбок сън. Но колкото и да е дълбок тоя сън, успявам да установя, че люляковото дърво прескача до свързаната със стаята ми малка кухничка, сетне се връща, изпушва една цигара, побутва ме енергично няколко пъти, за да провери дали наистина съм заспал чак тъй непробудно, после отново се отбива в кухнята, връща се повторно, излиза, заключва вратата отвън и накрая пъхва ключа през пролуката под вратата. Горе-долу в това време усещам и миризмата на газа.

Една съвсем лека миризма, ала която подир съответно насищане на атмосферата би могла да се превърне в смъртоносно ухание. Райт вероятно разчита на обстоятелството, че тия стари хотели винаги повече или по-малко миришат на газ, а също и на благоприятното време: ще минат часове, докато малцината клиенти на „Аризона“ започнат да се прибират.

Половин час по-късно, след като отдавна съм станал и съм отворил прозорчето отдушник в кухнята, без обаче да спирам още газта, разбирам, че Джо е бил достатъчно съобразителен, за да си осигури още един помощен елемент:

— Какво си направила, Дорис? — чувам недоволния глас на брат й. — Забравила си отворен крана в номер 25 и целият коридор се е вмирисал на газ!…

— Не е възможно да съм го забравила — раздава се по стълбите и гласът на Дорис.

— Е, как да не е възможно, когато току-що сам го затворих?

Те спорят още малко време по това възможно ли е или не е възможно, сетне се оттеглят долу. Сега вече леката миризма, прецеждаща се изпод вратата ми, дори да бъде усетена, може спокойно да намери невинното си обяснение.

Отварям тихо и също тъй тихо се промъквам надолу по стълбата. Преддверието е пусто, ако не броим Дорис, потънала в четене на вестника зад гишето на ресепсията. Повиквам я тихо и когато вдига глава, правя заговорнически жест. Това я накарва да сподави своето „О, мистър Питър!“, вече готово да изхвръкне от устата й, и да ме сподири по стълбата.

— Онзи тип направи опит да ме отрови, скъпа Дорис! — заявявам тържествено, като я въвеждам в покоите си и показвам отворения кран на печката.

Тя машинално прави две крачки натам, обаче аз я спирам.

— Оставете, не пипайте нищо. Искам да се запазят ясно отпечатъците от гумените му подметки върху плочите, а също и тия от пръстите му по крана.

— Но това е истинско убийство, мистър Питър! — зяпва добрата жена.

— Аз също мисля тъй. А вероятно такова ще бъде и мнението на мистър Дрейк. И трябва да ви кажа, че само брат ви ме спаси. Събуди ме, когато почна да вика одеве за крана в съседната стая…

— А! Сега разбирам! — възклицава досетливата Дорис, като слага ръка на устните си. — Той е отворил и оня кран… За да ни заблуди… И му казвам на брат ми: как мога аз, възрастна жена, да оставя газа да тече…

— „Възрастна жена“? Вие просто се клеветите, скъпа!

— О, мистър Питър… — започва тя, ала изведнаж се сеща за още нещо: — А как изтрезняхте тъй бързо?

— За да изтрезнея, би трябвало да съм пиян. Обаче аз не бях пиян, а само упоен. Тоя тип ми сила нещо в уискито, за да ме упои…

— Така и предполагах. И когато ви видях долу в това окаяно положение, просто не повярвах на очите си. Посред бял ден… И то в делник…

— Сега, вижте — казвам. — Никому — ни дума! Слизайте си долу и все едно нищо не е станало. А ако случайно намине Райт да пита как съм, ще кажете, че навярно спя и — толкова. Другото ще се изясни утре и то — в кабинета на Дрейк.

— Разбрано, мистър Питър. Обаче вие все пак не оставяйте дълго да тече газта. Какъв смисъл да се хаби, особено в тия времена на скъпотия…

— Какво така рано, Питър? — запитва без особен ентусиазъм шефът, когато ме вижда да влизам. — Някоя нова идея ли ви хрумна през нощта?

В първия час на работния ден той рядко гори от ентусиазъм и обикновено едва подир третия скоч настроението му се качва до нивото на нормалното.

— Хрумна ми, че някоя вечер мога да си легна, мистър, а на заранта да не се събудя — промърморвам.

— А, вие пак за оная песен… Изглежда здраво ви е заседнала в главата.

— Не става дума за песен, а за жива реалност: вчера следобяд Райт се опита да ме отрови.

— Нима е посмял? — изръмжава Дрейк без излишно оживление.

Той става и с мрачния израз на човек, готов на всичко, се приближава и улавя за шията бутилката „Балантайн“.

— Е, разправяйте де! Какво чакате…

Разправям накъсо за станалото, като изброявам и наличните веществени доказателства.

Отчетът ми е пределно сбит, което не пречи шефът междувременно да обърне две дози скоч, без дори да се грижи за леда.

— Доведете ми веднага Райт! — изръмжава Дрейк на горилата Ал, призована в кабинета от невидимия звънец.

А когато онзи излиза, рижият подхвърля:

— Жест на отчаяние, Питър. Трябва да му влезем в положението: жест на отчаяние.

Десетина минути по-късно погребалният агент е налице. И вероятно своевременно е информиран от Ал, защото присъствието ми не го смайва.

— Току-що узнах, че сте се опитали да ликвидирате нашия приятел Питър — произнася спокойно Дрейк. — И надявам се, разбирате покрусата ми.

— Подла лъжа! — отсича решително люляковият храст. — Това е негова измислица, за да ме отстрани от пътя си. Защото вие навярно и сам сте забелязали, мистър, че от известно време и особено напоследък главната му цел е да ме отстрани от пътя си…

— … Вследствие на което вие решихте да го изпреварите — допълва добродушно рижият.

— Подла лъжа! — повтаря Райт.

— А кой е пуснал крана на газа?

— Кой кран? — недоумява погребалният агент.

— Оня същия в кухнята на Питър.

— Нямам понятие. Беше се напил като прасе… дотътрих го до стаята му и го оставих… а какво е правил там… нямам понятие…

— Вероятно е решил да се самоубива — подхвърля след къса размисъл Дрейк. — Само че с ваша помощ, Джо.

— Не разбирам…

— Аз — също. Обаче фактите са налице: свидетелствата на Дорис, отпечатъците от обувките ви в кухнята, а също и пръстовите ви отпечатъци върху крана, без да говорим за приспивателното, което на два пъти сте пуснали в чашата на Питър и следи от което и до тоя момент се намират в една от саксиите на кафенето.

Обременен от толкова улики, Райт замълчава, като навярно се чуди коя от тях най-първо да обори с лъжите си. Обаче рижият не му оставя време за размисъл:

— Тук няма деца, Джо! И вие знаете, че аз съм бърз в решенията. Особено когато открия у насрещната страна липса на добра воля. Тъй че във ваш интерес е да проявите добра воля.

— Той ми отмъкна Линда — заявява мрачно Райт, разбрал, че е за предпочитане да ме дразни прекалено шефа с увъртанията си.