Той се отправя към вратата, ала преди да излезе, обръща глава и наново ме поглежда с хитрите си сини очички:

— А ако усещате дори и мъничко желание за сексуални упражнения и ако имате вкус към уличниците, не се притеснявайте. Изобщо действувайте тъй, сякаш тази уличница няма нищо общо със стария Дрейк. Защото тя наистина вече няма нищо общо с мене, Питър.

При тия думи той си тръгва.

Побързвам да го сподиря, като подритвам встрани търкалящия се върху килима броунинг, една съвсем невинна играчка, с която все пак можете да убиете или да се самоубиете, в зависимост от обстоятелствата.

Ако квартирата ви освен с главен вход е снабдена и с черен, не бива мисълта за първия да ви кара да забравяте втория. Едно златно правило, пренебрегнато от иначе умната мис Нелсън. И едно недоглеждаме, поставило край на кариерата, а може би и на живота й.

Защото още на следния ден подир описаните събития Бренда чисто и просто изчезва от Сохо. И ако се вземат предвид обичаите на стария Дрейк, това изчезване трудно би могло да се обясни с ненадейно отплуване към континента. По-вероятно е, че рейсът — ако е имало такъв — е бил насочен към някой долнопробен провинциален вертеп, дето дамата е била поверена на някой долнопробен сутеньор. Освен ако не е била положена чисто и просто в хладните обятия на величествената Темза.

— Вие жестоко наранихте достойнството ми, приятелю — признава няколко дни по-късно Дрейк, когато довършвахме обяда си в дъното на един китайски ресторант.

Обедът е бил съставен от обезкостено печено пиле и нежен като блян ориз, понеже шефът няма страст към вмирисаните яйца и червеите, представляващи гордост на старинната китайска кухня.

— Да, вие нанесохте наистина кален удар на мъжкото ми достойнство — продължава да развива темата си червенокосият. — Тази жена, която с гъвкавото си сладострастно тяло е размътвала бедния ми мозък… Вие минахте безучастно край тая жена, като край някаква окачалка за дрехи… Вие плюхте на моя идол и хладнокръвно ме сподирихте…

— Не мога да си позволя да светотатствувам с един ваш идол, макар и бивш — отвръщам скромно.

— Един ужасен хитрец, това сте вие, Питър! — изръмжава шефът, като добродушно ми се заканва с пръст. — Само че старият Дрейк също е хитрец. Затуй не се надявайте, че ще ви повярва.

— Съвсем не съм хитрец, а просто имам въображение. Как искате да легна с една жена, от която вее хладният лъх на смъртта. Вие вече бяхте решили съдбата й.

— Тя сама си реши съдбата, приятелю. Не съм имал към никоя друга такава слабост, както към Бренда… Именно защото беше студена и пресметлива, а аз не обичам лиглите… И бях готов да понасям до известно време всичките й мръсотии. Но само до известно време. Само додето не беше впримчила и оня глупак Райт, с който вие тъй умело се разправихте.

— Вие с такава увереност ми сервирате фантастичната си версия за убийството на Джо, че наистина ще ме накарате да повярвам в нея.

— И това ще бъде най-добре за вас, Питър! Така ще получите чувството за вина. А чувството за вина ще ви предпази от прекалена самонадеяност, следователно и от излишни грешки. Нима не разбирате, че всички тия — и Майк, и Райт, и Бренда, са жертва именно на своята самонадеяност? Претенции без покритие — това са всички те, приятелю.

— При мене ще имате обратното — уверявам го. — Покритие без излишни претенции.

— Всъщност аз тъкмо затуй ви и поканих днес на обяд — промърморва Дрейк, като снишава глас. — Само че ето: започнал съм, изглежда, да старея, щом едва в края на обеда се сещам защо съм ви поканил. Покритието, за което говорите, е вече налице. Първата партида е минала безпрепятствено по канала и е стигнала до Виена.

Той ме поглежда с изпитателните си очички, за да провери реакцията. И тая реакция — точно според очакванията му — се оказва маската на сдържана, но приятна изненада. Една съвсем фалшива маска, впрочем, защото по свой път вече съм получил сведението.

— Надявам се, че най-сетне безграничното ви недоверие е спаднало до нивото на нещо по-нормално — избъбрям.

— Да, първата партида мина — повтаря на себе си Дрейк, без да дава ухо на бележката ми. — Просто да се отровиш от мъка…

— В смисъл, че не е била по-голяма?

— Сетихте се… Хитрец такъв!… — засмива се с късия си дрезгав смях шефът.

— Нищо. Аз лично съм готов да се задоволя и с процентите на една по-дребна партида — успокоявам го.

— Вашите проценти са си ваши, точно според уговорката — успокоява ме на свой ред рижият. — За жалост, приятелю, те възлизат точно на два шилинга.

— Вие се шегувате, разбира се.

— Съвсем не — промърморва скръбно шефът. — Защото пратката се състоеше от чисто картофено нишесте. Десет килограма нишесте, това беше пратката, Питър!

Поглеждам го, като не пропускам да зяпна с уста от изненада, макар че и тая подробност вече ми е съобщена от моя информатор.

— Обаче това е чиста глупост! — осмелявам се да възкликна.

— Напротив: неизбежна предпазливост! — поправя ме червенокосият. — Вие сте достатъчно умен, за да допускате, че ще изпратим стока за милиони по един канал, без предварително да сме го проверили.

— Но проверката аз сам я извърших там, на място. Акуратната подготовка — каква по-добра проверка от нея, мистър?

— Оная проверка вие сте я извършили за себе си. А тази ние я извършихме за нас. Макар че сега, естествено, ми иде да се скъсам от яд. Ако това бяха десет килограма хероин, представяте ли си…

Замълчавам покрусен. Сетне подхвърлям не без известна доза злорадство:

— Единствената ми утеха е, че с тая проверка вие губите далеч повече от моите скромни проценти.

— Процентите ви върху десет кила хероин съвсем нямаше да бъдат чак тъй скромни като сума — произнася шефът също с нотка на злорадство.

— Предполагам, че това удоволствие и вие и аз в еднаква степен го дължим на вашия велик експерт мистър Ларкин?

Дрейк не отговаря, а гледа разсеяно към другия край на ресторанта, дето през витрината се вижда почти безлюдната в този час търговска улица с пъстрите витрини на насрещните магазинчета.

— По един зелен чай? — предлага услужливо китаецът, уловил зареяния поглед на шефа и изтълкувал го в своя полза.

— Не, драги, ще идем да пием наблизо кафе — отвръща сухо рижият.

— Ние имаме и кафе… чудесно кафе… — бърза да ни увери келнерът.

— Че какво тогава ми тикате вашия чай — изръмжава Дрейк. — Разбира се, ще дадете кафе! Чаят е за закуската в пет часа, драги, а не за финала на един порядъчен обед.

Той изважда от джобчето си традиционната пура, освобождава я от целофана и извършва ритуала на обрязването, но не бърза да я запали.

— Тая приказка за Ларкин, дето я подхвърлихте онзи ден на Бренда, разбира се, е ваша чиста измислица… — казва спокойно, обаче без прекалена категоричност шефът.

— За жалост, не съвсем… — поклащам глава. — То се знае, че ако поискате да ви предявя веществени доказателства, не съм в състояние да го сторя. Известни косвени доказателства обаче ми бяха сервирани от самата мис Нелсън.

— Имайте предвид, Питър, че аз чух с ушите си целия ви разговор! — бърза да ме предупреди рижият.

— Вярвам ви. Обаче този разговор беше само втората част на една беседа, започнала още заранта под Бърлингтънските аркади.

— В една встъпителна беседа може най-много да се определи часът на рандевуто, Питър.

— Косвените доказателства именно затуй са косвени, защото не почиват на откровени признания, мистър. И дори в разговора, който сами сте чули, подобни доказателства не липсваха. Достатъчно е да си спомните само оплакванията на мис Нелсън, че не била в течение на операцията… без да говорим за претенциите на тая дама, да ви наследи по-късно в тая и всички евентуални подобни операции.

— Съвсем произволни догадки, приятелю. Приказките на Бренда са изобличителни за собствените й амбиции, но съвсем не са доказателство за връзка с Ларкин…