Оглеждам улицата. Дъждът най-сетне е спрял. Редки минувачи и обилно осветление. Плюс един полицай с тъмен шлем, щръкнал унило на съседния ъгъл. Просто му завиждам в момента. Може да си стърчи тук до заранта, без някой да му обърне внимание, докато аз съм длъжен да циркулирам. Поемам бавно в обратна посока, като само за опит изваждам приемателното апаратче и натискам съответния бутон.

— Наистина ли не желаете стриди? — чува се на фона на неясен страничен шум един непознат глас.

— Не че не желая стриди, а просто не желая да се тровя — раздава се и гласът на Ларкин.

— Мистър Мортън познава добре заведението ни — прозвучава вече доста по-слабо друг глас, вероятно тоя на метр д’отела.

— Не говоря за заведението ви, а за стридите — долавям едва-едва гласа на американеца.

Загасям апаратчето. Няма смисъл да се хаби напразно лентата на магнитофона, който се задействува едновременно с приемателя. Значи, мога да разчитам на прослушването в радиус около стотина метра. И значи — Мортън…

Ново име. И нова въпросителна. Надеждата ми е, че ако Мортън е действително това, което предполагам, че е, то разговорът, поне в известна своя част, едва ли ще се води в един ресторант, дори да се касае за ресторант като „Белия слон“. Именно затуй се отказвам от рискованите стъпки, които ми хрумват в първия момент: да се приютя по някакъв начин откъм черния вход или да се опитам да проникна по-близо до заведението през задните сгради. Задоволявам се с най-простото: да мина в разстояние на час и половина три пъти по Бонд стрийт с крачките на човек, излязъл на вечерна разходка. Бих минал и повече пъти, ако оня полицай не продължаваше упорито да проявява една странна привързаност към „Белия слон“ и да стърчи нейде в съседство с ярко осветения вход.

— Мисля, че кафето можем да го пием и в къщи — чувам при третото си минаване гласа на Мортън в приемателя.

— Както желаете… Все пак аз бих взел един сладолед… — отвръща Ларкин.

Приказки без значение. Но не и за мене. Избързвам надолу по улицата, додето стигам пиацата за таксита. Три коли. И трима различни по възраст шофьори. Избирам най-младия. Старите обикновено са капризни и мърморковци. Младите пък са безочливи. И все пак избирам най-младия. Вероятно, защото лицето му ми се вижда по-симпатично.

— Ще ви моля да слезете до Клифърд-стрийт, да влезете в нея, да обърнете и да спрете на ъгъла.

— За какво ви са тия акробатики? — пита шофьорът, като ме поглежда изпитателно.

— Натоварен съм да следя едно лице, обаче това да си остане между нас…

— Вие сте частен детектив?

— Именно. Но това да си остане между нас…

— Само да не ме забърквате в разни истории — промърморва момъкът, като запалва мотора.

— Не се безпокойте. Никакви истории.

Той изпълнява точно маневрата и се залоства на входа на Клифърд-стрийт, а аз слизам и се заемам да наблюдавам другия вход — оня на „Белия слон“. Няколко минути по-късно Ларкин излиза с някакъв мъж, малко по-висок и доста по-пълен от него. Двамата бавно поемат насам и аз вече съм почти убеден, че напразно съм наел таксито, когато те напускат тротоара и се отправят към един черен плимут, гариран насреща. Качвам се в колата и нареждам на шофьора:

— Следвайте, моля, черния плимут. И не се навирайте твърде в него.

— Нямам никакво намерение да се навирам — успокоява ме момъкът. — По-скоро вие не се опитвайте да ме забърквате в нещо, защото виждате, че предавателят ми е в изправност.

Колата наистина е снабдена с апаратура, чрез която шофьорът е в постоянна връзка с диспечерската станция и може би тъкмо това му дава куража да се заеме е такъв не твърде обичаен курс.

Проследяването не предизвиква никакви трудности и се извършва на безопасно разстояние, защото плимутът излиза на широката Оксфорд-стрийт, завива вляво, минава край Марбъл Арч, продължава край Хайд-парк, сетне завива вдясно по Хайд-парк-стрийт и спира в малка пресечка. Ние естествено влизаме в пресечката с неизбежното закъснение. И по-добре: когато влизаме, Ларкин и Мортън вече са напуснали колата и няма никаква опасност да ни засекат. Освобождавам таксито на следващия ъгъл, като възнаграждавам шофьора със съответния бакшиш зарад смъртния риск да бъде замесен в някаква история. Сетне се връщам към плимута пеша.

Всички домове в уличката са напълно еднакви по външен вид — нещо обичайно в Лондон, където цели блокове принадлежат на един и същ собственик, чийто дядо или прадядо ги е строил серийно, за да не измъчва въображението си. Едни и същи триетажни постройки, с едни и същи потъмнели от годините и дима тухлени фасади, с едни и същи високи тъжни прозорци, чиито дървени рамки акуратно са боядисани с бяла боя. Изобщо такава монотонност, та човек се пита как гражданите все пак съумяват да различават своя дом от тоя, по-отсамния или оня, по-оттатъшния на съседите.

Неизбежна и неизменна прибавка на всяка постройка е тъй нареченият „английски двор“. Ако го наречете английски трап, това навярно ще бъде по-близо до истината, защото въпросният двор, не по-голям от няколко квадратни метра е с около човешки бой по-нисък от нивото на тротоара, ограден е предвидливо с желязна решетка и води към кухненските помещения. Така или иначе всяка сграда от двете страни на входа е снабдена с по един подобен микроскопичен двор-дупка, нещо твърде практично, не само от домакинска гледна точка, но и от моя.

Еднаквата външност на сградите, както и обстоятелството, че не съм видял в коя точно от тях са хлътнали интересуващите ме индивиди, не ми попречва да открия бързо местонахождението им. Защото в домовете, намиращи се в непосредствена близост до плимута, пердетата са вдигнати и не е трудно да се надникне в интериора без излишно зяпане. Само в къщата, точно пред която е гарирана черната кола, плътните завеси на партера са спуснати, а през пролуките им прониква електрическа светлина.

Достатъчно светлина, уви, има и на самата улица, което ми пречи да застана до входа и да се отдам на радиоприемателна дейност. И тук на помощ ми идва английският двор. Установил, че улицата наблизо е съвсем пуста, отключвам желязната врата с най-банален шперц, затварям я подире си, слизам по стъпалата в дъното на двора и се приютявам в тъмната сянка на един ъгъл — тоя, в непосредствена близост до стълбата, за в случай че от кухненската врата изскочи нещо непредвидено.

Гласовете, които долавям от приемника, ме убеждават, че разговорът е вече почнал. При такова първобитно проследяване не можеш да разчиташ на изчерпателност и си принуден да се задоволяваш с фрагменти:

— Не, вие не сте прав, Ларкин — чува се тръбният бас на Мортън. — Въпросът не е да изпълним формално задачата, а да постигнем голям удар…

— Три килограма хероин не са малък удар — забелязва сухо американецът.

— Безспорно. Особено ако ги мерите по пазарна цена и ако се готвите да приберете паричната им равностойност в джоба си.

— Три килограма хероин не са малък удар — настоява Ларкин.

— Три килограма са дреболия, драги — прозвучава басът на Мортън. — И ако сме загубили толкова месеци в чакане, то не е за една дреболия.

— А каква е гаранцията, че изобщо ще дочакаме нещо по-едро? Оня стар хитрец Дрейк се колебаеше дори и за тия три килограма. Тезата му беше, както вече знаете, че стоката следва да се прехвърля килограм по килограм.

— Оня стар хитрец не е нищо повече от един стар глупак — произнася Мортън с тръбния си тембър. — Достатъчно е да му направите сметката на глас и да му покажете каква фантастична сума ще сложи в джоба си с една партида от десет килограма и той тутакси ще поръча десет килограма. А тогава вече…

— Вие подценявате старика, Мортън — възразява Ларкин. — Подлец и мошеник от висока проба — това, да. Но не и глупак. И много се боя, че той всеки миг може да се върне към първоначалния си проект: повече рейсове, а по-малко стока, за да се избегне рискът.

— Така рискът няма да се избегне, а добавъчно ще нарасне.

— Кажете го на него, не на мене. Какво искате: тоя човек не е свикнал да работи в американски мащаби. Това не е шеф на мафията, а дребен гангстер от Сохо.