— Смятам, че ще ви бъде съвсем удобно на дивана — подхвърля Линда, преди да се отправи за преобличане в банята.

— Ако смятате така, можете сама да го използувате — отвръщам, като свалям ризата си, за да я заменя с пижамата.

— Но все пак вие няма да имате дързостта да спите в моето легло — повишава леко тон жената.

— Съвсем не. Ще спя в собственото си легло и без да нарушавам граничната линия.

— В такъв случай ще разделим двете легла — заявява дамата.

— Разделяйте ги, ако щете. Макар да не смятам, че Дрейк би одобрил едно тъй бързо разконспириране. В тия хотели, знаете, всичко, което се върши, е известно на прислугата.

— Но разберете, че не съм свикнала да спя до чужд човек — произнася с все същия повишен тон Линда.

— Аз също не съм свикнал, обаче се примирявам. И за да не си въобразявате много, ще добавя, че пет пари не давам за вас и колкото по-бързо го разберете, толкова по-добре.

При тия думи разкопчавам колана на панталона и с тоя жест я прогонвам тутакси към банята.

По всяка вероятност инатът на фалшивата ми съпруга не е по-малък от моя, защото когато един час по-късно отварям очи, налага се да установя, че е отмъкнала завивката си на дивана и се е инсталирала върху него. Не съм дотам лицемер да твърдя, че тая подробност ме огорчава прекалено. И аз като Линда не съм свикнал да спя с чужди хора. Макар че — между нас казано — неведнаж ми се е налагало.

Освежавам се с един душ в банята и отстъпвам кавалерски място на дамата. Вече съм се облякъл, когато тя на свой ред излиза.

— Мисля, че ще е добре да идем на плажа — предлага жената, без да ме гледа, сякаш говори не на мене, а на окачената върху стената гравюра, която представя момък и момиче, усмихнати и уловени ръка за ръка, изобщо една двойка, доста различна от нашата.

— Защо не, вървете! — избъбрям великодушно. — Аз лично ще се поразходя и ще изпия някъде едно кафе.

— Ако не сте забравили, Дрейк нареди да не се разделяме — забелязва сухо Линда.

— В такъв случай каня ви да дойдете с мене.

— Искам да ида на плажа — повтаря дамата тъй упорито, че очаквам дори да тропне с крак.

— Добре — отстъпвам с въздишка на досада. — Ще ме придружите до кафенето, а после аз ще ви придружа до плажа.

Така и става. Но постигнатият компромис не внася никакъв топъл полъх в ледената семейна атмосфера. Линда с отсъствуващ изглед пие колата си в сладкарницата, а аз с досада седя под слънчобрана на плажа. Не си давам труд дори да проуча как изглежда дамата ми в бански костюм. Пък дори и да искам, не мога да го направя, тъй като нямам очи на гърба си. Изобщо ние мълчим, обърнати гръб към гръб, и що се отнася до мене, едничкото, което ме занимава, е въпросът кога и как ще се установи връзката. Защото ако и утре бездействувам все тъй, както днес, Линда ще почне да формулира подозрения.

Отговорът на въпроса идва още същата вечер, когато се храним в градината на ресторанта. В градината има оркестър и дансинг, така че когато някакъв млад и твърде възпитан мъж от тия, говорещите немски, се приближава до масата и поканва дамата ми на танц, не виждам нищо свръхестествено в тая подробност. И дали понеже докрай се е отегчила от цял един ден мълчание, или защото иска да ми натрие носа, но резервираната Линда става и придружена от говорещия немски, се запътва към дансинга.

— Ще ви очакват, след като се приберете. Съседната стая отляво. Можете просто да минете през терасата — казва някой тихо зад гърба ми.

Не е нужно да се обръщам, за да разбера, че това е Боян.

— А ако тя не заспи? — запитвам също тъй тихо.

— Ще заспи.

И толкова.

Линда, изпроводена от кавалера, се прибира няколко минути по-късно без видими признаци на оживление. За сметка на туй, особено след десерта, признаците на омърлушеност нарастват. Не знам точно в кое от ястията или питиетата са й пробутали сънотворното, обаче то е изглежда от тия, дето действуват бавно, но сигурно. Дамата започва все по-често да се прозява, додето чувам отдавна очакваното:

— Мисля, че е време да спим.

— Както желаете — отвръщам с една съвсем непривична за мене отстъпчивост.

Малко по-късно най-сетне сме в хотелската стая. Най-сетне, да. Както е прието да се казва, за първата брачна нощ.

— Не смятате ли все пак, че е по-възпитано да се прехвърлите на дивана? — пита Линда, като сваля жакетчето си.

— Съвсем не. Възпитанието изисква, напротив, съпругът да се намира до съпругата — позволявам си да възразя.

— Вие знаете много добре, че нашият брак е въображаем — напомня жената, като издърпва нощницата си изпод възглавницата.

— Да, но това не значи и сънят ми да бъде въображаем.

Тя се кани, изглежда, да отговори, а може би и да отиде до банята, обаче не намира сили нито за едното, нито за другото, а се отпуска на леглото, ляга уж само така, за малко, на едната страна и миг по-късно потъва в здрав освежителен сън.

Изпушвам за всеки случай една цигара, като се разхождам из стаята и на два-три пъти вдигам по-силен шум от необходимото, колкото да проверя реакциите на спящата. Никакви реакции.

Загасям лампата и излизам на балкона. Между него и съседния отляво има преграда от армирано стъкло, обаче не е нужно да си акробат, за да преодолееш препятствието с обходна маневра върху перваза. Поглеждам надолу и като установявам, че няма кой да следи за поведението ми в тоя час, извършвам маневрата.

В съседната стая, както съм и очаквал, намирам Борислав.

— Дали няма да разбере, че сме я упоили — питам след обичайните поздрави и потупвания по гърба.

— Нищо няма да разбере — успокоява ме приятелят ми. — Това не са ония някогашните сънотворни, дето на другия ден си като пиян.

— Е, какво? Ти май че още не пушиш? — запитвам, като установявам, че пепелникът на масата е чист.

— Абе… само когато ме почерпят — измърморва Борислав. — Надявам се, че не си забравил цигарите оттатък.

Запушваме прочее и тутакси минаваме към дневния ред. Разказвам накъсо докъде съм стигнал в проучванията и каква е мисията ми тук.

— Тежка е твоята, Емиле — произнася приятелят ми. — Но какво да се прави, когато аз се провалих…

— Остави това — отвръщам. — Дали ще си ти или ще съм аз…

— Все пак тоя път беше мой ред да мина през стъргата.

Той е явно съкрушен, че е прехвърлил на мене неприятната мисия да минавам през стъргата и не се съмнявам, че е готов тутакси да ме отмени, но в нашия занаят тия неща не стават нито по ред, нито по желание.

— Остави това — повтарям. — Дай да обмислим предстоящето.

— Ти какво предлагаш?

— Предлагам да не я приспиваме всяка вечер.

— Не вярвам да се наложи да повтаряме номера. Ще ти пратим на плажа Боян.

— Боян вече се яви в ресторанта.

— Само за миг, додето тя танцуваше.

— Няма значение, не бива да рискуваме.

— Можем да ти пратим лейтенанта.

— Това ще е отлично. Лейтенантът е момче на място. Утре ще пусна картичките. Значи, нека се яви още в други ден.

— Чрез него ще получиш инструкциите на генерала — уточнява Борислав.

После се пресяга за кутията „Кент“ и добавя:

— А сега сядай, братко, и пиши!

Това най го мразя: да пиша. Обаче няма как. Нашият занаят не минава без писмена работа. Пиша, прочее, чак додето ръката ми съвсем изтръпва, после събирам листата и ги поставям в плика.

— И какво, според тебе? — пита Борислав, като прибира плика. — Това само контрабандна история ли е?

— Откъде да знам? Засега се очертава само като контрабандна, обаче не е изключено да излезе и друго.

— Да, но какво?

— Откъде да знам.

Побъбряме още малко на тая тема, додето забелязвам, че небето навън е започнало да светлее. Значи, наистина много съм писал. Или дотам съм се отучил, че съм почнал да я върша съвсем бавно тая писмена работа.

— Е, хайде — казвам. — Боя се, че скоро няма да се видим, Бориславе.

— Важното е да се видим, пък скоро или не… Отваряй си очите, Емиле…