Той се готви да добави още нещо, но вероятно съобразява, че то е тъй излишно, както и това „отваряй си очите“, затуй произнася само:

— Докладът ти още утре заран ще бъде на бюрото на генерала.

Заварвам Линда да спи все тъй непробудно. Да спи, свила се от студ, понеже е свалила жакетчето, а не е използувала завивката и няма начин да я използува, както е легнала отгоре й.

„Заслужаваш да те оставя хубавичко да настинеш“, казвам на ума си. Но понеже сме отзивчиви хора, събувам обувките й, смъквам ципа на полата, а сетне — и самата пола, издърпвам подир не малко усилия чаршафосаното одеяло и загръщам жената.

Имам чувството, че отварям очи само няколко мига след като съм ги затворил, обаче ярката слънчева светлина, прииждаща от прозореца, ме убеждава, че греша. Съседното легло е празно, а откъм банята се чува плисъкът на душа. Протягам ръка към телефона и с още сънен глас поръчвам да донесат закуската горе.

Закуската и Линда се появяват почти едновременно, но следва да призная, че видът на Линда е във всяко отношение по-апетитен от тоя на закуската. Далеч съм обаче от мисълта да й го казвам. Изобщо ако някой има да казва нещо, това е тя.

— Кой ви е разрешил да ме събличате? — запитва с леден глас дамата, като се разполага в хавлиения си пеньоар насреща ми.

— Да ви събличам ли? — питам невинно. — Не бих се учудил, ако ме обвините и в още нещо.

— Спомням си, че снощи легнах облечена — настоява дамата. — Така ми се доспа изведнаж, че легнах облечена.

— Изглежда съм попаднал на митоманка — промърморвам. — Освен ако сте се съблекли през нощта, без да си давате сметка какво правите.

Тя замълчава, разбрала вероятно, че спорът е съвсем безполезен, както е безполезно и да чака, че ще й сервирам кафето. Затуй поема каничката, напълва чашата си и минава към закуската.

— Трябва тая заран да пусна картичките — уведомявам я, когато половин час по-късно слизаме в хола.

— Можехте да го направите още вчера — отвръща сухо Линда, — а не да ме карате да вися тук по хавлия.

— Вчера не можех. Вчера трябваше да проверя дали не сме под наблюдение.

Купувам три картички и излизам да ги попълня на спокойствие в градината. Адресирам ги до Борислав, макар че бих могъл да ги адресирам и до покойната кралица Виктория. Тия картички вече са без всякакво значение.

Все пак играта трябва да се играе докрай. Затуй правим малка обиколка и пускаме посланията в една пощенска кутия по-далеч от хотела. Сетне се отправяме към плажа.

Не знам какво толкова му намират хората на това киснене по плажа, ала за мене то е връх на скуката, нещо като да лющиш семки, но не за да ги ядеш, а да ги плюеш. Разбира се, има разумни хора, които неутрализират скуката, като бъбрят или играят белот, обаче аз нямам нито с кого да играя белот, нито с кого да бъбря и не ми е разрешено дори да прочета един български вестник, понеже трябва да се правя на англичанин.

Дремя прочее на сянка под слънчобрана, додето лъжливата ми съпруга се пече на слънце, решила да получи за спомен от секретната си мисия поне един хубав летен загар.

— Ако лежите тъй до обяд, имате всички шансове да се превърнете на печено месо — позволявам си да й подхвърля. — Това не е вашето анемично слънце в Брайтън…

— Запасила съм се с кремове, не бойте се — възразява тая опърничава жена.

И продължава да лежи. Сетне влиза да се изкъпе в морето и пак лежи. Ако бях съпруг на място, би трябвало направо да я напляскам. Това би й причинило по-малко зачервяване от изгарянето. Но аз съм само фалшив съпруг, така че оставям я да лежи.

Сега, когато я наблюдавам съвсем епизодично и единствено от скука, следва да установя, че впечатленията ми при снощното събличане, както и ония при първото ни виждане, изцяло се потвърждават, що се отнася до физическата част. Жена, способна да събуди някои смътни желания дори у мъртвеца. Жалко, че такова породисто тяло наистина ще се превърне в печено месо. Тия жени с млечнобяла кожа най-лесно се превръщат в печено месо.

Не знам дали поради неоценимите качества на козметичните кремове или просто поради ината си, но Линда прекарва безболезнено до следната заран, когато отново се явяваме на плажа. И дори отново има куража да се изтегне на пясъка под жаркото слънце.

— Ще пострадате — казвам. — Това не е Брайтън.

— Благодаря за съвета — промърморва тя. — Но вие изглежда сте слънчасали преди мене: почвате да ставате отзивчив.

Не намирам за нужно да отговоря, понеже отговора тя ще го получи и без туй и понеже в тоя момент до чадъра се приближава лейтенантът, макар и не в униформа. Само по плавки и добре загорял, той има достатъчно вид на морски човек, а също и на конспиратор, както се отпуща небрежно до мене и хвърля бегъл проверовъчен поглед през рамото си.

— Получихме съобщението ви — измърморва полугласно той. — Шефът при първа възможност ще ви види лично.

— Употребявай по-често думи като „трафик“, „контракт“, „риск“, и „контрабанда“ — предупреждавам го, тъй като виждам, че Линда се промъква към нас под предлог да приюти главата си на сянка. — Изобщо не се бой от чуждиците. Нека си въобрази, че долавя за какво говорим.

— Рискът е налице, но планът за трафика е приет и контрабандата ще се извърши точно както вие предлагате — съобщава лейтенантът, решил веднага да се възползува от съвета ми за чуждиците.

Подир което аз се заемам с една съвсем ненужна за нас двамата, ала твърде необходима за пред съпругата ми работа. Започвам да му обяснявам накъсо характера на операцията, като използувам възможно повече думи, понятни за британското ухо, и възможно повече жестове, понятни за всеки средно умен човек.

— Нужни са ми пет души — завършвам, като за по-ясно му посочвам цифрата с пръсти. — А сега вие помислете и напишете върху пясъка едно десет хиляди.

Лейтенантът си придава съсредоточен вид почесва се, после начертава върху пясъка една десятка, поглежда ме и за по-ясно добавя още три нули, а сетне изравнява цифрата с длан.

Засмивам се и поклащам глава:

— Шест хиляди, драги. Само шест.

И ние се увличаме в пазарлъка, който не се нуждае от особени жестове, защото на какъвто и език да се пазарят двама души, и без знаци е ясно, че става дума за пазарлък.

— Смятам, че утре ще можем да поговорим по-подробно — казвам в заключение. — Утре тая хубавица ще бъде на легло.

— Вярно, готова е — кима лейтенантът, като гледа към безбрежната морска шир.

Линда наистина се оказва готова, и то не утре, а още днес. Едва сме се прибрали в стаята подир обеда в ресторанта, когато температурата я понася и заставя да легне. Налага се да извикам лекаря, за да установи туй, което е ясно и без медицински преглед. Лекарят знае малко френски, така че говорим с него на френски, макар че на български бихме се разбрали по-лесно. Обаче с температура или не, съпругата ми е такава жена, че трябва да внимавам.

Прочее на всичко отгоре налага се да стана и медицинска сестра. И додето чакам да доставят предписаните от лекаря медикаменти, прибягвам към услугите на най-простия препарат — киселото мляко. А човекът, който ми донася киселото мляко, се оказва същият оня колега от летището.

— Съобщете, че следващата нощ съм на разположение — прошепвам, когато го изпращам до вратата.

И четвърт час по-късно заедно с лекарствата идва и отговорът:

— В полунощ генералът ще ви чака в съседната стая. Накарайте за всеки случай жената да изпие тая ампулка — предава ми човекът от летището.

Подир което отново се посвещавам на милосърдната си мисия. Линда е цялата в огън и едва успявам да я принудя да вземе хапчетата за смъкване на температурата. Налага се да повторя млечната процедура, понеже нямам особено доверие в другите кремове. Да, мила, това не е Брайтън. Добре все пак, че и аз не съм Дрейк. Иначе бихме могли да се разделим, и то завинаги.

Жената ту се върти неспокойно и въздиша полугласно, ту замира отново, понесена от огъня на високата температура към оная забрава, от която, не знам защо, всички се боим като деца от тъмното. Задоволявам се да изразходвам киселото мляко, без да пестя материала, като го пляскам особено щедро върху гърба и бедрата, които най-силно са изгорели. Каква породиста физика. И какви жестоки следи от слънчевите целувки.