Понякога Линда сякаш идва за миг на себе си и ме поглежда със синьозелените си очи, замъглени от треската, а сетне отново ги затваря. Температурата все още не спада, доколкото може да се съди по външните признаци. Едва късно вечерта, когато за малко се опомня, жената едва прошепва: „Вие ли сте, Питър?“, на което бързам да отговоря, че съм аз самият, а заедно с това и да поднеса до устните й малко вода, в която съм излял съдържанието на ампулката. Съпругата ми покорно изпива водата и се отпуска безсилно на възглавницата. Изобщо тя е тъй покорна, че очевидно не е на себе си и аз дори изпитвам леко угризение, задето съм й пробутал сънотворното, ала после се успокоявам с мисълта, че в момента то може да й бъде само от полза.

Полунощ. Този път не се налага да ожулвам дрехите си в парапета. Почуквам на съседната врата и влизам смело, за да се озова между генерала и Борислав, разположили се от двете страни на входа. Шефът става, за да ми стисне ръката и дори се кани да каже нещо като приветствие, но той не е по силните думи, затуй се задоволява да ме погледне приятелски с тия свои сини очи, просто неприлично сини за един генерал.

— Как е болната?

— В дълбок сън.

— Тогава сядай и да минем на въпросите.

Изпълнявам нареждането, докато той самият, както си му е обичаят, започва да измерва с крачки квадратурата на стаята.

— Ти смяташ, че първите една-две пратки трябва да бъдат пуснати. Това наистина е необходимо, за да имаш време за по-нататъшни издирвания. Но какво да правим, ако докарат десет или петнайсет килограма хероин? Все пак ние имаме международни задължения…

— Не допускам количеството да бъде такова. Поне на първо време, поне додето каналът не е проверен.

— А как искаш да те уведомим какво е количеството? И дали е пропуснато или е спряно?

Замълчавам, понеже това е един от въпросите, на които и сам още търся отговор.

— Работата ти, Боев, е вече на такъв етап, че просто няма начин да се действува без връзка. Бихме могли да пренесем връзката в самия квартал, обаче това е по-опасно.

— Много по-опасно — съгласявам се.

— В такъв случай ще остане досегашната. А ти трябва да направиш необходимото, за да получиш такова доверие, при което ще имаш възможност да я използуваш.

— Разбрано.

— А за връзките на канала какво предлагаш?

— Това, което ще се стори най-сигурно на тип като Дрейк: картичките от Лондон ще се изпращат при нужда на адреса, който вие ми посочите. На мястото под марката с тайнопис ще нанасям името на парахода и датата. Картичките от Варна до Виена ще бъдат отправяни на лицето, което вече споменах в доклада, като шлепът и датата на пристигането бъдат отбелязани по същия начин — под марката.

— Не е безупречно от наша гледна точка — преценява генералът. — Обаче за оня, твоя, навярно ще бъде задоволително.

— Не е безупречно, ама ако няма предварителни съмнения, ще мине като нищо — позволява си да подхвърли Борислав.

— А какво повече би казал за оня, Ларкин? — запитва шефът, като оставя без внимание бележката на приятеля ми.

— Ларкин е ЦРУ — обажда се наново Борислав.

— Сега не питам тебе — смъмря го генералът. — И изобщо ти какво си се разнервничил?

— Ами… понеже напуснах тютюна…

— Е, щом е напуснал тютюна, дай му една цигара, Емиле, за да се успокои — промърморва шефът.

Тъй че запушваме и аз си позволявам да изложа с малко повече подробности същото, което вече съм изложил писмено, тъй като за момента друго няма.

— Ларкин е ЦРУ или в краен случай Интерпол — обажда се наново Борислав.

— Само че за нас съвсем не е безразлично дали е едното или другото — произнася шефът, сякаш разсъждава гласно.

— По моему изключено е да е Интерпол — казвам. — Дрейк може да не разбира много от секретни послания, но разбира достатъчно от хората на Наркотик бюро, за да ги допусне в бандата си. Ларкин е или представител на американските трафиканти, нагърбил се да осигури прехвърлянето и пласирането на стоката зад океана, или е човек на ЦРУ. Трета възможност не допускам.

— Хубаво — кима генералът. — Ако е контрабандист, ще се утешим с мисълта, че сме свършили работата на колегите от другото управление. Но ако е от разузнаването, какви са целите му?

— Да използува мрежата, веднаж създадена, за по-нататъшни политически задачи — подхвърля Борислав.

— Така ли мислиш? — поглежда го генералът, което на неговия език значи, че догадката не му се вижда твърде убедителна.

— Или да извърши посредством мрежата някоя провокация — предлага нова хипотеза приятелят ми.

— Е, да, — едно от двете — съгласява се шефът. — Само че за нас не е без значение кое точно. Ако иска да използува мрежата, ще му помогнем на драго сърце, понеже тя и без това е наша. Но ако е замислена провокация, тя трябва да бъде разкрита час по-скоро, за да не се получи тъй, че провокацията срещу нас да стане с наша помощ.

Той замълчава, прави няколко крачки по балконската врата, после се връща обратно и забелязва:

— В настоящия момент това е и основната ти задача, Емиле: да разбереш намеренията на Ларкин. Сега вече Ларкин е за нас главната фигура, а не Дрейк. Да разбереш възможно по-точно и да ни съобщиш възможно по-бързо.

Генералът ме поглежда замислено и добавя:

— Всъщност, ако се готви да използува мрежата в първия смисъл, това бързо ще ти се изясни. Мрежата не може да действува без тебе, следователно Ларкин ще се опита да се сближи с тебе и да те превърне в свой сътрудник. Ако пък се касае за провокация, той ще може да мине и без твоята помощ, следователно ще ограничи връзките си с Дрейк. Така че поведението на Ларкин ще бъде най-сигурното указание. Въпросът е да не се изчаква прекалено и да не се ограничаваш с пасивни наблюдения. Затова предлагам следното…

И ние минаваме на следното. С подробности, забележки и с грижливо претегляне на всички „ако“ и „в случай че…“ И обсъждането приключва едва когато черно-синьото небе отново започва да избледнява.

— И недей да увеличаваш излишно рисковете, които и без това не липсват — предупреждава ме накрая шефът. — Вие двамата с Борислав понякога прекалено напирате да влезете в графата на героите. Искам да кажа на ония, падналите при изпълнение на служебния си дълг.

Той ми подава ръка и ме поглежда за миг с тия свои сини очи, колкото за да каже онова, дето обикновено се изразява с изтъркани фрази, към които генералът няма особен вкус.

— И наесен да си тук — предупреждава ме Борислав, като на свой ред ми подава ръка. — Нали знаеш кога ми е рожденият ден.

Прибирам се в брачната стая, за да установя, че лъжесъпругата ми все още е потънала в дълбок сън. Използувам обстоятелството, че се е захлупила по лице и че още съм буден, за да й сервирам няколко добавъчни порции кисело мляко.

— Вие ли сте, Питър? — промърморва неясно Линда.

— Само аз и никой друг — успокоявам я.

Впрочем тя и без туй вече е почнала да се успокоява. Температурата е поспаднала, дишането е станало по-тихо и по-равномерно. Изключителна физика, както вече, струва ми се, отбелязах.

Още два дни, посветени на постепенното съвземане, и всичко е отново наред, ако не броим тъжната гледка на лющещите се парцали кожа и на все още зачервените до кръв тук-там места. Но човек трябва да затваря очи пред малките и преходни недостатъци на една жена, особено когато тя му е съпруга.

— Всъщност аз почти приключих подготовката, за която бяхме изпратени — обявявам заранта на шестия ден по време на закуската.

— Вие сте невъзможен! — възклицава Линда, която вече е възстановила не само здравето, а и лошия си характер. — Тъкмо когато отново се готвя да започна слънчевите бани.

— Това го кажете на Дрейк. Аз изпълнявам само нарежданията на шефа. И впрочем всичко зависи от положението с билетите.

За щастие на дамата, положението с билетите се оказва зле. Успявам да ангажирам места едва за пет дни по-късно, тъй че летуването продължава. За мене лично и за задачата ми туй е подробност без значение. Додето ние сме тук, нито Дрейк, нито Ларкин могат да предприемат нещо. И добавъчните комбинации — в случай че се предвиждат такива — ще започнат едва след като сполучливото приключване на експедицията стане известно.