Последните дни минават значително по-приятно от първите. Линда вече се пече с необходимата предпазливост, но което е по-важно, болестта донейде е притъпила злината й. Не знам защо става тъй, обаче факт е, че нещастието прави хората по-малко проклети от обичайното.

— Струваше ми се, че се люшкам нейде между живота и смъртта — обяснява дамата, додето лежим под сянката на слънчобрана. — Но май че бях се приближила повече към смъртта.

— Всеки е имал подобни преживявания — казвам успокоително.

— Е, да, но да умреш от едно прозаично изгаряне…

— Нима има значение от какво ще умреш? По-важно е за какво живееш — пускам в ход първата баналност, която ми хрумва.

— А нима вие сте мислили за какво живеете? — запитва Линда.

— Кой не е мислил?

— И сте убеден, че вървите към своята цел?

— Съвсем не. Убеден съм, че се движа по течението. Също като вас, когато сте се люшкали между живота и смъртта.

— Не разбирам… — произнася полугласно жената.

— Не разбирате, че между многото житейски цели може да има и такива, които са безнадеждно рухнали?

— А, това го разбирам.

— Е, в такъв случай значи се изяснихме.

Тя мълчи, като чертае нещо върху пясъка, тъкмо там, дето няколко дни по-рано лейтенантът бе написал своето петцифрено число. Сетне казва:

— Значи, и вие сте като мене.

— В какъв смисъл?

— В смисъл на рухналата цел. Не знам каква е била точно вашата, обаче излиза, че и вие сте като мене.

— Смятам, че сте още твърде млада, за да се причислявате към категорията на корабокрушенците.

— Млада за какво? За да стана съпруга? Или за да бъда певица?

— Но вие сте певица…

— Да. В кабарето на Дрейк. Обаче представете си, че съм мечтала за нещо повече от туй да пея пред ония полупияни мъжкари в „Ева“… Че съм живяла с надеждите за голямата естрада…

— … За световна известност — опитвам се да й помогна.

— Може би не за световна известност, макар че кой не копнее за нея, но поне за един чист и осмислен живот… осмислен от изкуството, а не от заплатата в края на месеца.

— А защо предполагате, че вратите пред вас вече са затворени?

— Какво има да предполагам? Знам го. Проверявала съм го, и не веднаж, ето с тия ръце и с тая глава, блъскала съм се в затворените врати на театри, на мюзикхоли, на всякакви импресарии…

— Човек трябва да упорствува докрай — забелязвам. — На вас поне инат не ви липсва.

— За вас важи същото. Но ето че и вие сте се отказали. Не знам от какво и не знам защо, но ето че сте се отказали. А какво да правя аз, когато, менажерите ми викат: „Сега, миличка, викат, едно момиче ако не стане певица на седемнайсет години, значи изобщо за нищо не го бива.“ А аз бях на седемнайсет точно преди десет и от тях близо девет съм изразходвала, за да тропам по различни врати и дори когато тръгнах из кабаретата на Сохо, все още продължавах да тропам, именно защото, както сам казвате, поне инат не ми липсва.

— Може би нямате свой репертоар… — подхвърлям, за да кажа все лак нещо.

— Имам репертоар! — извиква тя е почти същата настойчивост, с която онзи ден казваше: „Искам на плажа!“ — И песните, дето сам ги чухте, са всичките от моя репертоар.

— Включително и онази, за която ме използувахте като жертва?

— Нямахте толкова блестящ вид, за да го заслужавате. Обаче какво да правя, когато другите бяха все старци.

Тя замълчава, сякаш изтървала нишката. После се връща на темата:

— Да, включително и онази! И всички те са написани специално за мене от един изключително талантлив композитор.

Сетне прави нова пауза. А сетне добавя някак уморено:

— Само че и репертоарът ми вече остарява. Сега пеят други песни.

— Ще накарате вашия композитор да ви напише нови. Предполагам, че е безумно влюбен във вас.

— Беше… макар и не тъй безумно… Любовта никога не е безумна, освен когато е любов към хашиша… Като неговата.

— Значи, готов е за песни в новия стил. Нали сега наркоманската музика е на мода… тая, псходеличната…

— Е, да. Но той отиде да я пише на оня свят.

Щом сме стигнали и до тая тема, по-добре да приключваме. Което и казвам. Тъй че вдигаме се, за да се потопим за последен път в морето и да поемем към хотела.

— Навярно ви отегчих с тия мои истории — подхвърля тя по-късно по време на обеда.

— Напротив. Спестихте си боя, който бях решил да ви хвърля, щом се приберем в Лондон…

— Само да се бяхте опитали! — произнася тя войнствено.

— Наистина го бях решил. Заради високомерието ви. Но сега мисля, че почвам да ви разбирам…

— Не държа да се умилявате над съдбата ми.

— Няма такава опасност. Характерът ви е достатъчно проклет, за да предизвиквате умиление. Мисля просто, че почвам да ви разбирам. От което, естествено, вие нямате особена полза, освен че си спестихте един бой.

— Това за ползата е ясно и без да го казвате — забелязва тя. — С какво може да помогне един корабокрушенец на друг корабокрушенец?

— С нищо, освен с баналната мъдрост на победения: да се научиш да понасяш удари, това е всъщност животът ни.

— Уча се, доколкото мога, и без да ми го внушавате.

— В такъв случай всичко е наред и можем да ставаме.

Но тя не става и продължава да седи апатично на мястото си и да се взира в недояденото парче торта пред себе си.

— Казвате, че ме разбирате… А аз именно сега не ви разбирам, Питър.

— Драго ми е да го чуя. Това е винаги едно малко удоволствие — да изглеждаш загадъчен.

— Не, сериозно. В началото ви смятах за обикновен грубиян между всички други грубияни в оня квартал. После, когато почна пътуването, взех да долавям, че сте нещо по-друго, макар и не по-привлекателно. А през тия дни на болестта… и с тия ваши грижи… вие съвсем ме объркахте, да не говоря, че ме трогнахте…

Горе в стаята, след като е взела обичайния душ и е облякла в банята нощницата си — една целомъдрена поплинена нощница, — Линда се изправя пред огледалото и заголва бедра до предела на допустимото:

— Мисля, че все пак добих добър тен.

Измърморвам нещо окуражително, ала бързам да отместя погледа си към синевата на родното море. Тая жена има такива бедра…

— Надявам се, че ще бъдете достатъчно тактичен, за да не споменавате на Дрейк за заболяването ми.

— Защо е необходимо да го информирам за подобни дреболии?

— За вас това може да са дреболии, но за него не са. Казано под секрет, Питър, той ми беше наредил да следя и за най-малките ви действия.

— Подозирах го и без да ми го казвате. Такъв мнителен тип като него смята, че само мъртвецът е достоен за доверие, и то след като бъде добре заровен.

— Престанете с тия гробарски сравнения, моля ви.

— Не допусках, че сте толкова чувствителна.

— Защо не допускате? Защото си вадя хляба в оня квартал? Защото се движа сред ония типове? Защото шеф ми е такъв като Дрейк?

— Ами, горе-долу…

— А вие, вие какво търсите там? И кой е шефът ви?

— Шшшт! — произнасям полугласно, понеже тя излишно е повишила тон. — За мене няма друг изход, не разбирате ли? А жена като вас би могла навярно да си намери някое по-чисто място.

— Чисто място ли? — засмива се тя. — Чистите места са за привилегированите, драги мой. Чистите места са там, отвъд затворените врати.

— Добре, съгласен съм. Само се успокойте.

Ала тя вече се е овладяла и казва с друг тон:

— Съвсем спокойна съм, не се тревожете. Единственото, което ме безпокоеше, бе олющената кожа, но сега и това е наред.

Линда отново се обръща към огледалото и вдига поплинената нощница до нивото на допустимото:

— Наред е, нали?

Приближавам, съвсем против волята си, и съвсем против волята си признавам:

— Наред е, да.

Тая жена има такива бедра…

— Вие сте по-скоро скъп на комплименти — забелязва тя.

— Какво значение имат думите — промърморвам, като се сещам, че съм се зарекъл да не й правя комплименти.

— Никакво. Освен че изразяват нещо.