Бях го зърнал още в първите дни на шляенето ми из Дрейк-стрийт. Стоеше пред витрината на една от книжарниците, разглеждаше изложените списания като човек, който няма какво да прави, и лениво дъвчеше дъвка. Сетне погледна по посока на мене, но не ми обърна никакво внимание и влезе в книжарницата. Предполагам, че засега още не ме познава. Аз обаче го познах. Бях го видял, макар и само за миг, когато, застанал при входа на вагона, бе стрелял срещу Борислав.

Разбрал бях, че се казва Марк едва от Дрейк, ала още по-рано подозирах, че това е наемният му убиец. И ако не бях научил името му, то бе само защото не бях чул никой да го повика или да заговори за него. Хората не обичат да говорят за смъртта, а тук, на тая улица, Марк бе смъртта. Или ако искате, нейният извънреден и пълномощен посланик.

Виждах го понякога в часа на обедния наплив да стои в книжарницата на Оливър и да разлиства лениво някое списание, додето преживя вечната си дъвка. Или, изправен пред бакърения бар в кафенето, да пие съсредоточено своята кока-кола, съвсем сам и съвсем изолиран от околните бъбриви консуматори на черната гинес, или безцелно да се шляе из Дрейк-стрийт. Шляенето и зяпането бяха, изглежда, основните му занимания — един убиец не може по осем часа дневно да върши убийства, а колкото до страстите, предполагам, че изобщо ги нямаше, дори тия, най-разпространените, към жените и към спирта. Заместваше спирта и тютюна с дъвката, а жените — с образите им в порнографските списания.

Трябва да беше към 30-годишен, ала лицето му бе сякаш без възраст, слабо и бледо, с оная жълтозеленикава болнава бледост на комарджиите и хората на нощните професии, макар професията на убиеца да не спада непременно към нощните. Едно лице с наистина непроницаема маска, която вероятно дори не бе маска, едно лице, което не изразяваше нищо освен пълно спокойствие и пълна пустота и което може да бъде привилегия само на хора, освободени от обременителните мерки за добро и зло.

Не, това не беше горила и нямаше нищо общо с вида на горилите. Изглеждаше по-скоро фин и деликатен в жестовете си, като златар или цигулар, изобщо като човек, свикнал да борави не с голи ръце, а с тънки инструменти. Макар че неговият обичаен инструмент едва ли изискваше особен финес, ако не броим точното око. Що се отнася до самия този инструмент, предполагам, че го носеше в специалния вътрешен джоб до лявата мишница и може би именно за да не изпъква твърде, дори през топлите дни рядко се разделяше с черния си поплинен шлифер.

Изобщо един черен човек. И една тъмна личност. Тъй тъмна, че колкото повече мисля за нея, толкова повече ми притъмнява пред очите. Додето заспивам съвсем.

През следващите дни шефът наново ме извиква два-три пъти за уточняване на отделни въпроси по бъдещата операция. А после пак ме забравя. Вероятно изчаква Ларкин да направи проверките си.

Допускам, че заедно с паспорта съм получил и негласното разрешение да прескачам отвъд границите на Дрейк-стрийт, защото когато почвам да го правя, никой не възразява. Дали съм следен по-отдалече или рижият вече е решил, че ме е хванал достатъчно здраво, но най-после добивам възможност да изляза на чист въздух. Доколкото в Сохо изобщо може да става дума за чист въздух.

Сохо — един по-малък град между другите по-малки градове в този огромен град Лондон. Лабиринт от улици като Дрейк-стрийт, понякога по-пъстри, а понякога по-унили от нея. Върволица от ресторанти — френски, испански, италиански, гръцки, китайски и дори английски, барове и клубове за еротични зрелища, скъпи заведения за изискана публика и мръсни дупки за пияници и наркомани.

Сохо — с тълпите пришълци в обедните и вечерни часове и с причакващите ги туземци, караулещи по тротоара проститутки с чанти под мишница и цигари в уста, кресливи портиери на кабарета, хомосексуалисти в предизвикателни облекла, дребни търговци на марихуана и порнографски сувенири, улични фотографи и сутеньори.

Сохо. Подир лукса на Парк-Лейн и Бонд-стрийт, подир импозантните фасади на Риджън стрийт и Оксфорд стрийт, подир простора на площада пред Бъкингамския дворец и на Трафалгар скуер, този квартал ще ви се стори тесен, мрачен и душен. Но след като седмици наред съм бил затворен в усойния улей на Дрейк-стрийт, аз не съм толкова взискателен. Изобщо преживявам щастието на човека, който след като дълги часове е седял залостен в асансьора между два етажа, най-после има възможност да си поеме дъх в непроветреното стълбище.

Използувам прочее възможността да пия кафето си веднаж в тоя, а друг път в оня бар, да оглеждам, застанал на някой ъгъл, върволицата минувачи или да зяпам по витрините и да чета малките обяви на дами, предлагащи се за голи модели, и на господа, търсещи такива.

Понякога, особено вечер, понеже вечерите са най-тягостни и най-дълги, стигам до ъгъла на Пикадили съркъс и спирам да погледам оня другия свят, който ми е запретен. Големите неонови букви по фасадите следват обичайната си игра, започната още в дневните часове. Имената на напитки и дъвки угасват и светват, за да угаснат и светнат отново в синьо, червено и златно, доказвайки настойчиво и неуморно, че тая прозаична работа, търговията, също си има своята поетична страна.

А долу по тротоарите се движи лондонската навалица, хора на трупи или на двойки, тръгнали към театрите, кината и ресторантите. И само тук-там някой самотник като мене. Колкото за да си кажеш, че не си единствен.

Насред площада върху потъмнелия бронз на фонтана се издига и статуята. Коя статуя? — ще залита някой, тъй като има хиляди хора, които всекидневно минават през площада на Пикадили, без да забележат, че тук има и статуя, понеже твърде бързат, за да се занимават със статуи. Но аз няма закъде да бързам и затуй съм успял да я открия, нещо не твърде лесно, защото наистина е съвсем дребничка и невзрачна сред високите очертания на околните сгради, сред многоцветните сияния на неона и потоците коли, между които мудно си пробиват път червените двуетажни лондонски автобуси.

Да, статуята. Не на Нелсън, за която трябва да прескочите до Трафалгар скуер. Нито на кралица Ана, очакваща ви в квартала на Уестминстър. А на малкия античен Ерос. Един мил каприз от страна на тоя чудовищен град, построен с войни и грабежи — да постави в центъра си изваянието на любовта. И едно наистина дребно изваяние, както е дребен всеки подобен каприз. Близко до ума е, че както е застанал на един крак и е опънал лъка си към потока коли, невръстният Ерос едва ли има шансове да порази някого. Може би тъкмо затуй е и още по-трогателен.

И понеже става дума за това свято чувство любовта, следва може би да добавя, че веднаж срещнах Линда. Не знам защо Дрейк толкова иска между мене и Линда да възникне някаква взаимна симпатия, но естествено е да подозирам, че това едва ли е от копнеж да ни задоми и слее в едно щастливо семейство, което ще живее дълго и ще има много деца. Каквито и да са подбудите му, те се натъкват обаче на съвсем спонтанна и напълно взаимна антипатия.

Срещнах я прочее една заран пред входа на „Ева“, дето отиваше вероятно на репетиция. Бих могъл да се направя, че просто не я виждам, ала това би означавало да покажа, че тя все пак ме занимава. Линда вероятно бе на същото мнение по въпроса. Тъй че кръстосахме безучастни погледи, кимнахме си студено и отминахме всеки по пътя си. Изобщо една среща, която дори не си струва да отбелязвам, ако не бе последвана от други събития.

А другите събития се очертаха едва когато шефът подир дълга пауза най-сетне наново ме повика в старомодния уютен кабинет със спуснатите завеси.

— Е, наскитахте ли се? — запитва Дрейк, от което ми става ясно, че през цялото време е бил в течение на движението ми из квартала.

— Ами какво друго да правя, когато вие вече дори сте забравили, че имате секретар.

— Не бойте се, Питър. Няма такава опасност. И дори да се случи да забравя, необходимостта да ви плащам заплата тутакси ще ме подсети.

Той се измъква бавно иззад бюрото, не, разбира се, за да ми стисне ръката, а за да прегърне дружески някоя бутилка.