— И как стана това?

Описвам събитието възможно по-пестеливо. Шефът мълчи известно време, сетне забелязва:

— Да-аа… Не обичам саморазправите. И все пак, на ваше място, бих му го върнал.

— Не виждам защо.

— Защото той сега навсякъде ще почне да се хвали, че ви е бил. А това съвсем ще подрони престижа ви сред моите хора. Изобщо ще тръгне мълвата, че вас твърде често ви бият.

— Нямам претенции на горила.

— Обаче сте мой секретар, Питър. А секретарят на Дрейк би трябвало да има реномето на силен човек.

И понеже не считам за нужно да отговоря, шефът минава на другото:

— А сега, какво? Треперите да не би Майк да подложи плана ви на унищожителен огън?

— За да треперя, би трябвало най-първо да го имам, тоя план.

— А нима го нямате?

— Засега все още — не.

— И дори не сте в състояние да го съставите?

— Не съм казал, че съм чак толкова безпомощен. Обаче и не мога да го съставя просто тъй, с голи ръце.

— Какво имате предвид?

Налага се да забавя отговора си, тъй като в този миг вратата зад бюрото се отваря и в кабинета става по-светло. Когато на небосклона изгрява звезда от първа величина, винаги става по-светло. Звездата е облечена в рокля от сребристо ламе, тъй дълга и толкова тясна, че само истинска звезда би могла да се движи в подобна опаковка, без да падне. Бедрата и бюстът предизвикателно бляскат в тоя луксозен амбалаж, но аз лично оставам незасегнат от предизвикателството, защото когато тялото на една жена ти изглежда сякаш излято от метал, от него се излъчва смразяващ хлад.

Бренда, понеже това е самата Бренда Нелсън и никоя друга, плавно се плъзга по сивия мокет в сребърния си пашкул, като грациозно развява във въздуха ръката в дълга сребърна ръкавица, стискаща дългото цигаре. Най-сетне жената достига огромния виолетов диван и се отпуска върху него в претенциозно-елегантна поза. Една поза, от която, боя се, скоро ще я заболи гърбът.

— Не ви ли преча, мили? — запитва тя едва в тоя миг, без дори да си направи труда да погледне към мене.

— Съвсем не, скъпа — отвръща Дрейк, който пък не си прави труда да погледне към нея.

И като ме фиксира със светлите си очички, повтаря:

— Какво имате предвид?

— Поне две неща: първо, известни подробности по въпросната стока…

— Стоката е опиат — щом толкова се интересувате — прекъсва ме шефът.

— Съвсем не се интересувам каква е стоката — опиат или сутиени. Интересувам се, както вече ви казах, единствено от обема и тежината.

— Голям обем и голяма тежина, нали ви казах.

Замълчавам, за да му дам време сам да разбере, че подобни общи приказки нямат никаква стойност като информация. Вместо това обаче той изръмжава:

— А второто нещо? Какво е това ваше второ нещо?

— О, то е съвсем просто. Вие сам разбирате, че не съм наклонен да работя за шепа гвоздеи.

— Засега все още не съм ви предложил дори и гвоздеи.

— Тогава защо се чудите, че и аз не ви предлагам план?

— Слушайте, Питър! — произнася Дрейк с едва забележима заплашителна нотка. — Трябва да ви кажа, че не ви давам пари, за да ми държите такъв език. И че съм установил в предприятието си известен стил, който няма да позволя да се нарушава.

— Знам това — кимам. — И не се съмнявам, че ако се разсърдите, наново ще приложите стила си над мене. Вие имате власт да ме пребиете за трети път, мистър Дрейк, но тогава можете да се простите веднаж завинаги с плана.

— Това бъдещето ще покаже.

— Излишно е да надзъртате в бъдещето. По-разумно ще е да разберете още сега, че ако вие сте невероятно безогледен, аз пък съм невероятно инат. Такъв съм, уверявам ви: инат, до степен на самоубийство.

— Това бъдещето ще покаже — повтаря Дрейк, без да повишава глас, ала с известна мрачна интонация.

— Чудесно — отвръщам, като ставам. — Щом дотам се простира интелектът ви, можете да повикате животните си. Нямам какво повече да кажа.

— Не съм ви разрешил да си вървите, Питър — промърморва шефът.

— Не виждам защо трябва да ви губя времето — избъбрям. — Разговорът ни е приключен. Можете да повикате животните.

— Този път няма да бъдат животните, Питър! Този път ще бъде един друг приятел: извънредният и пълномощен посланик на смъртта. Изобщо ще проявя милосърдие към вас, макар да не го заслужавате. Ще ви пратя на оня свят без формалности.

Дрейк може би очаква да чуе от мене думи на топла благодарност, обаче аз се задоволявам да кимна бегло и да се отправя към вратата. Ако този тип и сега не излезе от кожата си, значи нервите му са наистина от стомана.

Той не излиза от кожата си. Само малко по-рязко от преди изръмжава:

— Връщайте се веднага, Питър, и не злоупотребявайте с търпението ми!

— Съвсем излишно е да се връщам, ако ще ми предлагате шепа гвоздеи, мистър! — заявявам, като все пак спирам сред кабинета. — Аз целия си живот съм го играл като комар и ще го проиграя като на комар, обаче няма да стана ваш портиер, нито ваш слуга, нито ваша пачавра, не ви ли е ясно?

— Слушайте, дебела главо! Дали ще ви предложа нещо или не, това само аз ще реша. И дали ще ви премахна или не, това пак аз ще реша. Но преди да реша, искам да ви чуя. Така че сядайте и изплювайте хапката, пък после ще видим.

Поколебавам се, ала тъкмо в тоя миг улавям знака на Бренда — едно едва забележимо свеждане на клепачите, което говори: „Сядайте“ и което цели да ми внуши, че съм довел Дрейк до последния предел на търпението. В края на краищата тя по-добре го познава, тоя Дрейк, тъй че разумът ми подсказва да я послушам. Връщам се на мястото си и отново потъвам в коприненото кресло.

— Ако поставям въпроса за възнаграждението, то съвсем не е от наглост, мистър, а от елементарно чувство за справедливост. Планът, който бих могъл да ви предложа, съвсем не е конгломерат от глупости, като тоя на Милев, а реална възможност да спечелите милиони. И ако би се стигнало до осъществяването на тоя план, аз няма да се задоволя да ви го поднеса на книга, а ще поема ангажимента да го изпълня до последната подробност. Което значи да поема и съответния риск. Защото, за да бъде самата операция застрахована от всякакъв риск, ще се наложи предварително да заложа кожата си за нея.

— Добре де, не се хвалете. Говорете по същество — изръмжава Дрейк.

— Преди да заговоря по същество, трябва да чуя вас.

— Не, обратното, приятелю, обратното!

Мълча известно време, като обхождам безсмислено стаята с поглед, додето ми се струва да долавям ново движение на клепачите от страна на металическата жена.

— Хубаво — отстъпвам. — Нека бъде обратното. В края на краищата туй, което ще чуете от мене, няма да има за вас никаква стойност, докато не се превърне от словесен проект в дело. А за да се превърне в дело, единствената възможност е да прибегнете до моята помощ. До моята, а не до тая на Милев или на който и да било мошеник от неговия тип.

— Вашата честност също не е още доказана черно на бяло, Питър.

— Налага се да ме заинтересувате по съответен начин, мистър, за да я докажа. Колкото повече един човек е финансово заинтересуван да бъде честен, толкова по-голям е шансът той наистина да се окаже такъв.

— Досега вие се движите най-вече в сферата на общите приказки — напомня Дрейк.

— Стигам и до конкретните. На първо място, ако проектирате да пренасяте хашиш, това е глупост, която изобщо не заслужава да се обсъжда.

— Аз по-добре от вас мога да кажа глупост ли е или не — възразява спокойно шефът. — Защото аз печеля от хашиша, а не вие.

— Само че ние с вас оценяваме нещата от различна гледна точка, мистър. Хашишът е твърде обемиста стока. И доста евтина. Затова е не само трудна за пренасяне, но и просто не си заслужава риска.

— А вие какво предлагате? Двайсеткаратови брилянти?

— Хероин.

— Хероинът, приятелю, се произвежда най-вече тук, на Запад. От Изток се докарва опиумът, а от него на Запад се прави хероин.

— Значи в случая трябва да се действува другояче. Ще произвеждате хероина на Изток и ще го доставяте в готов вид на Запад. Стока за милиони и съвсем малка по обем.