Мулатката под зеления прожектор — защото това е мулатка — най-сетне се е уморила да увива змията около тялото си и е захвърлила плюшеното чудовище върху дансинга, за да се занимае изцяло със себе си. Сладострастните вопли ненадейно секват и отстъпват място на бясна румба, под чиито звуци самката започва да тресе неистово снагата и полата си, която е всъщност наниз от банани и изчерпва цялото й облекло. Тазовите части подскачат с такава необузданост, че бананите един подир друг отхвръкват на пода, за да разкрият пред очите на публиката и ония детайли, които до тоя момент са били все още скрити. Един тропически плод се е търкулнал до обувката ми, ала аз го подритвам небрежно, тъй като не обичам банани, особено когато са от пластмаса.

Краят на номера бива ознаменуван от откъслечни ръкопляскания, доста вяли, ако се има предвид колко пот е изразходвала бедната жена по време на танцовите си спазми.

— Прощавайте, скъпи, но струва ми се тая мулатка е прекалено вулгарна за кабаре от ранга на „Ева“ — подхвърля Бренда, като протяга дългата си добре гледана ръка към чашата шампанско.

Дамата пие шампанско, докато ние с Дрейк, като по-невзискателни хора, се наливаме с уиски.

— Вярно е — кима охотно червенокосият въглен, на когото скочът е подействувал доста възпламенително. — Особено ако се вземе предвид, че тук, на тоя подиум, самата вие сте започнали блестящата си кариера.

— Излишно е да ми го припомняте — отвръща сухо жената. — И все пак не съм се явявала с такива вулгарни номера.

— Екзотиката винаги е вулгарна — изръмжава шефът. — Примитив, атавизъм, груби страсти… Ако не е вулгарна, няма да е екзотика.

— В такъв случай заменете я с нещо друго, приятелю.

— Бих я заменил, но какво да правя, когато вие вече не щете да се събличате публично — промърморва Дрейк.

— Ако знаех, че ще успея да ви ядосам, бих се съблякла още сега — отвръща Бренда. — За жалост вас човек не е в състояние дори да ви ядоса.

— Защо? — вдига вежди шефът. — Питър одеве почти успя. Още секунда или две и щях да го запозная с Марк.

Не знам кой точно е тоя Марк, но нещо ми подсказва, че вероятно става дума за извънредния и пълномощен посланик на смъртта. Дрейк обаче в момента явно не е настроен за погребални истории. Сполучливият изход на преговорите и добрата перспектива на операцията, без да говорим за вече изпитото уиски, са повишили самочувствието му.

— Е, какво, приятелю? Нима един стриптийз на мис Бренда не ви привлича? — обръща се той към мене.

— Мисля, че тази вечер ми нанесохте достатъчно удари, за да трябва да ме замесвате и в семейните си кавги — произнасям апатично.

— Удари? На вас? — прави се на изненадан въгленът. — Неблагодарник! Вие изкопчихте от мене това, което никой до днес не е изкопчвал от стария Дрейк.

Той може би се готви да каже още някоя и друга топла дума за успехите ми, ала оркестърът наново гръмва и на дансинга се появява следващата изпълнителка, съчетаваща у себе си и жената, и змията. Една гъвкава самка, полюшваща се в златистата си тясна и дълга рокля под лъча на прожектора, който сега вече е червен. Самката отпърво се полюшва съвсем безцелно, сякаш просто да се разгрее и да даде време на зрителя да оцени хармонията на пропорциите й. Сетне бавно започва да разтваря ципа на одеянието си. Ципът е отпред, закрит под дълга лента с фалшиви елмази, сиреч на доста лесно място, ала жената го разтваря тъй мудно, сякаш се касае до истински трудов подвиг. Защото номерът на тая пък е да играе по нервите на публиката.

— Май че е откраднала собствената ви атракция — изръмжава Дрейк достатъчно силно, за да го чуем. — Бихте могли да я дадете под съд.

Бренда не си дава труд да отговори и погледът, който е отправила към дансинга, изразява нещо средно между професионално любопитство и хладно пренебрежение.

Най-сетне ципът е разтворен докрай и златистият парцал, пардон, роклята, би могъл да бъде запокитен с един жест, но артистката няма вкус към простите решения. Тя се заема с все същата убийствена бавност да освобождава едното рамо от одеждата и, приключила с тая операция подир цяла вечност, методично пристъпва към същите действия с другото. Сетне, притиснала роклята до себе си, почва все тъй мудно да я свлича надолу, за да разкрие на отегчената публика, че тепърва има да се смъква и сума бельо. Впрочем публиката съвсем не изглежда отегчена, а по-скоро — заинтригувана. Тя отдавна вече знае, че целият номер е в събличането и че събличането веднаж приключено, дамата ще завърти в прощален жест задните си части и ще си тръгне, а няма да седне да играе с вас белот.

Така и става. Макар и подир цяла вечност.

— Хареса ли ви номерът, Питър? — пита не без нотка на гордост шефът. — Ако ви е харесал, значи ще харесате и Бренда.

— Оставете тия намеци, мистър — избъбрям с нотка на досада. — Нямам никакво желание да ми пращате вашия Марк.

— Аз също — признава Дрейк. — Поне додето не съм видял на какво сте способен в другата област. А започнете ли прекалено да харесвате Бренда, не мога да ви гарантирам дълголетие. Не казвам, че непременно ще ви пратя Марк, но рискът да го направя не е малък.

— Престанете, Бил — промърморва дамата. — Никак не ви отива да се правите на ревнив.

— Не забравяйте, скъпа, че освен това глупаво чувство на ревност, човек може да има и известно чувство на достойнство. Нали, Питър?

— Не разбирам нищо от чувства.

— Толкова по-добре за вас. Допуснеш ли да те водят чувствата, току-виж те отвели до Марк.

— Прекалено често взехте да споменавате това име — забелязвам. — Почвате да ме плашите.

— Засега, ако някой има основание да се плаши, това не сте вие. Поне додето не ви е омръзнал животът. Защото ако настъпите някъде стария Дрейк, ако го настъпите по интереса му или да кажем по достойнството, това ще означава, че животът наистина ви е омръзнал, нали, Питър?

— Допускам, че е така…

Но репликата ми е заглушена от предупредителния гръм на оркестъра, последван от предупредителния глас на водещия:

— А сега — мис Линда Грей!

В цялото си величие. Едно величие, което още по-ярко се откроява на фона на строгия тоалет: бяла блуза с много дантели и дълга черна пола. Но каква глава! И каква фризура!

Мис Линда прави няколко стъпки към средата на дансинга, дето вече е поставена стойката с микрофона. Значи тоя път няма да има събличане. Или стриптийзът ще бъде от духовно естество. Артистката се покланя скромно на няколкото раздали се тук-там ръкопляскания, придава също тъй скромен израз на лицето си, сетне взема в ръка микрофона и обхожда с разсеян поглед масите край дансинга, додето спира върху бедната ми персона. Жертвата е намерена. Може би не идеалната за случая, ако си спомним за синината и драскотината ми, но какво да се прави, когато всички други в първата редица са или жени, или дъртаци.

Мис Линда прави още няколко стъпки, сега вече в моя посока, потапя очи в моите и в залата се разнася топъл мелодичен глас:

Нищо не ми пречи, разбира се, да й обърна гръб и да я оставя на сухо и изобщо да покажа, че пет пари не давам за нейната меланхолия. Но дали под властта на изпитите два скоча или под властта на тия две синьо-зелени очи, аз я оставям да надзърта в моите и дори да постави дружеска ръка на рамото ми: