— Но разберете, че не мога да го понасям… че по-лесно бих търпяла в леглото си гущер или крокодил… и че дори да искам да скрия отвращението си, няма да успея да го сторя… така че Дрейк пак ще се превърне в Марк…

— Само не драматизирайте — казвам. — Излишно е да треперете предварително за нещо, което може и да ви се размине.

— Не ме успокоявайте — възразява тя нервно. — И ако все пак искате да ме успокоите поне малко, това няма да стане с думи.

— А как? Да убия Дрейк?

— Бих казала „да“, ако смятах, че е възможно. Но понеже не е възможно, ще ви помоля да прекарате следващите нощи в квартирата ми. Поне додето набера кураж да взема решението си.

Ние вече сме стигнали ярко осветения вход на „Ева“ и аз се готвя да направя кръгом, за да прескоча до хотела, когато отвътре излиза горилата Ал:

— Тъкмо тръгвах да ви търся, мистър. Шефът ви вика.

Кимам на Линда и се отправям по коридора към директорския кабинет. Заварвам Дрейк отпуснат върху виолетовия диван, заеман някога с такава грация от елегантната Бренда.

— А, Питър! — промърморва вяло рижият, като вдига поглед. — Сядайте нейде.

Отпускам се в едно кресло и използувам настъпилата пауза, за да запуша. Шефът не изглежда във форма. Към червенината на лицето му се е прибавило и зачервяването на очите, сякаш е изкарал една безсънна нощ.

— Е, сега вече навярно сте доволен — казва той, като се опитва да придаде на гласа си обичайния добродушен тон. — И максимата на оня ваш фараон няма повече да тревожи сънищата ви.

— Да, наистина. И все пак не съм доволен.

— Тъй ли? — вдига вежди Дрейк. — А защо?

— Мисля, че избързахме с премахването на Ларкин…

— Че какво друго можехме да направим?

— Да го дезинформираме… Да печелим време…

— А ако дезинформацията не мине? Ако той намери свой източник на информация? Имате ли изобщо представа какво струва една пратка от десет кила? И какво рискувам с един провал? Защото в края на краищата стоката я плащам аз, а не вие!

— Казах просто каквото мислех, мистър.

— Естествено. Но през тия дни аз също доста мислих. И именно затова ви извиках, за да ви съобщя какво намислих…

Но вместо да съобщи нещо, той се присяга към бутилката на масичката и си налива двойна доза скоч. После отпива, а после се заема с обичайния стриптийз на пурата си. И едва когато запалва, благоволява да обясни:

— Сега, след като Ларкин го няма, вече можем да изпълним последното му желание, приятелю. И да се насочим към една наистина едра партида. Десет, дори петнайсет кила… Защото съществуват рискове ония там типове от ЦРУ наистина да се намесят. Така че трябва да направим големия удар, преди да са почнали да ни пречат.

— А пласирането?

— Пласирането ще го осигурим после. За такава стока винаги ще се намерят пласьори — въпрос на време. Засега важното е да докараме стоката тук и да я приберем на сигурно място. Какво ще кажете?

— Мисля, че друго не ни остава.

— Един голям удар, а после — почивка! — избъбря на себе си Дрейк. — Ще изчакаме колкото е нужно. А когато всичко се успокои и ония типове ни забравят, ще почнем отначало.

— Не знам само защо се интересувате от мнението ми — подхвърлям. — Сигурен съм, че вече сте поръчали стоката.

— Хитрец! — възкликва с престорена адмирация шефът. — Вашето мнение, Питър, служи за потвърждение на моето. А това не е малко.

Той се навежда напред, с риск да притесни обемистия си корем и произнася доверително:

— Всъщност поръчката я бях направил още додето беше жив Ларкин. И между нас казано — под въздействието на Ларкин. Точно петнайсет кила. Петнайсет кила, давате ли си сметка! И вие искате при такава колосална партида да си позволя лукса да оставя оня мерзавец да тъпче божията земя?

— В такъв случай следва да се предполага, че и пристигането на стоката в България няма да закъснее…

— И тоя път познахте. Вече имам точните координати. И затова ви извиках, Питър. За да напишете картичките.

Дрейк налива в устата си втората част на дозата и прави жест с празната чаша към бюрото:

— Така че сядайте там, извадете честитките и медикамента от чекмеджето и се хващайте на работа.

Изпълнявам нареждането. И след като потапям тънкия писец в шишенцето с безцветната течност, запитвам:

— Какво да пиша?

Шефът става и бавно приближава до бюрото.

— Пишете: „Фрина“, 23 октомври, Варна.

Изпълнявам и това нареждане, като нанасям текста с миниатюрни букви в квадратчето, предвидено за марката. Наведен над рамото ми, Дрейк внимателно наблюдава операцията. А когато и петте картички са попълнени, забелязва:

— Във всеки случай вие хитро го измислихте това, Питър.

— Кое?

— Ами това: да попълвате на български и с ваш почерк съобщението.

— Инак хората ми няма да му повярват. Не виждам защо трябва да се дразните, че те вярват на мене, а не на вас, мистър, след като не ви познават.

— Съвсем не се дразня, напротив: адмирирам хитростта ви. Макар че в случая тя е съвсем излишна. Мисля, вече ви казах, че додето сте ми нужен, нищо не ви заплашва. А аз имам нужда от един верен човек, приятелю.

И като забелязва, че тайнописът е добре изсъхнал, добавя:

— А сега залепете марките и попълнете с легалния текст вашата картичка.

„Моята“ картичка се изпраща от името на някакъв българин, пребиваващ по командировка в Лондон и подписващ се с малкото си име, което е ту Васко, ту Кольо, ту каквото ми дойде. Останалите четири картички Дрейк ги дава за попълване на различни хора и за изпращане от различни станции и в различно време, понеже евентуалното еднообразие на посланията би могло да събуди подозрения.

След като завършвам писмената си работа, шефът заключва картичките в бюрото и предлага:

— Сега вече можем да отидем оттатък да видим програмата. Надявам се, че номерът на Линда все още фигурира.

— А каква е тая „Фрина“? — запитвам, като пропускам репликата край ушите си.

— Аз ви говоря за Линда, а вие питате за Фрина! — подхвърля недоволно Дрейк. — Гръцка търговска гемия, щом толкова се интересувате.

Не знам дали казах, че днес е неделя, но и да не съм казал, това достатъчно ясно личи от пълната зала. Добре че съм в компанията на самия стопанин, иначе бих рискувал да остана без маса. Стентън, който тутакси е забелязал появата ни, с келнерска сервилност и лакейска преданост ни настанява на най-хубавите места до дансинга. Един щастливец, свободен от конфликтите на драматичния герой, разбрал навреме, че в тия времена и по тия места ролята на полезен слуга е най-безопасната, това е тоя Стентън.

— Шампанско ли? — изръмжава Дрейк на въпроса на сервитьора в тъмночервен смокинг. — Ти ни вземаш за бар-дами, драги…

И когато, противно на вътрешния ред, бутилката „Балантайн“ бива поставена на масата, шефът саморъчно си налива двойна доза, в която подир известно колебание пуска малко кубче лед.

— Тая програма наистина вече трае прекалено дълго — промърморва рижият, като отпива от скоча и хвърля пренебрежителен поглед към дансинга, дето тъкмо в тоя момент познатата ми мулатка се бори с плюшената си зелена змия. — Стентън, разбира се, е прав: какъв смисъл да се хвърлят пари за нови атракции, когато и старите влизат в работа. Но все пак… от време на време…

Той естествено пет пари не дава за атракциите, стари или нови, освен може би за една от тях, чийто ред още не е дошъл. И ако коментира тоя въпрос, то е само защото количеството на изпития скоч вече го е довело до онова състояние, при което бъбрежът става също тъй насъщен, както и дишането.

Шефът с явно отегчение следи втората част на номера, а именно бясната румба и бесните движения на тазовите части и сипещите се насам-натам пластмасови банани, а когато най-сетне мулатката се оттегля, съпроводена от вялите ръкопляскания, и стихването на оркестъра наново ни дава възможност да се чуваме, забелязва:

— Не, тези безкрайни повторения наистина почват да стават отегчителни… дори в една страна на традициите като нашата…