Въпреки това ѝ харесваше да бъде полицай и то много. Чувството, че това, което правиш, е важно, значимо. Принос за обществото.

Но „защитавай, помагай и поправяй“[32] бе само част от това, което я привличаше в полицейската работа. Друга важна част беше чувството да е избрана. Ръчно подбрана по няколко параграфа за професията си, преминала различни тестове и изпити и показала, че е замесена от правилната мая.

А освен това като жена в полицията не стигаше само да премине приемните изпити. Трябваше да докаже, че не е просто УС — униформен свидетел, който не е от помощ, когато положението се сгорещи, ами че може собственоръчно да се справи с критична ситуация.

Ето защо онова с пазача в Русенбад продължаваше да я мъчи. Без колата се беше оказала в безизходица, почти парализирана, и ако мъжете бяха решили да продължат атаката си, министърът и тя щяха да се окажат в беда. Не можеше да се отърве от прокрадващата се мисъл, че пазачът бе спасил положението, а не тя. Че всъщност не беше заслужила мястото си в група Алфа, не и истински.

Звучеше като в каменната ера, но полицейската работа до голяма степен беше игра по условията на мъжете. Независимо какво пишеше в „Справочника за равенство между половете“ относно разпределението в полицията, 95 процента от всички престъпници бяха мъже. Ако една жена искаше да участва в играта сериозно, а не да се измъква и да седи на удобен стол в офиса, щом ѝ се удадеше случай, то трябваше да докаже, че притежава нужните качества. Че не я е страх да си изцапа ръцете или да се окаже в опасност. Точно с последното нямаше никакви проблеми. Трудно за нея бе било да се научи да поема контрола и да го предоставя обратно. Но годините в полицията определено ѝ бяха помогнали.

Някъде беше чела, че за период от седем години тялото подменя всичките си клетки. Дори и да звучеше като измислица, допадаше ѝ мисълта, че тя буквално беше станала нов човек, откакто онова се бе случило. Че беше друга, много по-добра от човека, който беше тогава.

Професионалното ѝ самоопределяне играеше голяма роля в тази промяна.

Тя беше горда от работата си и от полицейската значка, която винаги бе с нея, където и да отидеше. Металните ръбове дори бяха оставили отпечатъци по джобовете на дънките ѝ, точно както шайбите правеха с панталоните на хокеистите. Не можеше съвсем да обясни чувството, което изпитваше щом извади значката и се представи като „Нормѐн, полиция“. Но не можеше и да си помисли за живот без това усещане. Защо тогава все пак не беше съвсем доволна?

Hell yeah, сигурен беше. Абсолютно! Това си беше no-brainer. Да му плащат да тича из града и да си играе, кой, по дяволите, не би участвал в нещо такова?

А го имаше и това с клипчетата.

Беше му трудно да си обясни защо, но да види сам себе си на филм по такъв начин беше… възбуждащо, при липса на по-добра дума. Не като при секс, неее, това беше съвсем друго усещане. Или всъщност беше ли наистина?

Но главното, което го привличаше, вече не беше да се гледа как прави яки неща от различни ъгли. Въпреки че още му беше приятно, първият интензивен buzz, когато изживя кражбата наново, постепенно бе утихнал. Разбира се, не отричаше, че продължава да се отразява на пулса му, но това изживяване вече не беше на първо място в класацията му.

Не, това, което в момента го гъделичкаше значително повече, беше откритието, че има други, които го виждаха, които гледаха клиповете и освен това оценяваха подвизите му.

Първия път не бе загрял всичко, но след два дни бърникане по функциите вече имаше по-добра представа за положението.

Като начало Играта не беше някакъв лайв, както първоначално си бе помислил, а по-скоро Alternate Reality Game. Един вид смесица между компютърна игра и реалност, в която двата свята се сливаха, според дефиницията в „Уикипедия“, и дотук това описание съвпадаше доста точно.

Но освен участниците, имаше и цял куп други хора, които наблюдаваха. Зрители, които, ако бе разбрал правилно, дори плащаха, за да гледат!

Всъщност беше напълно логично. Защо някой би организирал нещо толкова сложно, ако то не му носеше пара? Откъде иначе идваха всички долари, които отиваха за възнаграждения или с които бяха купени поне сто двадесет и осем модерни телефона с вградена уеб-камера?

Във всеки случай, зрителите можеха да гледат, оценяват и коментират това, което правеха участниците. Той самият вече бе получил няколко отзива: „Cool man!“, „like the shouting!“ и „nice start, adding you to my favourites“ бяха написали някои от зрителите на малката стена, която имаше всеки играч в класацията. Бяха му дали три от пет звезди средна оценка. Съвсем непознати хора, които са кликнали, гледали и харесали. Показали бяха респект точно към неговия подвиг. Беше просто so fucking cool!

Коментарите, които той бе получил, обаче бяха нищо в сравнение с тези на стената на номер петдесет и осем, който все още беше на върха на класирането. „58 For The Win!“, „You rule“ или „58 rocks!!!“, плюс цял куп смайлита и други, така че стената на петдесет и осми всъщност беше няколко страници дълга. Пет от пет звезди, с други думи отлична оценка. Респект и любов от цял един киберсвят, сигурно беше адският kick!

Какво обаче беше направил г-н пет-осем, за да заслужи хвалбите и своите три хиляди долара, HP не знаеше. Като Играч той можеше да вижда само собствените си клипове. Жалко, но може би по-нататък щеше да се намери решение… Все пак обаче имаше едно изключение. Най-отгоре на страницата, точно над класирането, имаше линк, който гласеше „Mission of the week“ и там имаше избрана мисия, която всички можеха да гледат.

Тази седмица видеото беше на Играч 27, който в момента беше четвърти. HP вече го бе гледал поне двайсет пъти. На клипа се виждаше младеж с балаклава, който разбива стъклото на нещо, което приличаше на американска полицейска кола, и след това изпразва пожарогасител с прах право в купето. Всичко бе заснето както от телефона на играча, закрепен на нивото на гърдите му, така и от втори оператор, който стоеше малко встрани. Това, което правеше мисията екстра cool, беше, че всичко се случваше посред бял ден, насред непознат, голям град и помпозни минувачи. Освен това клипът беше професионално обработен и си имаше собствен саундтрак, Fight The Power на „Public Enemy“.

Черешката на тортата беше когато куките се върнаха от будката за понички, или където там се бяха мотали, и откриха унищожението, сполетяло возилото им. Всичко бе внимателно документирано от оператора, който дори бе успял да хване някои от псувните, преди да бъде принуден да спре и да си плюе на петите.

Възхвалите заливаха стената на двайсет и седми и HP не можеше да не се съгласи. Беше страшно яко изпълнено, пък и ballsy освен това! Може би твърде дръзко за него самия, но какво пък. От друга страна, в Швеция гарантирано бе по-безопасно да се ебаваш с ушевите, отколкото в Щатите. Там спокойно можеха да ти пръснат главата, ако нямаш късмет, тук не се случваха такива неща, поне не толкова често.

„Do you feel lucky, punk? Well, do you?“ Бам-бам!

Завърши имитирането на Мръсния Хари пред запотеното огледало в банята, като прибра пръста си във въображаемия кобур, след което прокара послушно гребена през дългата си, провиснала коса, огледа доволен резултата и намигна на отражението си.

„Looking good, Louis!

Feeling good, Billy-Ray!“[33]

Бърза проверка на джобовете. Кеш — check, цигари — check, ключове — check. На излизане извади телефона. Беше дошло време за игра. Game on!