Той хвана ръцете ѝ в горната им част.

— Стой настрана от тоя проклет Мике, разбираш ли?

Той я гледаше втренчено в очите. Все още ѝ беше трудно да фокусира погледа си. Онези хапчета бяха ужасно ефикасни и четири бяха с поне две в повече.

— Мике участва в Играта, всичко се върти около него. Той е петдесет и осми, водачът, the top guy и каквото и да си е наумил, не е нищо, в което искаш да бъдеш замесена, схващаш ли?!

Тя поклати бавно глава.

За какво, за бога, говореше той?

Беше ѝ трудно да улови и задържи в ума си думите, които извираха от него, но стигаше да види как той я гледа, за да схване, че нещо не е наред. Изглеждаше като че се е наказал, като че е имал лош трип или нещо такова. И защо не беше в Тайланд?

Хенке продължаваше да говори и постепенно една част от думите му започнаха да проникват през тежката пелена в главата ѝ.

— … всичко е Игра, чаткаш ли? Мике е с теб само защото го е получил за задача. Ти си мисия, средство за постигане на нещо друго, кой знае какво. Планират нещо голямо, End Game, само това знам. Онзи е откраднал полицейски бус и те искат да го използват по някакъв начин. Но аз мисля да ги спра! Сега вече прекрачиха границата! Използваха ни като шибани блокчета лего, това направиха, факаните свине. Сега е payback time, сестра ми, сега е fucking шибан payback time!

Той завърши изблика си, като я разтърси за раменете, от което главата ѝ се залюля напред-назад. Но мъглата там горе продължаваше да отказва да се вдигне.

— Ей, това звучи напълно…

— Откачено, знам! — сряза я той. — Всичко е напълно fucking шибано crazy! Но брат ти е on the case, не се притеснявай. Ще уредя всичко и онзи шибаняк Мике ще си плати! Никой не се ебава със сестра ми! Виж само какво го сполетя онзи предния, струваше си десетте месеца затвор и още как!

Внезапно тя се събуди напълно!

— За какво, по дяволите, говориш, Хенке?!

Тя отметна ръцете му и направи крачка назад.

HP прехапа език. Мамка му, защо не можеше да си мълчи! Понякога бе готов да се закълне, че има Турет…

— Нищо — смотолеви той бързо, — забрави това последното.

— Ей! — викна тя и той видя, че хубаво я е разгневил. — Знам много добре какво направи за мен онзи път. Пое цялата вина и ме остави да се измъкна.

Гласът ѝ беше едновременно бесен и леденостуден.

— А освен това аз бях достатъчно глупава да те оставя да го направиш — да оставя малкия си брат да пропилее живота си по този начин. Това все още ме измъчва и то по начин, който дори не можеш да си представиш. Никога няма да мога да си простя, че те предадох! Никога, разбираш ли! — изкрещя тя.

Пое си дълбоко дъх няколко пъти и постепенно се съвзе. Той стоеше като препариран и не казваше нищо.

— Винаги ще съм благодарна за това, което направи, Хенке — въздъхна тя уморено. — Но престани да изтъкваш случката всеки път, когато ти трябва услуга, окей?!

Тя се усмихна с онази нейна усмивка и вътре в него нещо като че се пречупи.

— Ключът за склада — каза той. — Трябва да погледна нещата си. Това е всичко!

Тя отвори малък шкаф, който се намираше на стената зад него, и му подаде ключа, без да каже и дума.

— Благодаря — каза той просто и се обърна да си ходи.

— Ей, Хенке…! — спря го тя.

Той се обърна на вратата и те се спогледаха за няколко мига.

После той се усмихна тъжно и я погали по бузата.

— Спокойно, сестричке, ще оправя всичко. Не се притеснявай. I will clean them all up!

И той се завъртя и заслиза бързо по стълбите.

— Между другото! — извика, поглеждайки нагоре към нея, вече с обичайния си, самоуверен глас. — Оглеждай се за полицейска кола 1710, ще ползват нея.

След секунди вече си бе отишъл.

Той вдигна ролетната врата към малкото помещение и опита да се ориентира сред вещите. Като за съдържание на целия му живот, нямаше много с какво да се похвали. Десетина кашона и чувала и няколко стари мебели, които сестрата явно бе сметнала за твърде хубави, за да ги разкара.

Той намери първото нещо, което му трябваше, почти веднага — малък флакон спрей, който бе получил от един приятел и беше скрил между чорапите си.

„T-Spray“ пишеше на него, останалата част от текста беше на немски.

Вторият предмет му отне малко повече време и за няколко паникьосани минути си въобрази, че тя е намерила и изхвърлила това, което търсеше.

Но после намери дървената кутия в кашон с книги джобен формат и облекчен я пъхна в джоба си.

All good to go!

Още няколко задачи, после щеше да е готов за среща с Мике Хаселквист, a.k.a. Number fifty-fucking-eight.

Онова с номера на сметката все още смучеше здраво… Как, по дяволите, бе могъл да пропусне да вземе нещо толкова просто като скапана химикалка?

Беше викал и трещял в колата почти през целия път до Шерхолмен, където остави Рейнман.

Пичът не беше казал и дума. Просто си бе седял с шибаната чанта на коленете. Беше я гушнал, като че тя беше малко дете.

Ама че играч!

Беше инсталирал цялата простотия, сигурно му бяха платили тлъста пара, а след това помагаше на HP, пълен непознат, за да проникне вътре!

На това му се казва whacko!

Нямаше акъл дори да вземе пари за услугите си, въпреки че HP, в пристъп на гузна съвест, му бе предложил няколко хиляди, преди да се разделят. Той само бе измрънкал нещо, че прави услуга на един брат и дори не беше казал чао, преди да изчезне в пороя.

След няколко метра сякаш никога не го бе имало.

Mange sure knew how to pick’em…

Тя се събуди чак следобед. Бърза закуска и душ, за да отмие и последната мъгла от главата си. Смяната ѝ започваше в седем, а тази вечер положението беше наистина сериозно.

Тя имаше само смътни спомени от посещението на Хенке. Беше наприказвал сума несвързани безсмислици за Мике и онази Игра, от която, изглежда, продължаваше да не може да се откъсне.

Всъщност това трябваше да я разтревожи, но какво общо имаха Мике и Хенке, освен подобни телефони?

След срещата в „Стюрекатен“ тя беше направила няколко дискретни проверки в регистрите. Мике се беше оказал безупречен, а всичко, което бе разказал, изглежда, беше истина и тя се беше успокоила с това.

Но ето че изведнъж Хенке се появи на вратата ѝ и надрънка цял куп глупости. А най-странното, а също и най-притеснителното, беше, че той, изглежда, знаеше доста за Мике. Да не би да я беше следил, да си беше играл на таен защитник?

Хенке твърдеше, че Мике само си играе с нея, че зад интереса му има скрити мотиви. Но тя не си спомняше Мике някога да е задавал необичайни въпроси или да се е държал странно, с изключение може би на онзи път, когато тя се опита да огледа телефона му по-отблизо.

Всичко беше една проклета бъркотия, на която не ѝ се виждаше краят. Тя не можеше дори да мисли по въпроса. Вместо това трябваше да се съсредоточи върху работата си, днес повече от всякога.

Тя се преоблече, взе и спортните си дрехи и се приготви да тръгва. Една тренировка преди смяната със сигурност щеше да я разбуди и да ѝ помогне да прочисти мислите си.

На излизане провери телефонния секретар.

Две съобщения.

Първото беше от нея самата и тя го прескочи моментално веднага щом чу встъпителните думи.

Другото беше от Мике.

„Здрасти, аз съм. Можеш да ми звъннеш, просто исках да чуя гласа ти. Ще пробвам и на мобилния. Цунки.“

Тя не беше сигурна дали ѝ харесва да получава „цунки“-съобщения на секретаря си.

Беше малко прекалено интимно за вкуса ѝ. Но от друга страна, тя самата бе избрала да му даде домашния си номер. Провери мобилния. Съвсем вярно, той бе звънял, докато телефонът беше изключен.

На гласовата поща имаше подобно съобщение.

Може би щеше да му се обади след тренировката — ако успееше, разбира се.

На мобилния ѝ телефон имаше още едно съобщение:

„Здрасти, Селандер от сапьорите се обажда. Исках само да ти кажа, че експлозивът в Танто определено е силен, но не е бил зареден. Тоест хем опасен, хем относително безопасен. Който и да има зъб на брат ти, не е искал да го убие. Реших, че ще искаш да знаеш. Чао!“