Трябваше да си мълчи, да говори само за това, което тя вече знаеше, и да запази останалото за себе си.

Във всеки случай заключението беше едно и също.

Той беше в беда, трябваше да замине, този път доста по-далеч от „Тантолунден“. Чисто и просто да изчезне от картата, някъде, където никой да не може да го открие, но където все пак да може да води хубав живот.

Но за такова бягство се искаха пари, а такива той нямаше. Така че се наложи да проси с шапка в ръка, както обикновено. Сестрата щеше да му даде, винаги го правеше. Понякога дори се шегуваха с това: Спасителният отряд на помощ!

Но по някаква причина този път му бе по-трудно да приеме парите ѝ.

Някак си не беше справедливо…

И все пак го направи. Пренощува на дивана, а на следващия ден я изпрати до банката.

Сънят и доброто хапване му повлияха добре и той се чувстваше значително по-свеж, отколкото докато цивреше предната вечер.

Още му беше малко криво, но what the fuck…

Тя така или иначе, изглежда, печелеше добре в Охраната, защото имаше доста в сметката…

Той получи двайсет и шест хиляди кеш, двайсет и три, след като отиде на пазар около площад Хьоториет и си купи нови дрехи и мобилен телефон с ваучер. Първото му обаждане беше кратък разговор с билетната каса на „Луфтханза“. Ein двупосочен билет до Франкфурт на името на Андреас Петершон? Kein Problem, mein Herr!

Тъй като паспортът за щастие не показваше кое е името, с което се обръщат към него[124], нямаше да има проблеми да вземе билетите от касата в „Арланда“[125].

Това беше първия път, когато имаше някаква полза от второто си име. Сега този, който евентуално щеше да провери списъка с пътниците, нямаше да го намери, поне не и от първия път. Сигурно щяха да започнат с търсенето на еднопосочни билети на името на Хенрик Петершон, а Андреас щеше да почака до следващата отсявка.

Дотогава той сигурно вече щеше да е във Франкфурт, откъдето щеше да може да избира между цял куп авиолинии и стотици дестинации. Ако искаше, можеше дори да зареже тамошните полети и вместо това да хване влак до някое друго летище. Да прескочи границата до Холандия или да продължи по-нататък към Белгия. Немската железница беше пълна бъркотия, а парите в брой не оставяха следи.

Are you sure you want to exit?

Hell Yeah!

Той седеше в автобуса на авиокомпанията, който щеше да откара пътниците до летището, а новият му куфар лежете между краката му. Освен лаптопа, в него имаше чифт дънки, малко бельо и тоалетни принадлежности и това беше more or less it. Пътуваше с лек багаж, само най-основното, останалото щеше да си набави на място.

Беше малко тегаво с вещите в апартамента на Трапгренд, но Бека, както обикновено, се бе притекла на помощ. Беше обещала да остави всичко в „Шургард“[126] и да уреди нещата с някой брокер, и да прибере парите, когато апартаментът бъде продаден. Половината от имота всъщност беше нейна, по въпреки това щяха да останат доста кинти.

Можеше да се окаже малко сложно да му препрати парите, но сигурно имаше начини да се нагласи и това. Анонимна сметка в „Уестърн Юниън“ или нещо такова?

Повечето неща в апартамента бяха боклуци, вещи, които бе наследил от майка си и които не беше успял да разкара. Освен телевизор и компютър, нямаше нищо ценно, тези неща отдавна ги беше шитнал.

Вещите на бащата бяха разкарали веднага след като онзи се гътна. Хамалите пристигнаха и Армията на спасението прибра всичко, всяка шибана дреболия. HP определено нямаше нужда нещо да му напомня за проклетника и постъпките му.

Стигаше му да погледне в огледалото…

Не, всъщност в апартамента имаше едно-единствено нещо, за което той се притесняваше и в което не искаше Бека да се рови. Но нямаше голям избор. Но дори и тя по някаква причина да намереше кутийката, вероятно нямаше да схване. Или поне той така се надяваше.

Тя беше окей, Бека, as far as sisters go. Повече от окей, всъщност…

Макар и да му пилеше на главата, тя винаги му помагаше, когато ножът опреше до кокала…

Пазеше му гърба…

Винаги го бе правила, още откакто бяха малки и той… да… обичаше я заради това.

Така беше, разбира се, макар и да не му беше лесно да го признае. Бека беше единственото семейство, което имаше, всъщност единственият човек, който се държеше точно така, както трябваше да се държи член на семейството. Единствената му здрава опора в живота. Факт беше, че той би направил почти всичко за нея, ако го помолеше…

Оф, ама че сантименталности!

Никога не би си и помислил да ѝ каже нещо такова face to face. Хващаше го срам дори само да си мисли такива неща, но може би нямаше нищо странно да се размекнеш малко, когато напускаш родната страна окончателно?

Подминаваха Солентюна отдясно и той се размърда в седалката, за да опита да се настани по-удобно. Вече беше огледал на два пъти останалите пътници и никой от тях не изглеждаше подозрително. За всеки случай беше приложил обичайните си 007-tricks долу при „Т-Сентрален“ и освен това беше изчакал до последния момент, преди да се качи на автобуса. Никой не го беше последвал, беше сигурен в това.

Но от друга страна, може би нямаше нужда да го следят? Според Ерман те бяха навсякъде. Стотици, може би хиляди малки мравчи очи, които го издирваха, снимаха лицата на хората с мобилните си телефони, докато програмата за разпознаване не намереше съвпадение. И изведнъж той се превръща в червена точка на картата! Шофьорът на автобуса не го ли беше погледнал странно, когато се качи? Ами miss Businesswoman, която стоеше най-отзад и бърникаше Blackberry-то си? Той усети как пулсът му се ускорява и затвори очи за няколко секунди.

„HP, успокой се, по дяволите, вече прекаляваш с тези глупости! Мозъкът ти вижда просто каквото иска да види, така че стига си се оглеждал за такива неща и get a fucking grip!“

Той пое няколко дълбоки глътки въздух и отново отвори очи.

Всичко беше на шест. Нямаше за какво да се притеснява. Беше на път да приключи Играта, да остави гадорията зад себе си и да започне на чисто. Да изчезне от радара, да се превърне в ghostrider. Така че защо не можеше to put his mind to rest? Вероятно защото още имаше нещо, което го човъркаше, нещо, което не беше уредил.

Горе-долу като минаваха покрай Бреден, той се досети какво беше то. Трябваше да звънне набързо на Бека от новия мобилен телефон, струваше си риска. Все пак мислеше да си смени картата, когато пристигне в Тайланд, Беше принуден да разбере, да го знае със сигурност. Че тя ще е в безопасност. И out ofharm’s way.

Тя отговори още след първия сигнал.

— Ребека Нормѐн.

— Аз съм, имам един бърз въпрос.

— Окей, но трябва да е наистина бърз, на работа съм и тук е малко натоварено…

— Мобилният телефон, този, който си взела от Манге. Какво направи с него?

Той затаи дъх.

— Записах го като намерен, ще остане в отдела за изгубени вещи, докато се свържат със собственика.

— Чудесно! — той си отдъхна.

Всичко беше уредено, време беше да приключва. Вече можеше да напусне с чиста съвест.

— Бях малко разтревожен, че си го запазила и…

— Не, при изгубените вещи е. Според IMEI номера е бил обявен за откраднат от някаква фирма във Вестерурт. Някакъв телеком, доколкото си спомням. Защо питаш, не си ли на път към чужбина?

Той внезапно се изправи в седалката си.

— Да, да, а не си ли спомняш името на фирмата?

— Не, не съвсем, нещо кратко, имам го записано в бележника, но той е някъде в шкафчето…

Той чу гласове на заден фон.

— Виж, качвам се в асансьора, така че връзката ще прекъсне. Ако е важно, мога да ти пратя sms с името след малко?

— Добре, няма проблеми, вече ми имаш новия номер… — смотолеви гой, докато мислите в главата му препускаха. — Чао, Бека!