— По-добре всъщност, звъннах там тази сутрин и казаха, че се е възстановил донякъде. Изглежда ще се оправи.

— Чудесно!

И интонацията, и езикът на тялото му говореха, че наистина го има предвид.

Въпросът бе заради кого беше облекчението. Беше напълно сигурна, че не беше заради Крюсе.

— Е, след като приключихме с любезностите, може би ще бъдеш така добър да ми обясниш какво, по дяволите, се случи вчера. Звънях в три различни ареста заради теб и малко или много станах за смях.

Той извърна поглед почти веднага.

— Нищо — измънка.

— Нищо? — повтори тя толкова остро, колкото можа.

— Просто пиянска история, бях изпил няколко бири в „Кварнен“, а после пуших малко на гости на едни приятели. Видях всичко по новините и чух, че си била ти. Когато другите разбраха, че сестра ми е ченге, ме предизвикаха да ти се обадя и да кажа, че аз съм хвърлил камъка и всичко останало… Мислеха си, че няма да ми стиска и ще откажа, което, разбира се, трябваше да направя. Сори! — добави той и погледна към нея с глупава усмивка. — Страшно глупаво и детинско, знам!

Той махна с ръце, показвайки с жест, че вината е негова.

Вместо да отговори, тя го гледа в продължение на няколко секунди. Хенке винаги го е бивало да разтяга истината, да шикалкави, да увърта или директно да лъже. Първо родителите им, когато бяха малки, предимно татко, разбира се. Не, тате, нямам представа къде си си оставил портфейла. После учителите в даскало, а постепенно и целия свят, с едно изключение. Едва след като излезе от затвора след всичко онова, което се случи, той започна да лъже и нея, което може би не беше толкова странно, като се замисли човек. Обикновено лъжеше добре, толкова добре, че често ѝ бяха нужни дни, за да се усети, че се е хванала на още една от измислиците му. Но не и днес.

Днес нещо липсваше.

Като начало, на тази лъжа ѝ липсваха нужните детайли, беше твърде лесно да се обори с малко факти, като например, че СЕПО никога не биха разкрили името ѝ пред медиите, така че той нямаше как да знае, че тя е била в колата, когато е видял катастрофата по телевизията. Освен това тя силно се съмняваше, че групичка тревомани са седнали да гледат вечерните новини…

Парадоксално, но некадърната му история я разгневи още повече. Той като че се опитваше да я баламоса и да я обяви за идиот едновременно. Но тя осъзна, че подробностите са от второстепенно значение.

Липсваха преди всичко обичайната му убедителна усмивка и блясъкът в очите, който почти винаги я караше да се подлъже. Погледът на малкото братче, както го наричаше тя. Но сега Хенке далеч не беше толкова самоуверен, както обикновено, това се забелязваше ясно. По лицето му се виждаше не само сутрешна умора. Имаше сериозен бушон на окото и лепенка на носа, които тя действително беше забелязала, но им обърна внимание едва когато се вгледа по-отблизо в него.

Удари, констатира полицейската ѝ интуиция, но голямата сестра в нея се надяваше, че е паднал по стълбите, блъснал се е във врата или нещо друго не толкова притеснително. Независимо каква беше причината, Хенке изглеждаше отпаднал, нервен, сякаш наистина нещо го тревожеше, което беше меко казано необичайно, когато ставаше дума за него. Ако не го познаваше толкова добре, почти би сметнала, че той е… изплашен?

— Не ме лъжи, Хенрик — каза тя спокойно и опита да улови блуждаещия му поглед.

— Ама какво, аз не лъжа! — той вдига ръце в защита и приложи привичните си жестове. Но този път въобще не беше толкова убедителен, колкото обикновено.

Той самият усещаше колко фалшиво звучи всичко. Но какво, по дяволите, да направи? Да разкаже истината?

Вече беше нарушил правило номер едно веднъж, а два пъти в едно денонощие със сигурност нямаше да е добра идея.

Пък и освен това, каква беше вероятността тя да му повярва?

Играх една реалити игра, те ме подложиха на изпитание и аз се провалих. Сори, ако си се оказала на пътя ми, my bad!

Not even!

Между другото, ама че лош късмет, да вкара тийм демидж[73] точно на нея. От всички проклети полицейски коли той да потроши точно тази на сестрата. Какъв беше шансът това да се случи?

Или…

Маамка му, колко беше тъп! Ама че скапан идиот, да не загрее…! Естествено, че лошият късмет нямаше нищо общо!

Той скочи от стола, хвана я за ръката и се опита да я издърпа към вратата.

— Трябва да тръгваш! — каза той настоятелно, докато тя се съпротивляваше.

— Пусни ме, Хенке, какво те прихвана?!

— Моля те — призова я той, когато видя, че тя е твърде силна и той никога не би успял да я изкара навън насила.

— Моля те, Бека, трябва да си тръгнеш. Веднага!

Тя се отърси от хватката му. Какво, по дяволите, му ставаше? Изглежда изведнъж го прихванаха лудите. Колко пушеше той всъщност или беше почнал с по-тежки неща?

— Моля те, Бека, умолявам те. Трябва да тръгваш. Имам малко неприятности, но всичко ще се оправи, обещавам. Но ако не си тръгнеш… онези хора… Просто трябва да си вървиш и то сега!

Той се чу колко изплашено звучи, но не опита да го прикрие по никакъв начин. Наистина беше смъртно уплашен! Бяха се възползвали от нея, за да го изпитат. Бяха го манипулирали, така че да нарани собствената си сестра, единственият човек, когото… да… за когото го бе грижа.

Просто за забавление!

Колкото повече мислеше за случката, толкова по-ясно му ставаше. Вчера всичко му беше твърде мъгливо, но сега, след като бе успял да поспи, той осъзна за какво става дума. Какво беше той всъщност. Една тухла в Играта, нищо повече или по-малко. Шибана пионка!

Той, който си въобразяваше, че е суперзвезда, всъщност беше просто един от многото. Скапана пешка, която с лекота можеха да жертват, за да продължи Играта. И точно това бяха направили. Клипчето, когато се беше раздрънкал пред престореното ченге Булин, сигурно вече беше качено.

Накарахме идиота почти да убие сестра си, а след това да си признае всичко пред чичко полицай! Какви хладнокръвни копелета!

Какво щяха да направят, ако продължаваше да нарушава правилата? Ако продължеше, въпреки предупреждението, да не се придържа към правило номер едно?

— Моля те, Бека, моля те! Трябва да си вървиш, незабавно! — извика той.

Окей, сега поне беше искрен, това го разбра, ако не друго. Освен това беше дяволски изплашен, въпросът беше защо? С какви хора се беше забъркал в неприятности? Тя отвори уста, за да разбере, но той я изпревари.

— Длъжница си ми, Бека — каза той, този път по-овладяно и погледът му внезапно се впи в нея. — Знаеш защо — добави след това, докато сърцето му потъваше като камък през границата, която бе прекрачил.

Няколко секунди по-късно чу външната врата да се затваря. За пръв път от много години беше на път да…

Да се разреве! Така се чувстваше, сякаш ѝ идваше да се разреве. Тя, която не бе плакала от погребението на майка си.

Проклетият Хенке!

Дори когато всичко онова се бе случило, тя не проля и една сълза, но сега усещаше как зад клепачите ѝ гори и тя стисна здраво очи, за да си възвърне самообладанието. Хич не мислеше да се разплаква, това беше сигурно!

Те никога не бяха говорили за случилото се в „Багармосен“ и двамата винаги бяха заобикаляли внимателно темата, но сега съвсем изневиделица и от нищото, той ѝ го хвърли в лицето. Напомни ѝ за дълга, който по никакъв начин не беше забравен и че тринайсет години определено не са достатъчно време, за да оставят всичко зад себе си.

Как може да е била толкова глупава и да си мисли нещо друго?

В действителност той имаше право, вината беше нейна, но той изтърпя последствията. Беше му длъжна и винаги щеше да е така.

Защото беше малка курва и убийца.

Въпреки че часът беше близо десет, HP се върна обратно в леглото и зарови глава между възглавниците. Беше уморен, капнал, направо изцеден, но въпреки това не можеше да заспи.