Ако си ченге, трябва да живееш с рисковете, това го пишеше дори и по вестниците. Не беше негова вината, че се бяха засилили толкова много. Ограничението там не беше ли седемдесет? Волвото се беше движило поне със сто, така че в известен смисъл ченгетата си бяха виновни, че катастрофираха толкова зле, нали? Той погледна към телефона, който стоеше пред него на масата. Екранът беше обърнат нагоре, но той знаеше какво пише на гърба. Номер сто двайсет и осем, един от избраните, това беше той и правило номер едно важеше, независимо в кой свят се намираш.

Но какво беше казал Цайса за мешката, между другото, почти го бе пропуснал. Неговото име? Булин, изглежда, прочете мислите му, защото измъкна от раираната торба от нищото и я хвърли на масата.

Няколко секунди HP просто се взираше в нея, но накрая любопитството взе превес. Той отвори мешката. Беше празна, с изключение на малко камъчета и пясък.

Изведнъж усети как настръхва. От вътрешната страна на ръба имаш етикет, за който почти беше забравил. Парче плат, което майка му беше пришила там през краткия период от живота му, когато тя действително беше била негова майка, а не просто пациентката и пияницата Май-Брит. Лентичка с напечатани букви, която можеше да се поръча от някаква фирма чрез училището, и каквато всички добросъвестни майки бяха пришили към вещите на децата си, за да не изчезнат. Всички майки, освен неговата, защото майка му все по-често биваше заменяна от Май-Брит, така че цялата работа приключи само с мешката, която той сам бе направил по трудово.

Принадлежи на Хенрик Петершон, 08-6636615, гласеше текстът със сини букви.

Побиха го тръпки. Последния път, когато бе видял мешката, тя висеше на вратата на гардероба в спалнята, в това беше сигурен.

— С други думи, ти не си от най-умните атентатори, с които съм се занимавал — обобщи Булин и прекъсна мислите му. — Освен това разполагаме с камъка, по който има два перфектни отпечатъка с двутактово масло, които съм сигурен, че ще съвпаднат с твоите.

Той се наведе напред към пребледнелия HP.

— Така, както го виждам, затънал си и с двата крака, Хенрик, малкия. Ти какво имаш да кажеш по въпроса? — завърши той и отново пусна магнетофона.

В главата на HP беше каша.

Кой, по дяволите, беше влизал в апартамента му?

Защо някой беше задигнал мешката и я беше окачил на моста?

Колата, която го блъсна от нищото, сякаш беше чакала в засада зад завоя. И беше ударила само дотолкова, че да го хванат куките.

Но кой би искал да го натопи толкова сериозно? Разбира се, имаше неприятели, но не от такава класа. Така че кой можеше да бъде? Петдесет и осми?

Ами ако мистър пет-осем също беше швед и бе открил кой му диша във врата в класирането? И умишлено бе саботирал цялата мисия?

Не, звучеше твърде невероятно…

Главата му щеше да се пръсне от катастрофата, ударите в лицето и всичко, което се въртеше вътре. Не можеше да разплете цялата бъркотия, поне не и сега.

Отново погледна към телефона и реши да се придържа към правило номер едно — да си трае.

— Нямам коментар и както току-що съобщих, искам адвокат — повтори той, по този път интонацията му не прозвуча толкова самоуверено.

Булин въздъхна и отново изключи магнетофона.

— Както искаш, Петершон, това, разбира се, е твое право. Ето го телефона, а до него е указателят. Връщам се след десет минути.

Той махна към една малка масичка с телефон в единия ъгъл на стаята, изправи се и тръгна навън.

— Адски късмет извади, че колегата Нормѐн се отърва леко — добави той, когато вече беше при вратата. — Единственото, което ченгетата мразим повече от убийци на полицаи, са които убиват колеги жени.

Изведнъж нещо му присветна и HP усети как кръвта в главата му закипя.

— Ч-чакай! — викна той на Булин, който вече затваряше вратата. — Как каза, че се е казвала полицайката? Т-тази, която е ранена?

— Нормѐн — отвърна Булин сухо. — Ребека Нормѐн.

„Мамка му, мамка му, мамка му!“, крещеше малко гласче в главата на HP.

Станаха общо дванайсет шева. Четири на едната рана, пет на другата и няколко отделни по лицето.

Ребека се огледа в малкото огледало над мивката в стаята за прегледи. На главата и имаше две бели превръзки. Лепенки навсякъде, лека синина над едната буза и кървавочервени очи заради прахта, която се бе отделила от въздушната възглавница.

Като се добавят и гаденето, главоболието и тъпата болка в гърдите, картината на щетите беше пълна.

Положението при Крюсе беше по-лошо, той още беше в интензивното. Според Вахтола, която бе минала за малко преди известно време, щяха да докарат съпругата му на следващия ден.

И всичко това заради нея. Тя бе стояла на пътническото място, тя трябваше да вдигне тревога. Трябваше да послуша инстинктите си, да спре кортежа незабавно и да нареди да обърнат. Но вместо това се бе поколебала. Бе изгубила две жизненоважни секунди в тревога да не направи грешка, вместо да се фокусира върху това да направи нужното. Крюсе определено ги спаси с маневрата си, но се наложи да плати цената за нейната грешка.

Ребека събра нещата си, които ѝ бяха взели, преди да я сложат на носилката, синята бронежилетка, която вероятно бе спасила ребрата ѝ, палката, както и полицейската радиостанция.

Отвън я чакаше патрулка, за да я откара до тях. Рунеберг беше решил, че дебрифингът може да почака до утре. Това я устройваше перфектно. Искаше да се прибере, да вземе две от нокаутиращите хапчета, които носеше със себе си от болницата, и да спи едно денонощие.

Тъкмо докато оглеждаше стаята, за да провери дали е взела всичко, телефонът ѝ иззвъня. Скрит номер, отбеляза тя и се намръщи.

— Ребека на телефона — каза тя, вече поставила ръка на дръжката на вратата.

— Бека? — отвърна гласът от другата страна и тя се спря. — Бека, аз съм…

— Не мога да говоря точно сега — каза тя ненужно сухо. — Става ли да ти звънна утре сутринта? — опита да изглади ситуацията с малко по-приятелски тон.

— Ааами, разбира се, исках само да проверя дали си… окей?

— Защо? — попита тя и нещо в интонацията му накара малка сигнална лампичка вътре в нея да светне.

— Амии… — за миг настъпи тишина, но тя реши да не го прекъсва. — … не знам как точно да го кажа…

— Но? — отсече тя, докато лошото ѝ предчувствие се усилваше все повече.

— Това което стана… на „Линдхагенсплан“… Значи… не това беше идеята, или оохх… това беше, но не трябваше да си ти. Не знаех, че си ти, Бека!

Думите идваха на пресекулки и тя забеляза как към края гласът му се изви до фалцет. Изведнъж се почувства ужасно изтощена, сякаш краката ѝ повече не издържаха да я носят. Тя бавно влезе обратно в стаята и се отпусна в леглото, от което преди малко бе станала.

— Започни отначало, моля те — каза тя възможно най-сдържано, докато се опитваше да смели думите му.

— Значи, не беше на сериозно, един вид игра, може да се каже. Игра, която малко излезе от релси.

— Игра, казваш.

Гласът ѝ звучеше уморено, но въпреки това гой нямаше как да не чуе гнева ѝ.

— Дааа… — отвърна и сам усети колко тъпо звучи.

— Значи си играел игра и затова сега колегата ми лежи в интензивното, така ли да го обобщим?

Сега звучеше още по-ядосана, като че се беше съвзела от първоначалния шок.

— Ами, не това беше идеята, нали ти казах. Някой да се нарани… Просто нещо като сложна шега, може да се каже.

Гласът му беше умоляващ, почти хленчещ.

— Шега? Ти на луда ли ме правиш? Напълно ли си изглупял? Навършил си тридесет години, мамка му, но живееш като на игра, не даваш пет пари за нищо и оставяш другите да ти сърбат попарата! Но този път всичко отиде по дяволите, или нещо бъркам?!

Той не отговори. Малкото пъти, когато се случваше тя да псува, беше по-добре да си мълчиш, това го бе научил.

— Окей, във всеки случай сега знаеш, че съм се отървала. Ти къде си?

Въпросът в действителност беше ненужен. Тя вече знаеше отговора. Защо иначе щеше да ѝ звъни?