HP чукаше, като че беше в транс.

Той беше Роко Сифреди, Пол Томас и, разбира се, легендата Рон „Таралежа“ Джереми[44], слети в един-единствен човек. Тази вечер беше Императорът на чукането и обръщате и въртеше навитата си, но все още малко изненадана партньорка, изследвайки всички мислими вариации на копулацията.

Яхваше я за трети път през последните два часа, което беше далеч над средното му ниво. Вече бяха направили един разпален рунд на дивана, после изправена мисионерска на кухненската маса, с дългите ѝ крака обвити около раменете му, а в момента се бе заел така неистово да шиба въпросната дама на задна, че цялото проклето легло щеше да се срути.

Ръцете му бяха хванали здраво широките ѝ бедра. Гърдите и дупето ѝ се люлееха в такт с приятните ѝ стенания, докато той все по-здраво я нанизваше на твърдия си като камък чеп на порнозвезда.

— Само още малко, само още малко и ще свърша — изскимтя тя задъхано. Но на него не му пукаше. Защото беше Краля на чукането, Принца на плющенето, the Ayatolla of luckenrolla! Но по-важното — беше също така mister clip of the week, first Runner-up и number onehundredandtwenty fucking eight! Най-якият пич в Играта и мисълта за това го надървяше значително повече, отколкото партньорката му в леглото, с всичките си женски атрибути, някога бе успявала.

С два последни силни тласъка той завърши шедьовъра си и в същия момент, в който го извади и запрати каскада лигава lovejoy по потния ѝ гръб, в главата му имаше една-единствена мисъл: Трябваше да го заснеме с камерата!

Тя лежеше до него в леглото и гледаше спящият му силует. Може и да не беше най-умният мъж на света, но във всеки случай беше дявол в леглото, а конкретно тачи вечер беше особено вдъхновен.

Познаваха се от около половин година, бяха се натъкнали един на друг в кръчма някъде в центъра и тъй като тя се бе чувствала необичайно самотна, а и бе имала нужда от физическа близост, против всичките си обичайни принципи още същата вечер го бе последвала в апартамента му. Сексът беше добър още от началото, а след това им бе било трудно да спрат.

В него имаше нещо, което я привличаше, което я възбуждаше. Не беше свръхкрасив или твърде сексапилен — и в двете графи беше съвсем по средата. Може би най-много я привличаше просто фактът, че той не беше полицай, ами напълно обикновен мъж, който живее в напълно обикновения свят. Така или иначе, срещаха се от време на време, обикновено когато тя беше в настроение. Не търсеше връзка, а и той никога не бе възразил срещу така възникналата подредба. И все пак тя не можеше да се отърси от чувството, че го използва. Ребека подозираше, или по-скоро се надяваше, че той вече има сериозна връзка, но реши да не го пита, а и той не се бе почувствал принуден да разкаже повече за личния си живот. Каквото и да деляха, не ставаше дума за чувства, а за физическо привличане, така че нямаше нужда от подробности или поне тя така предпочиташе да мисли.

Не, беше все едно. Бяха чисто и просто приятели за секс, дори и да не ѝ беше приятно да използва тъкмо този израз. Тя погали гърба му гузно и го чу да измърморва нещо на сън.

Водачът му бе обещал цял нов свят и до момента въобще не беше разочарован! Можеше да гледа клипа колкото си иска пъти и до момента вероятно вече го беше направил.

Мисия номер четири си я биваше. Беше развинтил джантите на едно „Ферари“, собственост на един мазен адвокат, докато пичът бе стоял на десет метра от мястото, на външните маси в „Стюрехуф“[45] на по afterworkdrink с приятелите си баровци. Колата, естествено, беше паркирана в зоната за товарни автомобили до Свампен[46], така че всички да могат да видят проклетия му пенисоудължител под формата на гъзарско возило, но въпреки това никой не забеляза нищо.

Специалният инструмент чакаше прилежно увит в найлонова торбичка, потопена в казанчето на една от тоалетните в „Стюрегалериан“, и когато вече бе на място, му трябваха само три минути да развинти всички болтове на колелата, които бяха към улицата.

Въпреки че беше петък вечер и по улицата вече циркулираха купища хора, никой не му обърна внимание, дори една патрулка, която мина на половин метър зад гърба му. Беше адски изненадващо на колко малко хора им пука с какво се занимават другите. Във всеки случай поне докато Mr. Sleazy lawyer опита да обърне към „Кунгсгатан“, като направи рязък завой, от който гумите изсвистяха.

Двете колела излетяха за нула време и изведнъж онзи глупак получи значително повече внимание, отколкото си бе представял. Освен близо стотина души, които се хилеха злобно и сочеха с пръсти, HP преброи поне още петима, освен него самия, които снимаха красивата кола, както си стоеше насред „Стюрегатан“. Лъскавите и сигурно страшно скъпи спирачни дискове бяха заорали здраво в асфалта и според статията в ДН[47], бе минал почти час, преди от Пътна помощ да разкарат колата.

Но по това време HP отдавна се бе чупил. Мразеше „Стюреплан“, още повече през почивните дни, и не искаше да прекарва там повече време, отколкото беше абсолютно наложително.

Последното, което видя от собственика на колата, бе как хленчи като малко момиче над багажника на съсипаното си бижу, но HP не изпитваше и капка съчувствие към жертвата си. Mr. Sleazy вероятно си го бе заслужил, беше достатъчно да видиш надменната му мутра, зализаната му, напоена с „Рогаин“[48] коса и скъпарския костюм, за да ти стане ясно. С такова возило направо се молиш да ти натрият носа и HP точно това бе направил.

Той, между другото, никога не бе обичал адвокати. Единственият път, когато бе бил достатъчно тъп да се обърне към един такъв мошеник на дребно, далеч не се беше оказало от полза. Нещастникът беше абсолютно некомпетентен, не беше прочел грам по случая, наричаше го Хокан през цялото време, а в съда се бе опитал да прикрие миризмата на алкохол с ментови бонбони. HP трябваше да съобрази и да не приема първия срещнат, който му назначава съдът, но едва беше навършил осемнайсет години и дори и да познаваше всички признаци на алкохолизма като петте си пръста, то трябваше да мине известно време, преди да опознае съдебната система също толкова добре.

Онзи път всичко бе било голяма, скапана бъркотия.

Така или иначе, случилото се му бе коствало десет месеца в поправителния дом.

Обществен застъпник my ass!, по-скоро „естествен отстъпник“ или може би „съществен престъпник“, ако се съди по безумно скъпата каручка на Mr. Sleazy. Във всеки случай сега той самият щеше да си отмъсти на лешоядите и чувството всъщност беше дяволски добро!

Яжте ми кура, надути „Стюреплан“-ски свине!

Следващата седмица, следвайки инструкциите, беше изпратил анонимно болтовете от колелата до адвокатската фирма и за пръв път осъзна, че всичко, цялата тая работа с Играта, е много по-голямо, отколкото си бе мислил.

Защото какъв всъщност беше смисълът да връща болтовете обратно на господин Sleazy? Това си беше като да му направи услуга и сигурно да му спести няколко хиляди крони от тлъстата сметка в сервиза. Защо просто да не хвърли скрапа в залива Нюбру and be done with it?

Единственият отговор, за който се сещаше, беше, че някой иска да види изражението на адвоката, когато получи пакета. И тогава лампичката му окончателно светна. По света имаше и други като него, не само в САЩ, но и тук, в Швеция, а със сигурност и в други страни.

Вече беше загрял, че горилата на „Биркагатан“ по някакъв начин бе забъркана и тъпакът не бе могъл да си държи устата затворена, ами се бе разприказвал за Играта. Очевидно текстът, който бе напръскал на вратата му, се отнасяше за това. И едва ли Луис Карол бе оставил картата пропуск в книгата или пък знаеше нещо за спирането на часовника на покрива на НК…