«Тъй като не искам да обезобразя този забележителен паметник, разкопките бяха преустановени и дългата няколко метра бургия остана в него«.
Впоследствие Вайс има нова идея: тръгвайки от пролуката в пирамидата на Микерин, останала от сина на Саладин от 1196 г. сл. Хр., той също решил да си пробие път до ядрото на постройката. Заедно със своя екип британецът прокопава тунел точно отстрани на централната ос на пирамидата и продължил към основата. На всяко взривяване работниците трябвало да напускат пирамидата. След това трябвало да чакат часове наред, докато прахта се разсее, за да могат в крайна сметка да разчистят камънака. Но и в горната част на пирамидата на Микерин Вайс не открива никаква камера или тунел, които да го приближат до целта му.
Накрая барутът не оставил никакъв шанс и на външната облицовка на пирамидата. Надеждата, че на това място ще бъде открита непозната камера, също остава излъгана. Взривявайки един вход в намиращите се над Камерата на царя освободителни камери, Вайс дори помислил, че най-сетне се е доближил до целта си, но и тези помещения не се оказали търсената тайна камера.
Каква обаче е била причината за търсенето на скритата камера, която Вайс на всяка цена искал да намери?
Повече от 200 години лаиците и поръчковите археолози търсят наследството на Озирис, което трябвало да се намира някъде из скритите помещения на Гиза. През април 2001 г. френският пилот Жак Бардо и френската биоложка Франсин Дармон съобщиха в парижката преса, че това наследство се намирало в Голямата пирамида, където при това имало безброй помещения, тунели и вдлъбнатини. Те базираха допусканията си на кухите помещения, сканирани с електронни детектори преди десетилетия от архитектите Жил Дормио и Жан Патрис Гуади.
Със съдействието на египетското Управление по антично наследство през юли 1986 г. бяха прокарани микросонди през един гранитен блок с дебелина около 2,5 метра. Там изследователите попадат на кухо помещение, широко три и високо около 5,5 метра, точно под Камерата на царя, което е застлано с фин кристален кварцов пясък. Освен това зад северозападната страна на тази камера френските архитекти успели да открият втора тунелна система. Когато международен репортер се изправи с тези изказвания пред директора на платото Гиза, д-р Захи Хауас, той официално ги опроверга:
«На г-н Бардо и г-жа Дармон никога не е била възлагана изследователска работа относно пирамидата!»
По този повод обаче наяве излезе нещо съвсем друго: през октомври 2000 година с подкрепата на археолога Жан-Ив Верхур Жил Дормио без официално разрешение провел нови радарни измервания в Голямата пирамида. Този път, въз основа на радарните снимки, били установени още повече кухи помещения и множество системи от шахти, които Бардо и Дармон нанесли върху карта. Но и когато новите изследвания станаха известни, стана ясно, че Хауас ще попречи на тези изследвания:
«Ще бъде свикан комитет от избрани специалисти, който впоследствие да реши дали френските изследователи ще могат да повторят своето изследване с по-добра техника и дали изобщо ще изследват споменатите места в пирамидата. Това официално изследване ще бъде проведено с благословията на SCA под името „Проектът Дармон-Верхур“«.
Проучванията по сфинкса, които вече бяха проведени между 1998 и 1999 година, всъщност доказаха, че наистина под постройката най-малкото има система от лабиринти, състояща се от разклонени тунели и камери, където според египетските легенди би трябвало да се съхранява завещанието на мистериозното божество «Озирис». Следователно зад постройката на сфинкса би трябвало да се крие по-голяма тайна освен тази за колосалните му размери.
Египтолозите считат, че върху челото на сфинкса някога е имало една змия Уреус от метал, което и днес може да се види по дупката на поставката. Също и една брада трябва някога да е украсявала сфинкса, преди тя заедно с носа да е била откъртена. Италианският археолог Джовани Батиста Кавиглия през януари 1816 г. открива останки от фалшива брада и ги каталогизира за бъдещите поколения. Тази винаги с удоволствие отхвърляна, забранена от египтолозите находка днес се намира в Британския музей в Лондон и всъщност е доказателство за божествения произход на постройката. Но само, защото местоположението на сфинкса е близо до пирамидата на Хефрен, съвременните експерти не можаха да измислят по-добро определение за символиката на сфинкса от това на египтолога Курт Ланге:
«Строителят на сфинкса е бил фараона Хефрен, чиято глава върху лъвско тяло символизирал царската му власт«.
Въпреки че сфинксът в действителност е анонимен монумент от историята на съвремието, д-р Захи Хауас също подкрепя тази теза и смята, че:
«Сфинксът изобразява Хефрен като Хор, който принася жертва на баща си Хеопс«.
За какви жертви говори д-р Хауас обаче си остава негова тайна. Но и американският египтолог професор Марк Ленър, който до 1996 г. беше лектор към Института за изследване на Ориента, към Чикагския университет, додаде и през 1991 г. представи, дори подкрепейки се с компютърни графики, привидното доказателство, че скулптурното лице на фараона Хефрен отговаря точно на лицето на сфинкса. Дори и този възглед междувременно да беше бетониран във всички учебници, той въпреки това остава лишен от каквато и да било фактологична основа!
През 1974 г. британският физик Кърт Менделсон вече описа една друга теория относно възникването на постройката в книгата си «Загадката на пирамидите»:
«Като тип изображението на лъв с човешки лик изглежда е било развито по-рано от момента, когато цар Хефрен (Chaefnt) се е възкачил на престола, така че при използването на някакъв наличен скален къс архитектите на Хефрен е трябвало да придадат на модела само гигантски размери«.
Самият професор Марк Ленър през 1992 г. преди годишното събрание на American Association for the Advancement of Science каза:
«Няма никаква директна възможност сфинксът да бъде датиран, защото е бил издялан непосредствено в естествената скала«.
Заради обезпокоението от факта, че с несигурния компютърен метод на Ленър всяка глава би могла да бъде проектирана върху тялото на сфинкса, през 1993 г. беше стартиран един независим и най-после интердисциплинарен изследователски проект. Детективът Франко Доминго, който повече от 20 години прави портрети по описания на търсени престъпници за Нюйоркската полиция, отлетя за Кайро, за да проучи египетската скулптура. В края на професионалната си кариера експертът Доминго дори е работил за съдебната медицина, където трябвало да реконструира лица на жертви, които били силно обезобразени или пък, на които липсвали цели части от главите им.
И така Франк Доминго сравни лицето на сфинкса със статуята на Хефрен в Египетския музей в Кайро, при което направи прецизни скици на двете статуи. Вследствие на това той, въз основа на чертите на лицата на двете изображения, практически доказа, че става дума за два различни субекта.
След като връзката на сфинкса с фараона Хефрен като неин строител стана несъстоятелна, съвременните египтолози омагьосаха друг един цар. В Cambridge Archaelogical Journal професор Марк Ленър писа:
«Въпреки че сме сигурни, че сфинксът датира от IV династия, ние се изправяме пред проблема, че няма никакви текстове от Старото царство, които да го споменават«.
Така египтолозите започнаха да изповядват новата теория, че и тази постройка била дело на фараона Хеопс. Тази безсмислица е не само абсурдна, но и граничи с безочието, когато с псевдонаучни методи искат да изкарат някого за луд! Защото още през 19. век германският египтолог професор Хайнрих Бругш (1827–1894) стигна до заключението, че тази постройка би трябвало да е съществувала дори още преди времето на Хеопс:
