Като начало Грейвс изчел наличната по онова време литература и след това заминал за Египет, за да проучва Голямата пирамида в Гиза. Той отхвърлил всички дрънканици, според които пирамидите в Гиза били построени от библейски герои или легендарни крале. От класическите извори той заключил, че египетските крале Хеопс, Хефрен и Микерин построили пирамидите като най-сигурен гроб за своите телесни обвивки, защото според древноегипетската вяра това гарантирало бъдещия живот на душата.
Съблюдавайки строга научна методика, Джон Грейвс започнал да извършва прецизни измервания на пирамидите с най-добрите налични инструменти. При изкачване на Великата пирамида преброил 208 стъпала и определил отвесната височина на пирамидата на 152 метра (в действителност 146,59 м). Височината на страничните триъгълни стени той определил на 211,23 м, при което е сгрешил с 19,15 м. Това не се дължало на липсата на задълбоченост у Грейвс, а на обстоятелството, че с течение на времето арабите извозили голям брой каменни блокове за строеж на собствените си къщи. Без съвременна техника, намиращата се там 212,48 м фундаментна основа не позволила на изследователя да състави точна реконструкция.
По-нататък Грейвс описва как през купчина развалини успял да стигне до оригиналния вход на 16 каменно ниво и базирайки се на погрешни данни посочва площта на основата на пирамидата на 44 615 кв. м. (в действителност 54 300 кв. м.). Въпреки всичко, в тогавашна Англия направените от професор Джон Грейвс заключения довели до оживени дискусии, в които везните се накланяли ту към съгласие, ту към несъгласие. Самият доктор Уилям Харви — откривателят на кръвообращението — участвал в тях и изразил учудването си, че Грейвс не е открил и описал никакви въздушни шахти, които да снабдяват с въздух камерите във вътрешността на пирамидата по време на строежа. Според Харви би трябвало да има такива шахти, и се аргументира така: «…както вече знаем, не можем да дишаме един и същи въздух два пъти. Винаги отново и отново имаме нужда от свеж въздух«.
Фактически на южната и северната стена в Камерата на царя Грейвс забелязал две вдлъбнатини, които заради следите от сажди той обяснява като поставки за маслени лампи. Вероятно обаче саждите не са оставени от строителите, а са предизвикани от нашественици, които през 9. век са успели да проникнат в сградата.
Междувременно обаче ние знаем, че предположението на д-р Харви за архитектониката се оправда. Защото 200 години след Грейвс британският изследовател на пирамидите Ричард Уилям Хауърд Вайс (1784–1853) и сътрудникът му Джон Ши Пиринг (1813–1869) откриват изходите на шахтите за Камерата на царя върху външните стени на пирамидата. По-късно те предполагат, че шахтите водят до друго помещение. Изследователите се отказват и от тази хипотеза, когато разчистват южната шахта от развалините и в Камерата на царя внезапно нахлува свеж въздух. Оттук те правят грешния извод, че шахтите би трябвало да са служели за вентилация и така въвеждат популярното оттогава понятие «въздушни шахти».
Изненадващо това обяснение е отречено още тогава от видни учени на 19. век в «Известия на института за изследване на Ориента» (Германска академия на науките в Берлин).
Преди Джон Грейвс да се върне в Англия, той предал инструментите си на един млад венецианец на име Тито Ливио Буратини, който го придружавал до пирамидата. Този бил не по-малко заинтересован от британеца да установи точните размери на пирамидата и преди всичко да открие лежащите в основата на първоначалния строителен план мерки — «лакти», «стъпки» или «педи». Всъщност пътуването на италианеца до Египет било подпомогнато финансово от германския йезуитски свещенник Атаназиус Кирхер (1602–1680). Той тъкмо се бил преселил в Рим, за да дискутира с Галилео Галилей (1564–1642) въпроса за една универсално валидна единица за дължина и връзката й с Египет.
Още гръцкият учен Питагор от Самос изповядва възгледа, че мерките в Античността са заимствани от египетските образци и че те са базирани на един непреходен стандарт. Но и до днес си остава загадка как е възможно значимите научни постижения на древните египтяни да са потънали «в забрава»!
Дали в това няма и малко умисъл?
Изглежда бащите на Американската революция трябва много добре да са познавали древноегипетската традиция, при това в детайли. Защото през ноември 1777 г., подтикнат от изследователските резултати на проф. Грейвс, тогавашният президент Джордж Вашингтон и неговият министър на отбраната Пейтън Рандолф всъщност правят така, че масонският символ на «пирамидата» да бъде изобразен на горната страна на големия печат на САЩ. В нея те виждали, подобно на гърците, връзка със своите предци.
И когато французите през 1789 г. започват да реформират държавата и обществото според техните също така повлияни от масоните революционни идеи, те премахват библейската седемдневна седмица и я заместват с десетдневния ритъм на древен Египет. Включително и Наполеон Бонапарт I (1769–1821) си представял примера на египетските походи на Александър Велики и Юлий Цезар. Корсиканецът знаел, че тук не ставало дума само за военно и политическо завоевание, а за «съживяване» на едно древно научно съкровище.
На 12 август 1799 г. заедно с Имам Мухамад и дванадесет негови придружители Наполеон посетил царската камера в Голямата пирамида и помолил, подобно на Александър Велики, да бъде оставен сам. Когато на следващия ден попитали Наполеон дали е преживял нещо необикновено, той отговорил на адютанта си Ла Кае:
«Няма смисъл, едва ли бихте ми повярвали!»
В допълнение френските «санкюлоти» премахнали и тогавашните църковни празници и вместо тях издигнали на почит единствено природата и най-съвършеното същество — човека.
За да въведе стария «клафтер»[1], Френската академия дори разпоредила да бъде измерена меридианната крива от Дюнкерк до Перпинян и въз основа на античната десетична система избрала за единица дължина «метъра», който според техните изчисления представлявал една десетмилионна част на Парижката географска дължина от полюса до екватора.
През 18. век французите потеглили с 328 кораба към Египет само защото искали да изпреварят англичаните в достъпа до древното знание. Когато на 19 май най-накрая с 35 000 войници пристигнали в Египет, те били придружени и от 500 цивилни, между които имало учени от Френската академия. Когато обаче на 21 юли 1798 г. французите достигат до пирамидата в Гиза, положението става опасно: халифът Мурад Бей със своите 10 000 мамелюкски конници напада европейците. Но всеки път, когато французите били атакувани, войниците се построявали в прочутите си «карета» и викали високо: «Учените и магаретата в средата!»
Последвалото клане засегнало изключително редиците на безстрашните мамелюци. В рамките на два часа бойното поле се покрило с повече от 2000 трупа, докато французите загубили само 40 човека.
Но само месец по-късно нещата за френската армия се влошили още повече. Британската армия под командването на високия само 1,57 м адмирал лорд Хорацио Нелсън се намесил в действията и не само, че потопил в Абукир 13 от 17-те френски кораба, но и веднага пленил всички френски войници. При този сблъсък французите дали 3105 ранени и 1700 убити. На 4 юли 1999 г. парижкият морски изследовател Франк Гудио от Европейския институт по морска археология успя да идентифицира останките от френската армада в тинест седимент на дълбочина 11 метра. Останките бяха на около 20 километра северно от днешна Александрия и част от тях бяха извадени през лятото на 2000 година. Така начинанието на Наполеон от военна гледна точка би могло да се определи като фиаско, но същевременно този поход създаде новата наука «египтология». Въпреки че с писмените знаци на египтяните се натъкнахме на един, както изглежда, още непреодолим праг, постепенно започна достъпът до културата на Египет.
Един от най-проницателните участници в експедицията е Е. Франсоа Жомар, който ни разказва колко трудно по онова време било на французите, пълзейки и приведени в тесните галерии, да си пробиват път в египетските постройки. Опърлен от пламъка на факлите и почти задушен от липса на въздух, той многократно се провирал през затрупаните проходни системи на египетските постройки. Между другото той е съпровождан от полковник Жан-Мари Котел при проучването на една шахта. Жомар разказва как те постоянно били измъчвани от купища прилепи, които разранявали лицата им и спирали дъха им с ужасната си миризма.
