В Средното царство възниква в последна сметка и вярата, че този Бог дори някога ще възкреси всички мъртви. Въпреки че брат му Сет го насича на множество парчета, Озирис някога също възкръснал. От тук по мое мнение тръгва вярата в историите за възкресението в исляма и християнството, което е записано във всички свещени книги.

Какво обаче се крие зад тази мистерия?

Тогавашният директор на Египетския музей в Кайро, д-р Хенри Риад, през 1972 г. разрешава на неколцина учени да проведат широкоспектърни рентгенологични изследвания на мумиите на фараоните. Д-р Джеймс Е. Харис от американския университет в Мичиган работел интензивно върху мумията на жрицата Макаре. Превръзките по тялото й доведоха до заключението, че жрицата вероятно е починала вследствие на спонтанен аборт. Защото омотаното в превръзки бебе също лежало в саркофага върху тялото на майката. Ученият бил повече от смаян от изследователските резултати. Първоначално всичко изглеждало нормално, но след това Харис забелязал, че кърмачето имало глава на павиан. Мозъкът му обаче се оказал много по-голям от този на павианите.

Какво ли трябва да означава това?

Гръцкият историк Херодот ни информира в своята «История», II, глава 46, че почитането на Боговете в древен Египет стигнало толкова далеч, че жените открито се сношавали по пазарите с овни, защото виждали в негово лице своя Бог Хнум. Содомията, която Херодот намира за неприятна, за традиционно възпитаните египтяни била ежедневие. Това от своя страна допуска спекулацията, че жрицата Макаре, вероятно при половата си връзка с павиан, е била ощастливена от Бог Озирис, тъй като негов символ освен ибиса, е и бялата маймуна. Но погледнато чисто медицински подобни оплождания между животни и хора са невъзможни.

Как тогава да обясним присъствието на детето-павиан?

В легендите на евреите за древността се разказва за една ера на хората, в която навсякъде по земята имало сфинксове, които били с «…човешка глава и лъвско тяло», което напомня за минойския минотавър. Но за подобни чудовищни същества говорят също така и египетският жрец Мането, както и асирийският учен Бересос.

През 21. век изглежда сме направили решаващата стъпка към тези странно звучащи информации. Вече съм споменавал за подобни трансгенетични сътворения на друго място, където върху тялото на мишка се отглеждат човешки уши за трансплантационни цели. Американският невролог д-р Робърт Дж. Уайт от университетът Case Western Reserve в Охайо през първата половина на 1999 г. осъществи няколко присаждания на глави при маймуни и смята, че:

В папируса Уесткар се споменава един египетски свещеник на име Джеди, който по желание можел да разменя различни животински глави. Въпреки че, както изглежда, жрецът-учен можел да присажда и човешки глави, той не желаел да извършва подобни манипулации дори по заповед на самия цар Хуфу. Друго обаче е моралното отношение на д-р Уайт: Единственото обстоятелство, поради което до днес невролозите са възпрепятствани, някога като нашите предшественици, да трансплантират човешка глава на друго тяло и съответно да се правят на Богове, е липсата на 2,4 милиона марки. Възрастни пациенти щяха само да събират сумата за тази грандиозна операция и тялото им нямаше да остарява никога. Засега обаче (за щастие!?) съществува и един съществен недостатък на метода на присаждането: новото тяло от врата надолу би останало парализирано за вечни времена. При опитите с животни Доктор Уайт и неговите колеги всъщност все още не са успели да свържат спираловидните нерви между главата и тялото.

Трансплантацията на глава изобщо стана възможна, защото опитният невролог разработи хладилен уред за кръвта и мозъка, с помощта на който температурата на наркотизираната глава се понижава от 36,7 на 10 градуса по Целзий и така мозъкът би могъл да издържи интервенцията без кръвоснабдяване. Интервенцията трябва да трае само един час, вече изпробвана и доразвита върху човешко тяло от Уайт. На 30 август 1999 г. д-р Уайт каза убедено:

Но не само легендата за Франкенщайн ще получи научна обосновка, но и митологично звучащите предания в нашето минало. Защото в Гиза се намира сфинкса, който представлява най-голямото изображение на древните трансгенетични създания.

Дали това може да служи, за свидетелство на нашето собствено сътворение?

Според текстовете на арабския хронист Абдалах ал Латиф през 12. век пирамидите в Гиза още били покрити с бял «мар-мар» (камък Тура) и изпъстрени с някаква неподдаваща се на дешифриране писменост. Но по същото време при цар Саладин (1138–1193 г. сл. Хр.) пирамидите вече систематично били ползвани за каменни кариери. Според преданията основно Емир Каракуш («Тъмната птица») бил този, който унищожил множество малки пирамиди, за да набави строителен материал за строящия се Кайро.

Ученият ал-Латиф освен това дава информация за тогавашното състояние на «Абу Хол» («Бащата на ужаса»), когото египетските царе по време на свое управление наричали просто «рути» («лъв») или «ху» («вечният») и когото ние самите познаваме повече по неговото гръцко име «сфинкс». Той описва красивото лице «…с червен оттенък и червен лак толкова блестящо, все едно току-що е боядисано». Тъй като често споменава носа на сфинкса, можем да предположим: (въпреки казаното от някои други пътеписци, че още през 10. век носът е липсвал), че по времето, кога арабинът го е разглеждал, той е бил на мястото си. Едно внимателно ново изследване на лицето всъщност допуска, че неизвестни до момента субекти за историята предумишлено са забили в носа на сфинкса дълги дървени клинове или железни длета: веднъж отгоре в корена на носа и веднъж отдолу между дупките на носа. Вследствие дългият 1,70 метра нос просто се откъртил надясно и оттогава липсва. След това преднамерено разрушение с течение на вековете негативното влияние на околната среда и отлагането на соли започва да прояжда постройката.

През февруари 1992 г. египетските служители от Управлението по античното наследство в Кайро приканиха към международен симпозиум относно състоянието и методите на реставрация на големия сфинкс, в който се включиха геолози, специалисти по естествени науки и археолози от цял свят. При което за първи път (!) беше направен сериозен (!) опит на международно ниво да се обсъдят възможностите за анализ на различни занимаващи се с методи за каменна реставрация институции относно запазването на намиращите се на платото Гиза постройки. След няколкогодишна усилена реставрационна работа участниците в проекта, според заявеното от тях, през 1998 г. наистина успели да консервират сфинкса за следващите 1000 години и така да го запазят за бъдещите поколения.

На 26 май 1998 г. отговорните египтолози обаче благодарение на своите лазерни симулатори за възпроизвеждане на сфинкса отново успяха да заблудят обществеността. Дори и египетският президент Хосни Мубарак, както и генералният директор на UNESCO, Фредерико Майор, които присъстваха на събитието, се хванаха на въдицата. Гледката как сфинксът се облива във фантастичната светлина на лазерите, и как 300 фигуранти при това в костюми на древноегипетски воини представят своята танцова хореография, беше предавана от телевизиите по цял свят. Но изглежда никой не се интересуваше от тайните тунели и камери под сфинкса!

Каква обаче беше причината за това?

Днес навсякъде между египтолозите цари голямо въздържание относно твърдението, че «във» или «под» сфинкса би могло да има гроб или някаква скрита камера. Това обаче не винаги е било така. Дори по-голямата част от видимата част на постройката да е издялана от естествен варовик, това не означава, че не съществуват входове, които да водят под постройката. Още през 1579 г. германският пътешественик Йоханес Хелфрих споменава как езическите жреци прониквали в постройката от един отдалечен вход и от главата на статуята говорили на народа. Р. У. Х. Вайс през 1837 г. също се пита, дали в тялото на сфинкса не се крие неизвестна досега камера, която всички досегашни изследователи са пропуснали. В средата на 19. век британският полковник съгласно своите представи разпорежда от горната задна страна на обекта да бъдат пробити дупки директно в тялото на скулптурата. Когато след 8,2 метра бургията заседнала, се наложило, за да я освободи, Вайс просто да взриви малко барут и след това се отказва да търси предполагаемата камера. Неговото оправдание за прекратяване на работата обаче си остава противоречиво: