— Виж това.

На екрана се виждаше напречен разрез на Шахтата, маркиран през три метра до трийсет и три метра. Върхът на синята колона в разреза бе равен с повърхността на водата.

— Успяхме да спуснем в Шахтата миниатюрен дълбокомер — рече развълнуван той. — Преди това Стрийтър изпрати водолазен екип, но не можаха да се спуснат на повече от десетина метра дълбочина, заради отломките, които задръстват шахтата. Нямаш представа колко боклук се е насъбрал там долу. — Той кимна към екрана. — А с това ще можем да наблюдаваме оттук как спада нивото на водата.

— Внимание на всички постове — рече Найдълман. — Ще взривяваме в серия.

На наблюдателната кула се възцари мълчание.

— Зареждам от едно към пет — каза тихо Магнусен и късите й пръсти пробягаха по пулта.

— Десет секунди — прошепна Найдълман.

Напрежението се сгъсти.

— Взриви първи.

Хач погледна към морето. В един дълъг като вечност миг всичко изглеждаше неподвижно. Сетне огромен гейзер разкъса повърхността на океана, изстрелян от дълбините му от оранжева светлина. Секунда по-късно от ударната вълна прозорците на наблюдателната площадка потрепериха. Звукът се понесе над водата и трийсет секунди по-късно леко бучене се върна като ехо от сушата. Гейзерът се издигна като на забавен каданс, последван от облак разтрошени камъни, тиня и водорасли. Когато започна да пада обратно като мръсна струя, към океана се понесоха стръмни вълни и се сблъскаха с мъртвака. По-близкият от двата катера — „Наяд“ — заподскача лудо върху неочакваното вълнение.

— Взриви втори — нареди Найдълман и следващата експлозия разкъса подводния риф на стотина метра от първия. Един по един той взриви подводните експлозиви и на Хач му се стори, че целият южен бряг на остров Рагид потъна в жестока дъждовна буря. „Жалко, че не беше неделя“, помисли си той. „Щяхме да направим на Клей услуга, като събудим всичките заспали при проповедта му хора.“

Последва кратка пауза, докато водата се успокои и водолазните екипи проверят резултатите. След като получи съобщение, че всичките пет тунела са затворени, Найдълман се обърна към Магнусен.

— Включете помпите на изпомпване — рече той. — Поддържайте скорост 90 000 литра в минута. Стрийтър, екипът ти да е в готовност.

С радиостанцията си в ръка той се обърна към хората, събрали се на кулата:

— Да започнем да осушаваме.

На южния бряг се чу рев и двигателите на помпите заработиха. Почти едновременно Хач долови силно, сякаш неохотно потреперване, което идваше от Шахтата, от чиито дълбини се изсмукваше водата. Погледна надолу и видя как дебелият шланг се втвърди, след като водата пое по него пътя си от Шахтата през острова и обратно към океана. Ранкин и Бонтер не можеха да откъснат очи от монитора на дълбокомера, а Магнусен наблюдаваше внимателно подводните системи на помпите. Кулата започна леко да вибрира.

Минаха няколко минути.

— Водното равнище спадна с метър и половина — рече Магнусен.

Найдълман се наведе към Хач.

— Разликата между прилива и отлива тук е два и четирийсет — рече той. — В Шахтата водата никога не спада с повече от два и четирийсет, дори и при най-нисък отлив. След като стигнем три метра, ще знаем, че сме победили.

Последва безкраен, напрегнат момент. След това Магнусен вдигна глава от някакъв циферблат.

— Нивото на водата спадна с три метра — рече небрежно тя.

Всички от екипа се спогледаха. И тогава изведнъж върху лицето на Найдълман се появи широка усмивка.

В следващия миг наблюдателната кула на Ортанк се превърна в радостна лудница. Бонтер изсвири силно и се хвърли в обятията на смаяния Ранкин. Техниците се тупаха ентусиазирани по гърба. Дори устните на Магнусен се изкривиха в нещо като усмивка, преди да се обърне отново към монитора си. Сред ръкоплясканията и радостните викове някой извади бутилка „Вьов Клико“ и няколко пластмасови чаши за шампанско.

— Направихме го, за Бога — повтаряше Найдълман и се ръкуваше с всички в залата. — Вече осушаваме Наводнената шахта.

Той взе бутилката, разкъса станиола и извади тапата.

— Това място неслучайно е кръстено така — продължи той, докато разливаше шампанското. На Хач му се стори, че долавя емоционален трепет в гласа на капитана. — Двеста години противникът е бил водата. Докато водата в Шахтата не бъде премахната, съкровището не може да бъде извадено. Но, приятели мои, от утре това място ще се нуждае от ново име. Благодаря на всички и ви поздравявам.

Той вдигна чашата си. Из целия остров се чуваха радостни викове.

— Равнището на водата спадна с пет метра — обади се Магнусен.

Стиснал чашата си с шампанско в ръка, Хач отиде в средата на залата и погледна през стъклото. Объркващо беше да гледаш в гърлото на Шахтата. Екипът на Стрийтър стоеше до огромния шланг и наблюдаваше дебита. При скоростта, с която водата се изпомпваше — 90 000 литра в минута, или по един плувен басейн на всеки две минути — на него му стори, че сякаш вижда как нивото спада. Водата се стичаше надолу по обраслите греди и разкриваше милиметър по милиметър стените, покрити с ракушки и вкаменели водорасли. Кой знае защо, но се почувства като че се бори със странно чувство на съжаление. Струваше му се разочароващо, почти несправедливо, да постигнат за по-малко от две седмици онова, което не е могло да бъде постигнато въпреки страданията, болката и смъртта.

Найдълман взе радиостанцията си.

— Говори капитанът.

Гласът му отекна из целия остров и се понесе над тъмните води:

— Възползвам се от правото си на ръководител на това начинание и обявявам, че всички, които не носят дежурство, този следобед са освободени от работа.

Последваха нови радостни викове из целия остров. Хач погледна Магнусен и се запита какво изучаваше толкова напрегнато.

— Капитане? — обади се неуверено Ранкин, който също се бе вторачил отново в монитора си.

Като забеляза изражението му, Бонтер отиде до него и залепи лице за екрана.

— Капитане? — обади се Ранкин с по-висок тон.

Найдълман тъкмо наливаше още шампанско, но се обърна към геолога.

Ранкин посочи към екрана.

— Водата не спада повече.

Настъпи мълчание и всички погледи се обърнаха към стъкления под.

От Шахтата се понесе слабо, но продължително съскане. Черната повърхност на водата се виеше във водовъртеж и от непрогледните глъбини излитаха мехурчета.

Найдълман се отдръпна от стъклото.

— Увеличете дебита на помпите до 20 — нареди тихо той.

— Слушам, сър — отвърна Магнусен.

Ревът откъм южния бряг на острова се засили.

Без да казва нищо, Хач се присъедини към Ранкин и Бонтер пред екрана на геолога. Синьото стълбче бе спаднало по средата между отметките за три и седем метра. Докато гледаха, то потрепна и после бавно, но необратимо започна да се изкачва нагоре.

— Нивото се върна на пет метра — докладва Магнусен.

— Как е възможно? — попита Хач. — Нали наводнителните тунели са затворени. В Шахтата не може да прониква вода.

Найдълман заговори по радиостанцията:

— Стрийтър, какъв е максималният дебит на тези помпи?

— Мощността им по спесификация е сто и осемдесет хиляди литра, сър — долетя отговорът.

— Не питах колко е по спесификация. Попитах колко е максимумът им.

— Двеста двайсет и пет хиляди. Но, капитане…

Той се обърна към Магнусен.

— Направете го.

Навън ревът на двигателите на помпите стана почти оглушителен, а кулата се затресе силно от усилието им. Никой не промълви и дума, погледите на всички бяха приковани в мониторите. Хач забеляза, че синьото стълбче се застопори отново, после потрепери и сякаш понечи да тръгне надолу. Той постепенно изпусна въздуха си и едва тогава осъзна, че бе спрял да диша.

— По дяволите! — прошепна Бонтер.

Хач с невярващ поглед забеляза, че нивото в Шахтата отново продължи да се качва.

— Върнахме се на три метра — докладва неумолимо Магнусен.

— Надуйте помпите до двеста и седемдесет хиляди литра — нареди Найдълман.