Литмир - Электронная Библиотека

Сейнт Джон потрепна.

— Кери, необходимо ли е да използваш такъв език?

— О, необходимо е, старче, необходимо е.

Сейнт Джон погледна Хач така, сякаш искаше да му се извини.

— Дотук — продължи Уопнър — моето „животинче“ не приема нито една от красивите шифровални таблички на Крис. Затова взех нещата в собствените си ръце и предприех мощна фронтална атака. Докато тук си говорим, програмата си работи.

— Мощна фронтална атака ли? — попита Хач.

— Нали разбираш. Алгоритъм, който проверява целия шифрован текст и опитва всички възможни варианти за разшифровка по реда на вероятността им. Всичко е само въпрос на време.

— Въпрос на загуба на време — прекъсна го Сейнт Джон. — Аз работя върху нов комплект шифрови таблици от една холандска шифровална книга. Онова, което ни е необходимо тук, са повече исторически изследвания, а не допълнително компютърно време. Макалън е бил човек на своето време. Той не е измислил шифъра си от нищото; би трябвало да има исторически прецедент. Вече знаем, че това не е вариант на шекспировия или на розенкранцовия шифър, но съм убеден, че някой по-малко известен код в тези книги ще ни даде ключа към разшифроването.

— Я си затваряй устата! — прекъсна го безцеремонно Уопнър. — Погледни реално на нещата, Крис, никакви стари книги няма да разгадаят този шифър. Той е само за компютъра. — И той потупа гальовно най-близката от машините си.

После се завъртя със стола и отвори вратата на нещо, което Хач определи като медицински фризер с лавици, върху които обикновено се съхраняват проби от тъкани. Извади оттам сандвич със сладолед.

— Някой да иска един „Голям“? — попита той и го размаха.

— По-скоро бих изял някой буламач от крайпътна кръчма на магистралата М–1 — отвърна с отвращение Сейнт Джон.

— Ама и вас британците си ви бива в приказките — рече с пълна уста Уопнър. — Та вие слагате месо и в тортите си, за Бога. — Той размаха сандвича си като оръжие. — Това, което виждаш тук, е идеалната храна. Мазнини, протеин, захар и въглехидрати. Споменах ли мазнини? Човек може да живее вечно с това нещо.

— И той сигурно ще го направи — рече Сейнт Джон, обръщайки се към Хач. — Трябва да видиш колко кашона е складирал в кухнята на кораба.

Уопнър се намръщи.

— Какво, да не смяташ, че ще намеря достатъчно „Големи“ в това шибано градче, за да задоволя вкуса си? Едва ли. Петната по оцапаните ми гащи са по-дълги от главната му улица.

Хач си помисли, че навярно бе добре, дето Уопнър с неговия бруклински акцент и шарени ризи, имаше малко причини да посещава града. В мига, в който стъпеше в Стормхейвън, той щеше да се превърне в обект на удивление. Реши, че е време да смени темата.

— Следващият ми въпрос може да прозвучи глупаво. Но какво точно представлява Мечът на Архангел Михаил?

Последва неловко мълчание.

— Ами, нека видим какво знаем — рече Сейнт Джон и сви устни. — Винаги съм смятал, че има украсена със скъпоценни камъни дръжка, разбира се, с гравиран сребърен и донякъде позлатен ефес, може би е с многогранно острие — в общи линии нещо такова.

— Но защо Окъм ще твърди, че това е най-ценният трофей на Карибите?

Сейнт Джон изглеждаше леко объркан.

— Не съм се замислял по този въпрос. Струва ми се, че не знам със сигурност. Навярно има някакво духовно или митично значение. Нали разбирате, нещо като испански Ескалибур14.

— Но ако Окъм е притежавал такова голямо съкровище, защо ще оценява толкова високо самия меч?

Сейнт Джон погледна Хач с воднистите си очи.

— Истината е, доктор Хач, че нищо в моята документация не сочи какво точно е представлявал Мечът на Архангел Михаил. Споменава се единствено, че е бил грижливо пазен и дълбоко почитан предмет. Затова се боя, че не мога да отговоря на въпроса.

— Аз знам какво е представлявал мечът — рече ухилен Уопнър.

— Какво? — попита Сейнт Джон, усетил се като паднал в капан.

— Нали знаете как се чувстват мъжете след толкова време, прекарано в морето, без наоколо да има жени. Мечът на Архангел Михаил е бил…

Фразата му затихна в последвалото пикантно мълчание, а лицето на Сейнт Джон разцъфна в шокирано и възмутено изражение.

12.

Хач отвори вратата в дъното на спалнята на родителите си и излезе на малката веранда пред нея. Едва минаваше девет и половина, ала Стормхейвън спеше вече дълбок сън. Приятният късен летен бриз рошеше дърветата, които обграждаха старата къща, галеше с прохладата си бузите му, караше косъмчетата на врата му да настръхват. Той остави две черни папки върху очукания люлеещ стол и пристъпи напред към перилата.

Отвъд пристанището, по хълма, се спускаше градът — досущ като гривна от светлини, които се носеха надолу по улици и площади към водата. Беше толкова тихо, че можеше да чуе как камъчетата стържат едно о друго в прибоя, чуваше и потракването на вантите по мачтите на корабчетата на пирса. По улиците камъните от калдъръма блестяха на лунната светлина. По-далеч високата и тясна кула на фара на Бърнт хед присветваше предупредително откъм ръба на скалата.

Почти бе забравил тясната веранда на втория етаж, скътана под триъгълния покрив на старата, построена в британски имперски стил, къща. Ала сега, докато надничаше от перилата, в съзнанието му се върнаха множество спомени. Как играеха покер с Джони посред нощ, докато родителите им бяха на някакво честване, как внимаваха дали няма да се появят светлините на фаровете от завръщащата се кола, как се чувстваха и палави, и вече пораснали. А по-късно, като погледна надолу към къщата на Нордкътови, сякаш очакваше да зърне Клеър на прозореца на спалнята й.

Клеър…

Чу се смях, кратко бъбрене на някакви гласове. Погледът на Хач се върна към настоящето и се насочи към навопостроения пансион в града. Двамина служители на „Таласа“ влязоха в него, вратата към антрето се затвори и всичко утихна.

Погледът му пробяга лениво по редицата сгради. Замъглените очертания на червената тухлена фасада на библиотеката се издигаха в розово на хладната, нощна светлина.

Той погледа още известно време морето и забулената в мъгла тъмнина, където би трябвало да бъде остров Рагид. След това въздъхна и се върна на стола си, седна и взе двете черни папки.

В първата бе разпечатка на дешифрираната част от дневника на Макалън. Както бе казал Сейнт Джон, в нея се съдържаше лаконичен разказ за пленяването на архитекта и за принудителния му труд.

Дневникът бе кратък и той скоро го остави настрани, ала изгаряше от любопитство да прочете и втората му част и се питаше колко ли скоро Уопнър щеше да успее да го разшифрова. Преди Хач да напусне кабината, програмистът му се бе оплакал с горчивина, че трябвало да съчетава основната си дейност с тази на компютърен техник.

— Това проклето свързване на мрежата е работа за водопроводчици, а не за програмисти. Ала капитанът няма да е никога доволен, ако не изтощи хората си докрай, както самия себе си и Стрийтър. Съображения за безопасност, хайде де! Никой няма да открадне съкровището. Ала ти само гледай. Още утре, когато техниката бъде на брега и пусната в действие, всички сървейъри и помощник-техници вече ще са духнали. Край.

— Има логика — отвърна Хач. — Защо да държиш излишен персонал? Освен това аз лично бих предпочел да отсека някой и друг затиснат крак, вместо да седя в кабина като тази и да зяпам колонки от букви.

Хач си спомни как устните на Уопнър се бяха свили укоризнено.

— Това показва колко си наясно. За теб това са може би колонки от букви. Но чуй ме: от другата страна на тази може би безсмислена бъркотия от букви стои човек, който ги е шифровал, и който може би ти посочва среден пръст. Това е крайната цел. Узнаваш алгоритъма му и получаваш кралските бижута. А може би това означава достъп и до някаква база данни за кредитни карти. Или пък последователността, по която може да бъде задействано ядрено нападение. При разшифроването не бива да се бърза. Криптоанализът е единствената игра, която си струва, за наистина интелигентното същество. Което ме прави още по-самотен в сегашната компания, повярвай ми.

вернуться

14

Ескалибур — погрешно изписваното и произнасяно име „Калибурн“ на митичния меч на крал Артур, който той или изтръгнал от скалата, в която бил забит, или му бил предаден от Дамата от езерото. — Б.пр.

23
{"b":"200051","o":1}