Той вдигна ножницата и я обърна, за да улови светлината, и докато правеше това усети, че сърцето му едва не спря да бие. Лицевата страна на ножницата бе плътно покрита с шлифовани сапфири с почти невероятна дълбочина, цвят и яснота. Запита се каква земна сила би могла да придаде такъв богат цвят на един скъпоценен камък.

Вниманието му се насочи към ефеса. Върху защитната дъга и дръжката бяха инкрустирани четири изумителни рубина, всеки равностоен на прочутия Де Лонг Стар, който, както Найдълман добре знаеше, се смяташе за най-съвършеният скъпоценен камък на света. Но в дъното на главата на ефеса бе вграден голям двуостър рубин, който далеч надхвърляше по размери, цвят и симетрия Де Лонг. Този камък, помисли си Найдълман, докато обръщаше ефеса на светлината, няма равен на света.

Оплетката, пръстените за по-добър захват и контрагардът бяха украсени с ослепителна комбинация от сапфири във всички цветове на дъгата — черни, оранжеви, тъмносини, бели, зелени, розови и жълти и всеки със съвършената форма на двойна звезда. Той отново трябваше да си признае, че не бе виждал такива богати, дълбоки цветове. Дори в най-трескавите си мечти не си бе представял такива скъпоценни камъни. Всеки бе напълно уникален, всеки би получил най-високата цена на който и да е пазар. Ала да ги притежаваш всичките върху едно единствено произведение на византийското златарско изкуство бе невероятно. Подобен предмет не бе съществувал никога досега на този свят, нито пък щеше да съществува отново — той бе неповторим.

С напълно ясно съзнание Найдълман установи, че преценката му за меча не се оказа погрешна. Може би само бе подценил малко могъществото му. Това бе произведение на изкуството, което можеше да промени света.

И ето, най-сетне дойде мигът. Ефесът и ножницата бяха изключителни: а самото острие би трябвало да е невъобразимо. Той хвана дръжката в дясната си ръка, ножницата — в лявата, и започна да изтегля меча изтънчено бавно.

Залялата го вълна на огромно удовлетворение първо се превърна в объркване, сетне — в шок, а накрая — в почуда. Онова, което излезе от ножницата, бе надупчено, сплескано, деформирано парче метал. Беше олющено, нашарено, окислено в някакъв странен моравочерен цвят, опръскано с някакво бяло вещество. Извади го цялото и го изправи нагоре — вторачи се в злополучното острие — наистина, думата „острие“ едва ли му прилягаше изобщо. Почуди се леко какво ли можеше да означава това. С годините си бе представял този момент стотици, дори хиляди пъти. И всеки път мечът изглеждаше различно.

Но никога — като този тук.

Той посегна и погали грубия метал; учуди се на странната му топлина. Може би мечът е попаднал в пожар и се е стопил, а след това е бил добавен нов ефес. Ала що за пожар би причинил такова нещо? И що за метал бе това? Не беше желязо — инак би трябвало ръждата да е оранжева, не беше и сребро, което потъмнява, когато се окисли. А платината и златото изобщо не се окисляват. Но този бе много, много тежък, за да бъде калай или някакъв неблагороден метал.

Кой метал придобива морав цвят, когато се окисли?

Той обърна отново меча, извъртя го във въздуха и докато го правеше, си спомни християнската легенда за Архангел Михаил.

И тогава в главата му се оформи идея.

На няколко пъти нощем бе сънувал, че погребаният в основата на Наводнената шахта меч е буквално мечът от легендата: Мечът на самия Свети Архангел Михаил, победителят над сатаната. Когато в съня си погледнеше меча, изпитваше ослепяващо покръстване, досущ като Свети Павел по пътя към Дамаск. Бе намерил странно утешение във факта, че богатото му въображение в този миг му изневеряваше. Нито една от представите му не бе достатъчно необикновена, за да обясни дълбоката почит и страха, които изпълваха старинните документи, където се споменаваше за меча.

Ала щом Свети Михаил — архангелът на Меча — наистина се е бил със сатаната, оръжието му би трябвало да е обгоряло и стопено по време на битката. Такъв меч не би приличал на никой друг.

Какъвто беше и този, който държеше в ръце.

Огледа го отново: в душата му се смесиха удивление, страх и несигурност. Ако това наистина бе такъв меч — а какво друго обяснение можеше да има? — тогава той бе доказателство, свидетелство за съществуването на друг свят; за нещо извън материята. Възкресението на такъв меч щеше да се превърне в грандиозно събитие.

„Да, да“, кимна вътрешно той. С такъв меч можеше да пречисти света; можеше да прогони духовния банкрут, да нанесе фаталния удар върху западащите религии на света и техните умиращи духовенства, да установи нещо ново за хилядолетия напред. Това, че държеше меча, не беше случайно; той го бе спечелил с потта и кръвта си; беше доказал, че е достоен за него. А той бе доказателството, за което бе копнял през целия си живот: неговото съкровище, по-скъпо от всичко друго.

С трепереща ръка той остави тежкото оръжие върху отворения капак на ковчежето. И отново се удиви от контраста между извънземната красота на ефеса и изкривената грозота на острието. Ала сега и то притежаваше някаква чудодейна страховитост; внушаваше възхитителен, почти свят ужас.

Сега той беше негов. И разполагаше с всичкото време на света да обмисли — и, може би след време да разбере — странната му и ужасна красота.

Той внимателно мушна острието в ножницата и хвърли поглед към ковчежето. Щеше да изнесе и него на повърхността; ковчежето си имаше своята собствена важна роля, свързана неделимо с историята на меча. Погледна през рамо и доволен видя, че Магнусен бе спуснала най-сетне кофата в ямата и бавно, като робот, я пълнеше с торби с монети.

Насочи вниманието си отново към ковчежето и към единствения метален обръч, който оставаше, залепнал за едната му страна с ръждата си. Необичаен начин да се привърже такова ковчеже. Определено щеше да е по-лесно металните ленти да се закрепят към пода на камерата със съкровището, отколкото да ги прекарваш надолу. За какво всъщност се държаха те отдолу?

Той се отдръпна и ритна последната метална лента, за да освободи ковчежето. Обръчът се строши и се стрелна с изумителна сила в дупката, сякаш бе прикрепен към голяма тежест.

Изведнъж се усети здраво разтърсване и камерата на съкровището се наклони силно. Десният й край се спускаше опасно като самолет, който пикира в силна турбулентност. Изгнили сандъци, платнени торби и бъчонки се затъркаляха откъм лявата стена, стовариха се върху пода, предизвиквайки дъжд от скъпоценни камъни, златен прах и перли. Подредените като цепеници златни слитъци се наклониха силно, след което се срутиха със силен трясък. Найдълман бе отхвърлен към ковчежето и той посегна да хване ефеса на меча. В ушите му кънтяха писъците на Магнусен, а очите му бяха широко отворени от удивление.

Електрическият мотор на асансьора забръмча тихо и той се заспуска в Шахтата. Стрийтър стоеше в единия ъгъл с пистолет в ръка, което принуди Ранкин и Бонтер да застанат близо до другия ъгъл.

— Лайл, трябва да ме изслушаш — помоли го Бонтер. — Роджър твърди, че под нас има огромна кухина. Видял е всичко на сонарния екран. Шахтата и камерата на съкровището са построени върху…

— Разправяй ги на приятелчето си Хач — отвърна Стрийтър. — Ако е още жив.

— Какво си му сторил?

Стрийтър вдигна дулото.

— Знам какво сте планирали.

— Господи, и ти си същият параноик, като…

— Млъквай. Знаех, че на Хач не може да се има доверие. Знаех го от мига, в който го видях за първи път. Понякога капитанът е малко наивен в това отношение. Той е добър човек и се доверява лесно. Ето защо винаги се е нуждаел от мен. Аз изчаках благоприятния момент. И времето потвърди, че съм бил прав. А що се отнася до теб, кучко, ти избра погрешната страна на барикадата. Ти — също! — Стрийтър махна с пистолета към Ранкин.

Геологът стоеше на самия ръб на лифта, стиснал със здравата си ръка перилата, а ранената бе мушнал под мишницата си.