Тя отведе Хач до навеса, където бе прострян голям брезент. Отметна го и Хач погледна удивен надолу. Десетки предмети бяха положени в равни редове, всеки с номер и етикетче.

— Два пистолета кремъклии — рече, сочейки тя. — Три ками, две абордажни брадви, сабя и широкоцевна пушка. Дузина испански долара, няколко сребърни съдини, квадрант и дузина десетинчови оръдейни шомпола.

Тя вдигна глава.

— Никога досега не съм намирала толкова много неща за толкова кратко време. А и това. — Тя вдигна от земята златна монета и я подаде на Хач. — Няма значение колко е богат човек, но той не би загубил дублон като този я.

Хач взе монетата. Бе масивен испански дублон, студен и удивително тежък. Златото блестеше тъй силно, сякаш монетата бе изсечена преди седмица, тежкият Йерусалимски кръст бе изместен малко встрани, обгърнал лъва и замъка, които символизираха Леон и Кастилия. По ръба на монетата бе изписано PHILIPPUS+IV+DEI+GRAT. Златото се стопли в ръката му и сърцето му затуптя неволно.

— Ето ти още една загадка — рече Бонтер. — През седемнайсети век моряците никога не са погребвали мъртъвците с дрехите. Защото, нали разбираш, на корабите дрехите са били изключително ценни. Но щом ще ги погребваш с дрехите, би трябвало най-малкото да ги претърсиш, нали? Онова пакетче злато в ботуша е било равно на съкровище, дори и за един пират. Нещо повече, защо са изоставили всичките тези неща? Пистолетът, саби, оръдия, шомполи — това са най-важните вещи за пирата. А квадрантът — най-важното средство да намериш пътя към дома. Никой не би изоставил доброволно такива предмети.

В този момент се появи Сейнт Джон.

— Излизат още кости, Изабел — рече той и я докосна леко по лакътя.

— Още ли? В друг квадрат? Кристоф, колко вълнуващо!

Хач ги последва към терена. Докато гледаше новите разкопки, вълнението му отстъпи място на безпокойство. Във втория квадрат бяха открити още три черепа, както и безразборно разпилени кости. Той се обърна и видя работниците на третия квадрат да измитат влажната пръст с китка бодливи храсти. Показа се първо един, а после втори череп. Те продължиха да работят и от девствената почва се появиха нови потъмнели кости: бедрена кост, кости от глезен, от пета, които стърчаха нагоре, сякаш трупът е бил поставен в гроба по очи.

— И с приковани в земята зъби — промърмори Хач.

— Какво? — сепна се Сейнт Джон.

— Нищо. Стих от „Илиадата“.

Никой не погребва мъртвите по очи, поне не и когато става дума за погребение. „Масов гроб“, помисли си Хач. „Труповете са били хвърляни в него както дойде.“ Това му напомни за нещо, което някога го бяха извикали да изследва в Централна Америка — селяни, разстреляни от военен наказателен отряд.

Дори Бонтер се бе смълчала, въодушевлението й бързо чезнеше.

— Какво ли би могло да се е случило тук? — попита тя и се огледа.

— Не знам — рече Хач, но усети как стомахът му се свива.

— По костите не личат следи от насилие.

— Насилието понякога оставя незабележими следи — отвърна Хач. — А може да са умрели от болест или от глад. Едно изследване от типа на съдебномедицинските би могло да помогне.

Той погледна отново страховитата гледка. Цели купища кости сега излизаха наяве, на места скелетите бяха проснати по три един връз друг, а парчетата изгнила кожа бързо потъмняваха на дъждеца.

— Можеш ли да направиш такова изследване? — попита Бонтер.

Хач стоеше на края на гроба и в първия миг не отговори. Наближаваше краят на деня и се смрачаваше. Под дъжда, в мъглата и в сгъстяващия се сумрак, на фона на тъжния рев на далечния прибой, всичко стана сиво и безжизнено, сякаш самият живот бе изсмукан от пейзажа.

— Да — отвърна след миг той.

Последва ново дълго мълчание.

— Какво ли би могло да се случи тук? — прошепна сякаш сама на себе си Бонтер.

Сутринта на следващия ден старшият екип на експедицията се събра на мостика на „Грифин.“ Атмосферата бе далеч по-различна от потиснатата, деморализирана атмосфера, която Хач бе усетил след злополуката с Кен Фийлд. Този ден във въздуха витаеше висок електрически заряд, своего рода изпълнено с надежди очакване. В единия край на масата Бонтер говореше на Стрийтър, в другия край вечно разчорленият и мърляв Уопнър си шепнеше оживено със Сейнт Джон, като наблягаше на всяко изречение с отсечени жестове. Както винаги Найдълман още го нямаше, стоеше в кабината, докато не се съберат всички. Хач си взе чаша горещо кафе и огромна мазна поничка, след което се настани на стола до Ранкин.

Вратата се отвори и Найдълман влезе. Още като чу шума на стъпките му по стълбицата, Хач бе наясно, че настроението на капитана бе сходно на това, което витаеше на мостика. Той извика Хач при вратата на кабината.

— Бих искал да вземеш това, Малин — рече тихо той и мушна нещо тежко в ръката на Хач.

Хач с изненада видя, че бе масивният златен дублон, който Бонтер бе открила предишния ден. Погледна към капитана и върху лицето му се изписа негласен въпрос.

— Не е много — каза Найдълман с лека усмивка. — Една мизерна част от евентуалния ти дял. Но това е първият плод на нашите усилия. Искам да го получиш като символичен знак на нашата благодарност. За това, че направи такъв труден избор.

Хач измърмори благодарностите си и мушна монетата в джоба си. Изпита неудобство, докато се връщаше да заеме мястото си край масата. Почувства и някаква неохота да отнесе дублона от острова, сякаш това щеше да донесе нещастие преди да бъде открита останалата част от съкровището. „Нима и аз ставам суеверен“, запита се той почти на шега и реши да заключи монетата в медицинския пункт.

Излъчващият забележителна нервна енергия Найдълман отиде до челото на масата и огледа екипа. Изглеждаше безупречно: току-що взел душ, избръснат, облечен в изгладени дрехи в защитен цвят, с опъната гладка кожа.

— Мисля, че тази сутрин има какво да се докладва — рече той и огледа събралите се. — Доктор Магнусен, нека започнем с вас.

— Помпите са проверени и готови, капитане — отвърна инженерката. — Поставили сме допълнителни сензори в някои от второстепенните шахти, както и в херметичната камера, за да отчитат дълбочината на водата по време на осушаването.

Найдълман кимна и острият му поглед се отмести встрани.

— Мистър Стрийтър?

— Камерата е завършена. Всички тестове за устойчивост и структурна цялост са положителни. Допълнителното укрепване е направено, екипът за разкопаването е в готовност на „Серберъс“ и очаква нареждания.

— Отлично. — Найдълман погледна към историка и програмиста. — Господа, надявам се, че вие имате новини от доста по-различен характер.

— Наистина имаме — започна Сейнт Джон. — Както…

— Нека аз да отговоря, Крис, момчето ми — прекъсна го Уопнър. — Разгадахме втория шифър.

Чу се ясно доловимото ахване на всички около масата. Хач се приведе напред и без да ще стисна силно дръжките на стола си.

— И какво пише там? — не се сдържа Бонтер.

Уопнър вдигна ръце.

— Казах, че сме го разгадали. Не съм казал, че сме дешифрирали текста. Открихме някои повтарящи се комбинации от букви, съставихме електронна контактна таблица и дешифрирахме достатъчно думи, които да съвпадат с първата част на дневника, за да сме сигурни, че сме на прав път.

— И това е всичко? — Разочарованата Бонтер се отпусна на стола.

— К’во искаш да речеш с „това е всичко“? — Уопнър изглеждаше потресен. — Че това е целият номер! Знаем вече какъв е видът на кода: многоазбучен; че се използват средно между пет и петнайсет шифрови азбуки. След като разберем точния им брой, остава само компютърът да си свърши работата. Като използваме анализа от типа „вероятна дума“, ще узнаем това за броени часове.

— Многоазбучен шифър — повтори Хач. — Това бе хипотезата на Кристофър още от началото, нали?

Думите му предизвикаха благодарен поглед от страна на Сейнт Джон и мрачен и свиреп — от страна на Уопнър.