— Не прехвърляй параноичните си фантазии върху мен — рече ядно Хач.

— О, но това не са фантазия, не е ли така? — Найдълман сниши още повече тона си. — Сега, след като получи от „Таласа“ цялата ти необходима информация, сега, след като практически ти отворихме входната врата, не би желал по-силно нещо друго, освен да се провалим. След това, на следващата година, можеш да дойдеш, да довършиш работата и да прибереш цялото съкровище. И най-важното — да вземеш проклетия меч. — В очите му проблеснаха пламъчетата на подозрението. — Да, всичко това е логично. Обяснява например защо толкова настояваше за този член деветнайсети. Обяснява компютърните проблеми, безкрайните забавяния. Защо всичко на „Серберъс“ работи, а на острова се получава пълна бъркотия. Ти си го измислил още от самото начало. — Той поклати мрачно глава. — И като си помисля, че ти се доверих. Като си помисля, че се обърнах именно към теб, когато заподозрях, че сред нас има саботьор.

— Не се опитвам да те измамя за дела ти от съкровището. Не давам и пет пари за твоето съкровище. Единственият ми интерес е безопасността на екипа.

— Безопасността на екипа — повтори подигравателно Найдълман.

Той извади кутия кибрит и запали една клечка. Но вместо да запали лулата си, изведнъж я приближи до лицето на Хач. Младият мъж отстъпи леко назад.

— Искам да разбереш едно нещо — продължи Найдълман и изгаси клечката. — След трийсет часа съкровището ще бъде мое. Сега, след като знам каква е играта ти, Хач, просто няма да я играя. На всеки опит да бъда възпрян, ще отговоря със сила. Ясен ли съм?

Хач погледна внимателно Найдълман, опитваше се да разбере какво се криеше зад леденото му изражение.

— Със сила ли? — повтори той. — Това заплаха ли е?

Последва дълга пауза.

— Това е може би една разумна интерпретация на думите ми — отвърна Найдълман с още по-тих глас.

Хач се изправи.

— Когато утре слънцето изгрее — рече той, — ако още не си напуснал този остров, ще бъдеш прогонен по съдебен ред. И ти гарантирам лично, че ако някой загине или бъде ранен, ще бъдеш обвинен в опит за убийство поради небрежност.

Найдълман се обърна.

— Мистър Стрийтър?

Стрийтър пристъпи напред.

— Съпроводете доктор Хач до пристана.

Тясното лице на Стрийтър се сбръчка в нещо като усмивка.

— Нямате право да направите това — рече Хач. — Островът е мой.

Стрийтър пристъпи и улови Хач за ръката.

Хач направи крачка встрани, след това сви дясната си ръка в юмрук и заби кокалчетата си в слънчевия му сплит. Ударът не беше много силен, но бе нанесен с хирургическа точност. Останал без въздух, Стрийтър се свлече на колене с широко отворена уста.

— Ако ме докоснеш още веднъж — рече Хач на задъхания мъж, — и ще си разнасяш топките в чаша за кафе.

Стрийтър се изправи с мъка, очите му яростно блестяха.

— Мистър Стрийтър, не мисля, че ще е необходимо да се прилага сила — рече остро Найдълман, като видя водачът на екипа да тръгва заплашително напред. — Доктор Хач ще се завърне тихо и мирно на лодката си. Той разбира, че не може да стори нищо, за да ни спре, сега, след като разкрихме плана му. И ми се струва, че разбира колко глупаво би било да опитва.

Обърна се отново към Хач.

— Аз съм справедлив човек. Ти опита най-добрата си възможност и се провали. Твоето присъствие на остров Рагид вече не е необходимо. Ако си тръгнеш и ме оставиш да довърша, както се бяхме договорили, все още можеш да получиш дела си от съкровището. Но ако се опиташ да ме спреш…

Той замълча, изви ръце назад и ги постави върху бедрата си, като междувременно разтвори пешовете на якето си. Хач ясно видя пистолета, мушнат в колана му.

— Е, какво знаете вие — рече Хач. — Капитанът фалира.

— Тръгвай — рече Стрийтър и тръгна напред.

— Мога сам да намеря пътя си.

Хач се оттегли заднешком до далечната стена и тогава — без да сваля очи от капитана — се изкачи по стълбата от кладенеца на разкопките към основата на стълбищното устройство, където от асансьора вече слизаха първите копачи от новата смяна.

Изгряващото слънце се освободи от далечния облачен покров, хвърли огнената си следа върху океана и освети струпалите се лодки, които задръстваха малкото пристанище на Стормхейвън от входния му канал до пирсовете.

Бумтейки тихо, в малкия кръг в средата на струпването се полюшваше малък траулер, зад чийто щурвал стоеше Уди Клей. Корабчето се завъртя и едва не блъсна буя на входа на канала, преди да стабилизира курса и да продължи пътя си към открито море — Клей беше посредствен моряк.

Като стигна до входа на пристанището, той обърна корабчето и угаси двигателя. Вдигна очукан мегафон и извика нарежданията си към наобиколилата го тълпа. Гласът му бе толкова убедителен, че дори старинният бръмчащ усилвател не можеше да го изкриви. Отговори му с прокашляне и рев множеството припалващи двигатели. Лодките до входа отдадоха вързалата си, минаха през канала и дадоха ход. Последваха ги още и още, докато заливът не се изпълни с пенливите дири на флотилията, поела към остров Рагид.

Три часа по-късно и на шест мили в югоизточна посока, светлината се мъчеше да пробие мъглата към обширния, влажен лабиринт от подпори и крепежи, който представляваше сега Наводнената шахта. Тя осветяваше мъгляво призрачно сложните минни съоръжения, струпани около входа.

В дъното й, на 60 метра дълбочина, беше без значение дали е ден или нощ. Джерард Найдълман стоеше до малка повдигната платформа и наблюдаваше екипа, който трескаво копаеше под него. Оставаха няколко минути до пладне. Сред ропота на въздушните тръби и подрънкването на проволката на винча, едва-едва долови далечната врява от корабни тромби, сирени и рогове за мъгла на повърхността.

Той се заслуша за миг. След това бръкна и извади портативния си телефон.

— Стрийтър?

— Слушам, капитане — долетя гласът от Ортанк, седемдесет метра по-горе, далечен и пресипнал от статичното електричество.

— Да чуем доклада ти.

— Всичко около две дузини лодки, капитане. Оформиха кръг около „Серберъс“, опитват се да направят блокада. Предполагам смятат, че всички са там. — Чу се леко изпукване на статичното електричество, или може би нещо като смях. — На борда може да ги чуе единствено Роджърсън. Снощи прехвърлих останалата част от изследователския екип на острова.

— Някакви признаци за саботаж или намеса?

— Не, капитане, държат се доста кротко. Вдигат много шум, но няма за какво да се безпокоим.

— Нещо друго?

— Магнусен е засякла сензорна аномалия на ниво деветнайсет метра и двайсет. Навярно не е нещо сериозно, втората мрежа не показва нищо необичайно.

— Ще хвърля едно око — рече Найдълман и се замисли. — Мистър Стрийтър, искам да ме чакаш там.

— Слушам.

Найдълман се изкачи по стълбата от терена на разкопките до основата на електрическия асансьор; движенията му бяха гъвкави и плавни, въпреки дългото безсъние. Взе асансьора да площадката на деветнайсет метра и се спусна внимателно по гредите до сензора, който даваше грешка. Увери се, че сензорът функционира нормално и се върна на платформата, тъкмо когато Стрийтър вече завършваше спускането си по далечните стъпала на стълбищното устройство.

— Някакви проблеми? — попита Стрийтър.

— Не и със сензора. — Найдълман се протегна и изключи интеркомната връзка на Стрийтър с Ортанк. — Но си мислех за Хач.

Долетя вой на предавателни механизми, след това отдолу се чу механичен стон и мощният винч започна да издига поредния товар от пръст и кал от разкопките.

— До камерата на съкровището остават само два метра и четирийсет — промърмори Найдълман, загледан в кофата, която изчезваше в кръга светлина над тях. — Деветдесет и шест инча.

Обърна се към Стрийтър.

— Искам всички, които не са ни необходими, да напуснат острова. Всички. Кажи им каквото ти хрумне, позови се на протеста или на щорма като извинение, както решиш. След като завърши смяната в два, изпрати на брега и копачите от нея. Следващата смяна ще довърши работата. Ще изтеглим съкровището горе в кофата, а аз сам ще изнеса меча. Ще трябва да се измъкнем колкото е възможно по-бързо. Може ли да се има доверие на Роджърсън?