— Два милиарда долара — повтори проповедникът с изненадано изражение. След това кимна, сякаш в потвърждение на нещо, което бе подозирал. — Значи е само за парите. Няма други причини.

Уопнър се засмя.

— Само за парите ли? Нима е необходима по-добра причина? Нека бъдем реалисти. Искам да кажа, че тук не става дума за Майка Тереза, Бога ми. — Той изведнъж се сети за свещеническата му якичка. — О, извинете — произнесе засрамен. — Не исках, такова… нали, след като сте свещеник, исках само…

Мъжът се усмихна със свити устни.

— Няма нищо, чувал съм го и преди. И не съм свещеник, а проповедник в Общата църква.

— Разбирам — кимна Уопнър. — Това е някаква секта, нали?

— Парите наистина ли са толкова важни за вас? — Клей не сваляше втренчения си поглед от Уопнър. — Имам пред вид при тези обстоятелства?

Уопнър отвърна на погледа му.

— Какви обстоятелства?

Той погледна нервно към вътрешността на пощата. Какво, по дяволите, задържаше онази дебелана толкова време? Досега можеше да стигне пешком до шибания Бруклин.

Мъжът се наведе напред.

— И какво работите за „Таласа“?

— Управлявам компютрите.

— Аха. Това сигурно е интересно.

Уопнър сви рамене.

— Аха. Особено когато работят.

Докато го слушаше, лицето на пастора придоби загрижено изражение.

— И всичко върви гладко, така ли? Нямате оплаквания?

Уопнър се намръщи.

— Не — отвърна предпазливо той.

Клей кимна.

— Това е добре.

Уопнър остави брошурата на плота.

— И защо питате все пак? — рече той с престорена безгрижност.

— Без определена причина — отвърна проповедникът. — Нищо важно във всеки случай. Освен… — и спря на половин дума.

Уопнър изопна леко врат напред.

— В миналото този остров е… ами, създавал е затруднения за всеки, който е стъпвал на него. Гърмели са парни котли. Машини са отказвали безпричинно. Хора са се наранявали. Дори са умирали.

Уопнър отстъпи назад и изсумтя.

— Говорите за проклятието над остров Рагид — рече той. — За камъка на проклятието и всички тези неща? Това са бабини деветини, да ме прощавате за езика.

Клей повдигна вежди.

— Така ли е сега? Е, има хора, които са живели тук доста по-дълго от вас и които не мислят така. А що се отнася до камъка, той и сега е заключен в избата на моята църква, където се намира последните сто години.

— Наистина ли? — зяпна Уопнър.

Клей кимна.

Последва кратко мълчание.

Проповедникът се наведе по-близо към него и заговорнически сниши тон.

— Някога да сте се питали защо около острова няма буйчета за омари?

— Имате предвид онези нещица, които плават по водата навсякъде?

— Точно така.

— Никога не съм забелязвал, че там няма.

— Като излезете следващия път, погледнете.

Клей сниши тона си още повече:

— Има достатъчно причини за това.

— Така ли?

— Случило се е преди около сто години. Доколкото знам, е имало един ловец на омари на име Хайръм Колкорд. Той спускал кошовете си до остров Рагид. Всички го предупреждавали да не го прави, но уловът бил добър и той твърдял, че не дава и пет пари за някакво си проклятие. Един летен ден — подобен на този — изчезнал в мъглата да залага кошовете си. Към залез слънце лодката му се върнала с прилива. Само че този път той не бил в нея. Била натоварена с кошове и имало варел, пълен с живи омари. Ала Колкорд го нямало. Намерили обяда му наполовина изяден върху дъската в камбуза, както и преполовената бутилка бира — оставена така, сякаш просто се е изправил и си е тръгнал.

— Паднал е зад борда и задникът му е потънал. И какво от това?

— Не — продължи Клей. — Защото същата вечер брат му отишъл до острова да види да не би Хайръм да е останал по някаква причина там. Той също не се върнал. На следващия ден и неговата лодка изплавала от мъглата.

Уопнър преглътна.

— Тогава значи и двамата са паднали и са се удавили.

— Две седмици по-късно — рече Клей, — телата им били изхвърлени на нос Брийд. Един от местните хора, който видял какво се било случило, полудял от уплаха. А никой от останалите никога не споменал и думица за онова, което са видели. Никога.

— Хайде, хайде — рече нервно Уопнър.

— Хората говорят, че не само Шахтата охранява съкровището. Разбирате ли? Нали сте чували онзи ужасен звук, който издава островът всеки път, когато отливът се сменя с прилива? Казват, че…

В задната част на къщата се чу шум от припрени крачки.

— Извинете, че се забавих толкова много — рече задъхана Роза с пакет под едната мишница. — Беше под онази пратка от храна за птици за „От бряг до бряг“, а пък Юстъс отиде тази сутрин до общинския обор, нали разбирате, и трябваше да прехвърля всичко сама.

— Е, няма проблеми, благодаря.

Уопнър грабна пакета си и доволен се запъти бързо към вратата.

— Извинете, господине! — извика пощаджийката.

Уопнър се спря. След това неохотно се обърна, притиснал пакета към гърдите си.

Жената държеше жълтия фиш.

— Трябва да се подпишете, че сте го получили.

Без да отвърне нищо, Уопнър пристъпи напред и припряно се подписа. След това отново се обърна и бързо излезе от салона, като остави вратата да се затръшне зад гърба му.

Вече навън, той пое дълбоко дъх.

— Да върви по дяволите всичко — измърмори той.

Има-няма проповедник, но този път той нямаше да се върне на кораба, докато не се увереше, че отново не са объркали поръчката му. Измъчи се с кутията, подръпна етикета й първо леко, след това по-силно. Кутията се разпори по шева си и от нея изпаднаха десетина фигурки за игра — магьосници и чародейци изтрополиха по калдъръма в краката му. Подир тях се разпиля с шумолене колода карти на вълшебница: пентаграми, заклинания, обратни молитви, дяволски кръгове. Уопнър изруга и се наведе да ги събере.

В този миг Клей излезе навън, като отново затвори грижливо вратата зад себе си. Той прекоси верандата към улицата, хвърли един дълъг поглед на пластмасовите фигурки и картите, след това забърза по уличката, без да изрече и дума.

Следващият ден бе хладен и влажен, но към края на следобеда дъждецът спря и над проясняващото се небе полетяха ниски облаци. „Утре ще е свежо и ветровито“, помисли си Хач, докато крачеше по тясната, оградена с жълта лента, пътека зад Ортанк. Тази всекидневна разходка до върха на острова се бе превърнала за него в заключителен за деня ритуал. След като стигна най-високото място, той заобиколи ръба на южния скат, откъдето можеше добре да види как екипът на Стрийтър привършва с работата за деня по водонепроницаемата камера.

Както винаги, Найдълман бе намерил просто, но елегантно решение. Докато товарният кораб бе отпратен до Портланд за цимент и строителни материали, Бонтер бе картирала точното разположение на старинния пиратски кофердам, като междувременно бе взела проби за по-сетнешни археологични изследвания. След това водолазите изляха подводен бетонен фундамент точно върху останките на старите основи. Това бе последвано от потопяването на стоманени греди „двойно Т“ върху фундамента. Хач гледаше огромните греди, които се издигаха вертикално от водата на интервали през три метра и оформяха къса дъга около южния край на острова. От високата си гледна точка можеше да види Стрийтър в кабината на плаващия кран, закотвен до баржата и току отвъд редицата стоманени греди. На сапана на крана се люлееше масивна железобетонна секция. Стрийтър насочи бетонния правоъгълник в прореза, образуван от двете греди и го спусна. След като го закрепиха на мястото му, двамата водолази откачиха сапана. След това Стрийтър ловко завъртя крана към баржата, където чакаха още готови секции.

Хач мярна нечия червена грива — един от работниците на баржата бе Дони Труит. Найдълман му бе намерил работа, въпреки забавянето с отводняването на Шахтата и Хач бе доволен да види, че поне на пръв поглед Дони се трудеше ефективно.