Докато вземаше ацетиленовата бутилка, Найдълман я загледа, помисли си, че е време тя да спусне с винча кофата в камерата и да започне да изтегля съкровището на повърхността. Ала след това очите му отново се спряха върху ковчежето и той мигновено забрави за Магнусен.

Обхвана с ръка дебелата бронзова ключалка. Бе грозна изработка, тежка на вид и щампована с херцогски печати, някои от които Найдълман успя да датира към четиринайсети век. Печатите бяха непокътнати. „Значи Окъм никога не е отварял най-голямото си съкровище“, помисли си той. „Странно.“

Тази чест бе запазена за него.

Въпреки размера си ключалката не затваряше касетката съвсем плътно; той успя да повдигне с острието на джобното ножче капака с няколко милиметра. Извади острието, спусна капака и отново огледа металните ленти, които минаваха през ключалката: обмисляше кои са най-подходящите места да направи разрезите.

След това отвъртя крана на бутилката и щракна запалката: последва леко изпукване и в края на дюзата се появи силно бяло пламъче. Всичко сякаш се случваше безкрайно бавно и това го изпълваше с доволство. Всеки миг, всяко движение му доставяха изключително удовлетворение. Щеше да му отнеме известно време — може би петнайсет, може би двайсет минути — да освободи ковчежето от лентите и да стисне меча в ръце. Ала той знаеше, че щеше да помни всяка от тези секунди, докато е жив.

Внимателно приближи пламъчето към метала.

Хач лежеше на дъното на малък каменен кладенец в полусъзнание, сякаш се събуждаше след някакъв сън. Чуваше над себе си трополене — Стрийтър изтегляше нагоре сгъваемата стълба. Мъждивият лъч на фенерче освети за кратко кръстовидния свод на тавана: беше на камерата, в която загина Уопнър и се намираше на дванайсет метра височина. После дочу тропота от тежките ботуши на Стрийтър, който се отдалечаваше обратно по тесния тунел към стълбищното устройство; той постепенно утихна, светлината изчезна и връз него се възцари тишина и мрак.

Полежа няколко минути върху студения и влажен камък. Може би в крайна сметка това не бе сън, един от онези клаустрофобични кошмари, от които човек се събужда с чувството на безкрайно облекчение. Сега вече бе тъмно като в рог, без ни най-малък проблясък на светлинка.

Стрийтър го бе оставил без да изрече и дума. Шефът на екипа дори не си направи труда да му завърже ръцете. Навярно — за да не изглежда смъртта му подозрителна. Ала дълбоко в себе си Хач знаеше, че нямаше нужда Стрийтър да го завързва. Нямаше начин да изкатери десет метра по хлъзгавите стени на кладенеца до сводестата камера. След два, най-много три часа съкровището щеше да бъде извлечено от шахтата и прехвърлено на сигурно място на борда на „Грифин“. Тогава Найдълман щеше просто да срути и без това отслабената водонепроницаема камера. Водата щеше да наводни Шахтата и камерите… Кладенецът…

Хач изведнъж усети как мускулите му се свиват в спазъм и се опита да не допусне паниката да затъмни разума му. Това усилие го изтощи и той се опита да забави ускореното си сърцебиене. Въздухът в дупката бе лош и ставаше все по-лош.

Претърколи се изпод козирката към основата на кладенеца, където можеше да седне и да се облегне на студения камък. Погледна отново нагоре, опитваше се да зърне и най-малка искрица светлина. Ала там цареше пълен мрак. Помисли си да се изправи, но усети как умората плъзва по вените му и той легна отново. Тогава ръката му се плъзна в тясна кухина под тежка каменна плоча, която затискаше нещо студено, влажно и твърдо.

Сетне пълният ужас от това, къде щеше да бъде удавен, го стресна и събуди напълно съзнанието му. Той пусна костта на Джони и изхлипа неволно.

Въздухът бе студен, задушлив и лепкав, проникваше през мокрите му дрехи и той усещаше влагата и плътността му в гърлото си. Спомни си, че по-тежките газове като въглеродния двуокис, се спускат ниско. Може би въздухът щеше да бъде по-добър, ако се изправеше.

Застави се да се изправи, опрял ръце о стените на кладенеца, за да запази равновесие. Постепенно бръмченето в главата му намаля. Опита се да си самовнуши, че няма безнадеждни ситуации. Ще изследва систематично кухината с ръце — всеки квадратен сантиметър. Костите на Джони се бяха озовали тук, жертва на демоничната машина на смъртта на Макалън. Това означаваше, че тунелът към брега трябва да е наблизо. Ако можеше да разгадае как действа капанът на Макалън, може би щеше да намери начин да избяга.

Опрял лице о слузестата каменна стена, той протегна колкото можеше по-нагоре ръцете си. Ето оттук щеше да започне: да изследва систематично камъните надолу, сектор по сектор, докато опипа всеки квадратен сантиметър на камерата, който бе в обсега му. Леко, досущ като на слепец, пръстите му изследваха всяка цепнатинка, всеки израстък, проучваха, почукваха, а той се вслушваше да чуе кънтене на кухо.

Първият сектор не разкри нищо, освен гладки камъни, добре припаснати в сглобка на длаб. Той спусна ръце, за да продължи със следващия сектор.

Беше изследвал всяко достъпно местенце в кладенеца — освен тясната пукнатина по пода, в която бяха притиснати костите на брат му — и не намери нищо, нищичко, което да подскаже за някакъв изход.

Като дишаше на пресекулки и пръхтейки поемаше застоялия въздух през ноздрите си, Хач промуши ръка под тежкия камък. Напипа изгнилата бейзболна шапка върху черепа на брат си. Отдръпна се бързо, сърцето му щеше да се пръсне.

Отново се изправи с лице нагоре, бореше се за глътка по-свеж въздух. Джони би очаквал от него да направи и невъзможното, за да оцелее.

Той извика за помощ; отначало плахо, а сетне по-високо. Опита се да забрави колко безлюден бе островът; опита се да забрави за Найдълман, който се готвеше да отвори ковчежето; опита се да забрави всичко, освен собствените си викове за помощ.

Докато викаше, поспирайки от време на време да поеме дъх, някаква последна брънка от вътрешната му броня се разкъса. Лошият въздух, мракът, особеният мирис на Шахтата, близостта до Джони, всичко това се сбра в едно, за да разкъса и последното було, обгърнало онзи ужасен ден отпреди трийсет и една години. Погребаните спомени изведнъж си проправиха път и ето го, той отново пълзи на четири крака, в ръката му пращи кибритена клечка, а странният всмукващ звук му отнема Джони завинаги.

И там, в най-гъстия мрак, виковете на Хач преминаха в писъци.

— Какво има? — попита Бонтер, положила неподвижно ръка върху радметъра.

Ранкин й направи знак да замълчи.

— Минутка само. Нека компенсирам евентуални следи от радиация.

Главата му бе само на няколко сантиметра от екрана, окъпана в кехлибарена светлина.

— Господи — поклати глава изумен той. — Ето, всичко е наред. Няма грешка, не и този път. И двете системи са в синхрон.

— Роджър.

Той се отдръпна от екрана и прокара пръсти през косата си.

— Погледни това.

Бонтер се взря в екрана — назъбена плетеница от линии, подпряна от голяма черна ивица.

Ранкин се обърна към нея.

— Това, черното, е кухина под Наводнената шахта.

— Кухина ли?

— Огромна пещера, може би пълна с вода. Един Господ знае само колко е дълбока.

— Но…

— Преди не можех да получа ясни сигнали поради всичката тази вода в Шахтата. А после все не успявах да накарам тези сензори да действат в серии. Досега.

Бонтер се намръщи.

— Не разбираш ли? Това е пещера! Ние изобщо не си направихме труда да погледнем по-надълбоко от Наводнената шахта. Камерата на съкровището, самата Шахта — ние също, за Бога! — всички седим върху купола на тази проклета каверна. Това обяснява пропадането, разместванията на пластове, всичко.

— И това ли е построено от Макалън?

— Не, то е естествено. Макалън го е използвал. Подобна куполообразна пещера е геологично образувание — антиклинал в земната кора.

Той сбра длани като за молитва, след което вдигна едната си ръка към тавана.