Натрупалите се повреди в екипировката и компютърните проблеми бяха причината да изостанат сериозно от графика, а зачестилите напоследък заболявания и злополуки сред екипажа само добавяха своето към закъснението. Когато Хач пристигна в медицинския пункт около десет без четвърт, вече го чакаха двама души. Единият бе развил необичайна бактериална инфекция на зъбите; трябваше да му направи изследване на кръвта, за да разбере каква точно бе инфекцията. Другият бе хванал вирусна пневмония.
Хач тъкмо уреди прехвърлянето на втория си пациент в болницата на сушата и подготви кръвните проби на първия за изследвания на „Серберъс“, когато се появи трети — оператор на вентилационна помпа, който наранил пищяла си на някакъв сервомотор. Вече бе станало почти пладне, когато Хач намери време да пусне компютъра си, да влезе в Интернет и да изпрати електронна поща на приятелката си — маркизата от Кадис. След като обрисува цялата история в два-три къси абзаца, той добави препис на няколко от най-неизвестните документи на дядо си, като я молеше да потърси колкото е възможно повече допълнителен материал за Меча на Архангел Михаил.
Излезе от Интернет и се зае с малкото пакетче поща, което бе грабнал сутринта пътьом от кутията си; септемврийското издание на списанието на Американската медицинска асоциация; рекламна листовка за вечеря по италиански в пожарната; последният брой на „Газет“ и малко кремаво пликче без адрес и марка.
Отвори го и веднага позна почерка.
Скъпи Малин,
Не знам как да ти обясня всичко това, а и понякога не ме бива да се изразявам добре, тъй че ще се опитам да ти ги опиша колкото е възможно по-просто.
Реших да напусна Клей. Това е нещо, което повече не мога да отлагам. Не искам да остана тук, да ставам все по-мрачна и гневна. Това би било лошо и за двама ни. Ще му кажа, след като приключи протестът. Не се и съмнявам, че това ще го нарани много силно. Но знам, че е правилно да постъпя така.
Знам също, че ти и аз не сме един за друг. Запазвам някои чудесни спомени, надявам се — ти също. Но това, което едва не започнахме, означава да се върнем към миналото. А то ще свърши болезнено и за двама ни.
Онова, което едва не се случи на Скърцащата полянка — което едва не позволих да се случи — ме изплаши. Ала то също ми помогна да си проясня множество смътни идеи и чувства, които са пулсирали в съзнанието ми. Тъй че ти благодаря за това.
Мисля, че ти дължа обяснение за онова, което възнамерявам да направя. Обадих се на стара приятелка от колежа „Къмюнити“, която има малка архитектурна фирма там. Тя ми предложи работа като секретарка и обеща да ме обучи за чертожничка. Това е едно ново начало в града, за който винаги съм копнеела.
Моля те, не отговаряй на това писмо и не се опитвай да промениш решението ми. Нека не разваляме миналото с някоя глупост, която бихме извършили в настоящето.
С обич,
Клеър
Иззвъня вътрешният телефон. Бавно, като на сън, Хач вдигна слушалката.
— Тук е Стрийтър — чу се резкият глас.
— Какво има? — попита все още несъвзелият се от шока Хач.
— Капитанът иска да отидеш в Ортанк. Веднага.
— Кажи му, че аз… — започна Хач, но Стрийтър вече бе затворил телефона и в слушалката не се чуваше нищо, дори и сигналът „свободно“.
37.
Хач изкачи последната серия от рампи и стълби до основата на Ортанк. Над шахтата се издигаше конструкцията на новоинсталираната вентилационна система; три масивни отдушника, които изсмукваха мръсния въздух от дълбините и го изхвърляха нагоре, където той се кондензираше в сивкави вълма от пара. Светлината, която извираше от самата шахта, се разпръскваше в заобикалящата я мъгла.
Хач пристъпи, хвана се за перилата на стълбата и се изкачи до наблюдателната платформа, която обрамчваше командната кула на Ортанк.
Найдълман не се виждаше никъде. Всъщност в кулата нямаше никой, освен Магнусен, която наблюдаваше показанията от комплекса сензори, поставени за мониторинг на напреженията и товарите върху гредите в Шахтата. Сензорите светеха в редица от зелени светлинки. При най-малкото повишаване на напрежението върху някоя от гредите, при най-малкото разместване на някоя подпора, съответната лампичка щеше да светне в червено и щеше остро да завие сирена. С напредването на работата по укрепването, честотата на аварийните сигнали непрекъснато намаляваше. Дори грешките в компютърната система на острова изглежда бяха в този случай изчистени почти до край. Сложната система от сензори, чието монтиране започна с последните часове от живота на Уопнър, вече бе завършена.
Хач пристъпи към средата на залата и се взря през стъкления люк към Шахтата под него. Съществуваха многобройни странични тунели и шахти, които все още бяха изключително опасни, но ги оградиха с жълта лента и никой, освен картиращите екипи, нямаше достъп до тях.
Порив на вятъра отвя вълмата мъгла от входа на Шахтата и гледката се проясни. Стълбищното устройство се спускаше стръмно надолу — три блестящи перила, от които се разклоняваха многобройни платформи. От устройството радиално се разчленяваше сложен набор от титанови подпори. Визуалният ефект бе умопомрачаващ: лъскавите подпори, осветени от безброй лампи, хвърляха пръски светлина по цялата мъхеста на вид Шахта, отразяваха и преотразяваха невероятната плетеница от титан, която се спускаше в бездната.
Титановата конструкция бе доста сложна. Същата сутрин хората на Найдълман работиха усилено да подменят липсващите елементи от оригиналния крепеж на Макалън с допълнителни титанови подпори, следвайки указанията на Сейнт Джон. Други подпори бяха добавени в резултат на компютърното моделиране, извършено на борда на „Серберъс.“ До края на деня трябваше да бъдат готови да започнат прокопаването на последните петнайсет метра до камерата на съкровището.
Вгледан в яркоосветената бездна, все още неспособен да приеме реалността от писмото на Клеър, Хач забеляза някакво движение: беше Найдълман, който се издигаше с механичния асансьор. До него стоеше Бонтер, която се бе обгърнала с ръце, сякаш й бе студено. Светлината от лампите с натриева пара позлатяваше пясъчнорусата коса на капитана.
Хач се запита защо ли капитанът искаше да се срещне с него тук. „Може би язвата му се е раз лютила“, помисли си мрачно той. Всъщност нямаше да се учуди, ако причината да го извикат, се окажеше от здравословно естество. Никога не бе срещал човек, който да работи толкова много, или да прекарва толкова време без сън, както Найдълман през тези последни няколко дни.
Капитанът скочи на платформата, след това изкачи стълбите до Ортанк; калните му ботуши оставяха следи от стъпки по металния под. Бонтер стигна до платформата и влезе в залата след капитана. Хач я погледна и се сепна от изражението й. И двамата кой знае защо не проговаряха.
Найдълман се обърна към Магнусен.
— Сандра, можем ли да останем за малко насаме?
Инженерката се изправи, излезе на наблюдателната площадка и затвори вратата подире си. Найдълман пое дълбоко дъх и погледна към Хач с уморени очи.
— Най-добре се стегни — рече тихо той.
Бонтер не каза нищо, само го гледаше.
— Малин, намерихме брат ти.
Хач почувства как изведнъж губи почва под краката си, сякаш по неведом начин се откъсваше от окръжаващия го свят, запратен в някаква забулена, смътна далечина.
— Къде? — успя да отрони.
— В дълбока кухина под сводестия тунел. Под решетката.
— Сигурни ли сте? — прошепна Хач. — Възможно ли е да има грешка?
— Скелет на дете е — рече Бонтер. — На около дванайсет, може би тринайсет години, с дочени панталонки, бейзболна шапка…
— Да — прошепна Хач и се отпусна на някакъв стол, най-неочаквано облян от вълна на замайване, от която коленете му омекнаха и главата му се изпразни.
Известно време на кулата се възцари мълчание.
— Трябва да го видя сам — рече най-сетне Хач.
