От крана долетя рев, Стрийтър го завъртя обратно към полукръга от греди и намести новия панел бетон на мястото му до предишния.

Хач знаеше, че когато камерата бъде завършена, тя щеше да затвори напълно южния край на острова и изходите на наводнителните тунели. След това Наводнената шахта и всичките свързани с нея подводни съоръжения щяха да бъдат осушени, а стената щеше да задържа прилива — досущ както пиратската камера бе действала триста години преди това.

Чу се свирка — сигнал за края на работния ден; екипажът на баржата започна да привързва подредените панели за камерата, а очакващият влекач се появи от мъглата, за да провлачи крана до понтона. Хач хвърли последен поглед наоколо, след това тръгна обратно по пътеката към базовия лагер. Отби се в кабинета си, взе си чантата, заключи вратата и пое надолу към понтона. Реши да направи нещо за вечеря у дома, а после да излезе в града и да потърси Бил Банс. Следващият брой на „Стормхейвън газет“ трябваше да се появи скоро и Хач искаше да бъде сигурен, че старикът ще разполага с достатъчно подходящ материал за първа страница.

Стоянките до най-безопасната част на рифа бяха уголемени и Хач бе получил свое място. Тъкмо запали двигателя на „Плейн Джейн“ и се готвеше да отдаде вързалата, когато чу наблизо вик:

— Ей, там, на фрегатата!

Вдигна глава и видя Бонтер Да слиза към него, облечена в работен гащеризон и с червена кърпа около врата. Дрехите, ръцете и лицето й бяха опръскани с кал. Тя спря на края на дока, сетне вдигна палец като автостопаджийка и палаво запретна единия си крачол до загорелия прасец.

— Искаш да те откарам ли? — попита Хач.

— Как позна? — отвърна Бонтер, хвърли чантата си в лодката и скочи в нея. — Писна ми вече от твоя грозен остров.

Хач отдаде вързалата, завъртя лодката покрай рифовете и пое през заливчето.

— Заздравя ли раната ти?

— Остана един грозен белег върху иначе красивия ми корем.

— Не се безпокой, няма да личи. — Хач отново погледна мръсния й работен комбинезон. — Кюфтета от кал ли си си правила?

Бонтер се намръщи.

— Кюфтета… от кал?

— Е, не си ли си играла като дете с кал?

Тя изсумтя и се засмя.

— Разбира се! Това е нещото, което археолозите умеят най-добре.

— Личи си.

Наближаваха тънкия обръч на мъглата и Хач намали хода, докато не излязат на чисто.

— Не те видях сред водолазите.

Бонтер изсумтя отново.

— Аз съм първо археоложка, а след това водолаз. Свърших важната работа — да картирам старата камера. Серджо и приятелите му могат да се заемат с физическия труд.

— Ще му издам какво си казала.

Хач прекара лодката по канала на Олд Хъмп и зави покрай остров Хърмит. Откри се пристанището на Стормхейвън — блестяща зеленобяла ивица на фона на тъмносиния океан. Облегната на перилата на кърмата, Бонтер разтърси косата си — лъскав черен водопад.

— Е, и какво може да се прави в това захлупено градче? — попита тя и кимна към сушата.

— Почти нищо.

— Никакви дискотеки до три сутринта? По дяволите, какво да прави една самотна жена?

— Признавам, че това е труден проблем — отвърна Хач, съпротивлявайки се на инстинкта да отвърне на опитите й за флирт. „Не забравяй, че тази жена е същинска напаст.“

Тя го погледна, лека усмивка повдигна крайчетата на устните й.

— Е, бих могла да вечерям с доктора.

— С доктора ли? — рече Хач с престорена изненада. — Ами, предполагам, че доктор Фрейзиър ще се зарадва. Той е шейсетгодишен, но е още доста пъргав.

— Лошо момче! Имах предвид този доктор — и тя го боцна закачливо с пръст в гърдите.

Хач я погледна. „И защо не?“ — помисли си той. „В какви неприятности мога да се забъркам на една вечеря?“

— Знаеш ли, в града има само два ресторанта. И в двата сервират морска храна, разбира се. Макар че в единия предлагат и доста прилични бифтеци.

— Бифтеци? Това е само за мен. Аз съм изцяло месоядно. Зеленчуците са за прасетата и за маймуните. А пък рибата… — тя изимитира как повръща зад борда.

— Мислех си, че си израсла в Карибието.

— Да, а баща ми беше рибар и само това ядяхме — непрекъснато. Освен на Коледа, когато си угаждахме с chevre.

— Козешко?

— Да. Обичам козешкото. Печено осем часа в дупка на плажа, поднесено с домашна бира „Понлак“.

— Възхитително — разсмя се Хач. — Отседнала си в града, значи?

— Да. Всичко беше заето, тъй че поставих бележка в пощата. Дамата зад тезгяха я прочете и ми предложи стая.

— Имаш предвид на втория етаж? У Паункукови?

— Естествено.

— При пощаджийката и мъжа й. Те са приятна, тиха двойка.

— Да. Понякога си мисля да не са умрели, толкова е тихо долу.

„Ти само чакай да видиш какво ще се случи, ако доведеш мъж в къщи“, помисли си Хач. „Или дори ако се прибереш след единайсет.“

Влязоха в пристанището и Хач привърза лодката към шамандурата й.

— Трябва да сваля тези мръсни дрехи — каза Бонтер, докато скачаше в дингито, — а и ти, разбира се, трябва да смениш този досаден блейзър.

— Но на мен това сако ми харесва — възрази Хач.

— Вие, американците, изобщо не знаете как да се обличате. Нужен ти е един хубав, италиански, ленен костюм.

— Мразя лена — рече Хач. — Винаги изглежда омачкан.

— Точно в това е шикът! — засмя се Бонтер. — Кой номер носиш? Четирийсет и две дължина?

— Откъде знаеш?

— Много ме бива да преценявам мъжете.

Хач я посрещна пред пощенската станция и двамата закрачиха по стръмните калдъръмени улички към ресторант „Приземяване“. Беше хубава, хладна вечер; облаците бяха издухани и над пристанището бе надвиснал огромен звезден купол. В ясната и светла вечер, с малките си жълти светлинки, които блещукаха от прозорците и над входните врати, Стормхейвън се стори на Хач като град от далечното и дружелюбно минало.

— Това е наистина очарователно местенце — рече Бонтер и го хвана за ръка. — Сен Пиер в Мартиника, където израснах, е също красив, но, каква огромна разлика! Той е целият в светлини и шарения. Не е като тук, където всичко е в черно и бяло. А там има какво да прави човек — много добри нощни заведения за бурен живот.

— Не обичам нощните заведения — рече Хач.

— Колко досадно — отвърна добродушно Бонтер.

Влязоха в ресторанта и сервитьорът, който позна Хач, ги настани веднага. Беше уютно заведение: две различни по размери зали и бар, украсени с мрежи, дървени кошове за омари и стъклени поплавъци. Хач седна и се огледа. Една трета от посетителите бяха служители на „Таласа“.

— Какво общество! — прошепна Бонтер. — Човек не може да се скрие от колегите си. Нямам търпение кога Джерард ще ги натири всички по домовете им.

— Така е в малките градчета. Единственият начин да се скриеш, е да излезеш на море. А дори и тогава някой от града ще те наблюдава с телескоп.

— Никакъв секс на палубата, тогава — рече Бонтер.

— Да — отвърна Хач. — Ние от Ню Ингланд винаги правим секс вътре, в кабината.

Той забеляза как доволно се усмихна тя и се запита какви ли поразии щеше да нанесе на мъжкия екип през идващите дни.

— Та какво прави днес, та се изцапа толкова много?

— Каква е тази твоя обсебеност от мръсотията? — намръщи се тя. — Калта е приятелят на археолога. — Тя се надвеси над масата. — Но в интерес на истината, днес направих едно малко откритие на твоя стар и кален остров.

— Разкажи ми.

Тя сръбна от чашата си с вода.

— Открихме лагера на пиратите.

Хач се вторачи в нея.

— Шегуваш се.

— Съвсем не! Тази сутрин отидохме да изследваме наветрения край на острова. Нали го знаеш онова място, гдето един висок десетина метра отвесен скат над скалите стои като отделен от другите?

— Да.

— Точно там, където скатът е ерозирал, има чудесен профил на почвите. Вертикален разрез, много подходящ за един археолог. И успях да намеря въглищен слой.

Хач се намръщи.