Той затвори масивната метална врата и набра електронния код. Заключващият механизъм прошепна и изщрака, когато резето дойде на мястото си. Естебан си помисли за идващите седмици, месеци, години… и се усмихна. Може и да се беше борил, но бе излязъл от цялата тази работа като един много, много богат човек.

Напускайки къщата, той тръгна през ливадата, вече с леко сърце, стиснал в ръка оръжието, което беше взел от агента на ФБР. Несъмнено бе полицейско огнестрелно оръжие, перфектно за анонимната работа, която имаше на ум. Щеше да се отърве от него, разбира се — след като го използва върху момичето.

Момичето. Вече го бе изненадала с находчивостта си и физическата си издръжливост. Никога не биваше да се подценява човешката изобретателност пред лицето на смъртта. Макар да беше ранена и заключена, трябваше да внимава — не биваше да прави грешки в последната минута заради всичко, което сега жадуваше да притежава.

Вътре в хамбара включи фенерчето си и се спусна в подземието. Запита се дали момичето ще го затрудни, като се свие зад проклетата врата, както беше направила преди. Не мислеше — хвърлянето на тялото на Пендъргаст в килията със сигурност я беше извело от равновесие. Сигурно беше изпаднала в истерия, умоляваше, опитваше се да го придума да я пусне. Ами късмет — той нямаше да й даде шанс.

Стигна до вратата на килията й и отвори зарешетения прозорец, като освети с фенерчето вътрешността. Тя беше там, отново в средата на стаята, лежеше на сламата, хлипаше, цялата й борбеност бе изчезнала, с приведена напред глава, покрила лице с ръцете си. Откритият й гръб представляваше идеална мишена. От дясната й страна се виждаше трупът на агента от ФБР с раздърпани дрехи, сякаш беше претърсвала джобовете му за оръжие. Може би липсата на оръжие бе това, което най-накрая бе пречупило надеждата й.

Той усети пристъп на угризение. Това не беше лесна работа. Не беше като да убиеш Фиъринг или Кид — те бяха опортюнистични отрепки, низши твари, готови на всичко за пари. Като присви очи през мерника, Естебан внимателно се прицели в горната част на гърба й, директно над сърцето, и стреля с Колта. Силата на куршума я удари встрани и тя изпищя — кратък остър писък. Вторият удар беше ниско долу, над бъбреците, и отново странично. Този път нямаше писък.

Беше приключил с тази работа.

Но трябваше да е сигурен. По един куршум в мозъка за всекиго — и след това бързо заравяне на труповете на мястото, което беше избрал. Щеше да се отърве от телата на семейство Смитбак и тялото на детектива едновременно. Съпруг и съпруга — заедно — не би могло да е по-подходящо.

С готово оръжие, той пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

Д’Агоста се обърна към двете демонстрантки. Лицата им бяха разтревожени, кашмирените им пуловери и обувките на платформи бяха шокиращо не на място в тази готическа зала на смъртта.

— Идете зад онази крипта. — Той посочи към една близка плоча от мрамор. — Свийте се долу, да не се виждате. Бързо.

После се завъртя към Хейуърд и счупената му горе ръка го прониза при внезапното движение.

— Дай ми фенерчето си.

Тя му го подаде и той побърза да заслони светлината с ръка.

— Лора, нямам оръжие. Не можем да се скрием от това, не можем и да избягаме. Когато дойде, стреляй!

— Кога и какво ще дойде?

— Ще видиш. Изглежда не чувства болка, страх, нищо. На пръв поглед прилича на човек… но не е напълно човек. То е бързо и дяволски решително. Аз ще го осветя. Ако се поколебаеш — мъртви сме.

Тя преглътна, кимна, провери оръжието си.

Като пъхна фенерчето в джоба си, той зае позиция зад една голяма мраморна гробница, след което направи знак на Хейуърд да застане зад съседната. И зачакаха. В продължение на минута единственото, което той чуваше, беше накъсаното дишане на Лора; слабото хленчене на една от жените; блъскането на собственото му сърце в гръдния му кош. После отново го чу: шляпането на боси крака по влажен камък. Изглеждаше още далече. Нисък стон проехтя през пещерообразното пространство, дълъг и измъчен, но същевременно заплашителен с гладната си неотложност:

— А-а-а-а-а-х-х-х-х-ъ-ъ-ъ-ъ…

От тъмнината зад тях се чу хленченето на жените, изпълнено с паника.

— Тихо! — прошепна той.

Шляпането на стъпки спря. Д’Агоста усети, че пулсът му ускорява. Бръкна в джоба си за фенерчето. Когато го направи, ръката му стисна медальона на Свети Архангел Михаил, закрилника на полицаите. Майка му му го беше дала преди петнайсет години, когато бе постъпил в полицията. Всяка сутрин го пускаше в джоба си почти машинално. Въпреки че не се беше молил повече от шест-седем години и не бе ходил на църква още по-отдавна, сега се чу да шепне: Бог е нам прибежище и сила, бърз помощник в беди, затова няма да се уплашим, макар и земята да се разклати и планините да се преместят…

— А-а-а-а-а-х-х-х-х-х-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ… — долетя стенанието, вече по-близо.

Господи, чуй молитвата ми, послушай молбата ми. Свети Архангел Михаиле, защити ни в битката…

В далечния край на куполообразното пространство нещо се движеше в зловонния мрак. Ниска, пълзяща фигура — сянка срещу сянка — се промъкна между най-далечната редица от гробници. Д’Агоста извади фенерчето от джоба си.

— Готова ли си? — прошепна той.

Хейуърд вдигна оръжието си.

Д’Агоста насочи фенерчето напред към прохода и го включи.

Ето го, хванато от светлината: бледо, свито, дланта на едната ръка подпряна на пода пред него, другата — притисната встрани, където дрипите бяха покрити от тъмночервени петна. Едното му око се завъртя диво към светлината; от другото — повредено и черно от съсирена кръв, — се процеждаше течност. Долната челюст беше отпусната, люлееше се при всяко движение, а от тъмния му, подут език се точеше плътна лига. Съществото беше издрано, мръсно и кървящо. Но раните му не можеха да забавят или да намалят ужасната му целеустременост. С друго гладно стенание то се наклони към светлината.

Бум! — излая оръжието на Хейуърд. Бум! Бум!

Д’Агоста изключи светлината, за да намали вероятността да бъдат нападнати. Ушите му пищяха от взривовете и влудяващите писъци на демонстрантките зад тях.

Звуците от изстрелите отзвучаха нататък по протежението на проходите и отново настъпи тишина.

— Господи — пое си дъх Хейуърд. — Господи боже.

— Улучи ли го?

— Така мисля.

Д’Агоста приклекна и се ослуша.

Дали го беше убила?

Той изчака една минута, после втора. Накрая обходи с лъча наоколо. Нищо.

Мъртво или живо, това беше вражеска територия и те трябваше да се махат.

— Хайде — каза той. — Да се спасяваме от тук.

Д’Агоста отида при демонстрантките, помогна им да се изправят. Движеха се бавно, прекосиха гората от гробници и стигнаха до свода на отсрещната стена. Той освети отново. Няколко капки прясна кръв и нищо друго. Като застана под свода, той им кимна да го последват в големия склад отзад.

— Внимателно — прошепна им. — В средата има дълбока яма. Движете се плътно до стените.

Когато започнаха да си проправят път през купищата изгнили книги с кожени подвързии и стари, разпадащи се мебели, от едната страна се чу остро съскане. Д’Агоста се обърна точно когато нещо излетя от тъмнината, хвърляйки се срещу тях с отворена кална уста, изпочупени черни нокти, готови да дърпат и късат. Хейуърд вдигна оръжието си, но нещото я връхлетя, събаряйки я на земята, и пистолетът излетя от ръката й. Без да обръща внимание на болката в ръката си, Д’Агоста се хвърли съм отвратителното същество и го заудря. То игнорира ударите и затегна желязната си хватка около шията на борещата се Хейуърд, докато стенеше, жадно за кръв:

— Ъх, ъх, ъх…

Внезапно помещението се изпълни с оранжева светлина. Д’Агоста се обърна нататък; Босонг беше застанал на отсрещния праг с голяма запалена факла, вдигната високо в едната му ръка. Лицето му беше безкръвно, но той не бе загубил нищо от заплашителния си, почти царствен вид.